Повечето от нас са свикнали да гледат на пространството като

...
Повечето от нас са свикнали да гледат на пространството като
Коментари Харесай

ПАРАЛЕЛНИ СВЕТОВЕ: Има ли някъде там копие на моето Аз?

Повечето от нас са привикнали да гледат на пространството като на нещо устойчиво, а на времето като на река, която тече единствено в една посока. Реалността е тук и в този момент и каквото се е случило, случило се е… А в този момент си представете, че сега една друга ваша версия не чете недоверчиво тези редове, тъй като се забавлява на Карибите с чаша " Куба Либре ", трета ваша версия пък не чете, тъй като в действителност е написала тази публикация. А в четвъртата действителност въобще не четете… просто тъй като там вие в никакъв случай не сте се раждали.

Представете си плеяда от безчет светове, където се разиграват всички " в случай че ", които в никакъв случай не са имали късмет да се случат в нашата действителност. Безчет разновидности, по които нещата са можели да се развият тук, в действителност не са били изгубени, а са осъществени от някое ваше копие. Паралелни вселени, които се разграничават напълно малко от тази, в която живеем - там да вземем за пример президент на Съединени американски щати може би щеше да бъде Хилари Клинтън, а друго ваше Аз щеше да е милионер, бедняк, да работи и живее в друга държава…

Някъде там, безпределно близо и надалеч, Шекспир в никакъв случай не се е занимавал с писане, хората към момента не са разкрили парния мотор, динозаврите към момента владеят Земята или пък още по-радикално - физичните закони напълно се разграничават от нашите, прословутото " пи " е равно навръх 3 или пък материята отсъства и на всички места царуват разнородни превъплъщения на електричеството… И за похлупак на всичко тези места съществуват по едно и също време и са не по-малко действителни от това, която ние споделяме, написа сп. " Обекти ".

Идеята може да наподобява неуместна или в най-хубавия случай просто дъвка за мозъка и поле за изява на писателите фантасти. За някои учени обаче това не е дива догадка, а изцяло действителна опция, с която може да се откри отговор на въпроси за раждането на Вселената, за тайната на нейните механизми или пък какво се е случило преди Големия гърмеж.

Господ играе на зарове…

През 1954 година американският физик Хю Еверет смаял сътрудниците си с една безумно радикална доктрина - нашата Вселена и нашата действителност не са единствени и неповторими. Според откривателя това, в което живеем, е просто отклонение, вид, опция, една опция измежду безкрайни други вселени и действителности, втъкани една в друга. Нещо повече - всяка секунда от всяко наше решение, даже от самия акт на наблюдаване се раждат плеяди от светове, в които се разиграват всички „ ако”, всяка опция, която не се е осъществила тук и в този момент.

Еверет базирал теорията си на квантовата физика, която се занимава с необяснимото държание на най-малките частици, от които е построена материята. Същата тази квантова физика, която предиздвикала великия Алберт Айнщайн скептично да съобщи, че Бог не играе на зарове.

През 1927 година Вернер Хайзенберг, един от основателите на квантовата механика, формулира правилото на неопределеността, съгласно който не е допустимо в еднакъв миг да бъдат измерени тъкмо местоположението и скоростта на един електрон. Защото електроните, обикалящи към ядрото на атома, в действителност не обикаляли… Те като че ли били размити и разтеглени по цялата си траектория и съгласно това дали са непосредствено следени или не, показали държание ту на частици, ту на талази. В реалност не ставало дума толкоз за придвижване, а като че ли обособеният електрон се намирал на няколко места по едно и също време.

Физикът Нилс Бор дал забавно пояснение за протичащото се. Според него на квантово ниво частиците не съществуват в едно или друго положение, а във всичките си вероятни форми и положения по едно и също време - така наречената суперпозиция. Също по този начин самият акт на наблюдаване върху тези частици прекъсвал това положение и ги карал да „ изберат” един вид - дали да бъдат вълна или парченце и къде да се намират.

Хю Еверет бил склонен с концепцията за суперпозицията, само че не и с това, че наблюдението променяло квантовия обект. Наблюдението, считал той, променяло самата Вселена и я разделяло на няколко разновидността, които да удовлетворят всички благоприятни условия по повод положението на обекта. Например, в случай че академик се опита да изследва обект в квантовата сфера, той несъзнателно ще сътвори две паралелни вселени, като в едната обектът ще бъде измерен като парченце, а в другия - като вълна. Още по-просто казано - едно мятане на масата на прозаично шестстенно зарче ражда най-малко шест вселени, за всяко едно от вероятните цифри, и както би добавил Тери Пратчет, най-малко още една, където хвърленото зарче въобще не пада на масата, тъй като в този миг е решило да се подиграе с гравитацията.

Отделно от шегата с гравитацията, в случай че имаме вяра в теорията на Еверет, би трябвало да съществуват толкоз вселени, че да удовлетворят всички вероятни положения, когато и да е, на всяка своя частица… Смразяващо.

На процедура това значи, че паралелно със света, в който вие четете тези пасажи, се намират милиарди и милиарди други, в които ваши копия разлистват страниците, или където никой не е чувал за хартията, или където в никакъв случай не е имало хора, или Земя, или пък Големия взрив…А щом самият акт на наблюдаване трансформира света, то надали не всяка човешка мисъл и деяние всяка секунда раждат нови и нови разклонения в безкрайното дърво на мултивселената.

Безкрайност + 1...

В материал за списание “Сайънтифик Американ» физикът Макс Тегмарк, професор в Масачузетския софтуерен институт, дава един относително елементарен за разбиране вид - паралелни вселени съществуват, и то не в някаква квантова фиеста, а тук, в „ родното” пространство. На доктрина даже бихме могли да ги достигнем, без да ни е нужна някаква машина, която отваря пространствено-времеви портали, а с транспортен съд със свръхсветлинен мотор.

Тезата на Тегмарк се базира на това, че най-малко за момента множеството научни наблюдения над забележимата Вселена сочат, че тя е безкрайна и цялостна с материя. Пределът на това, което виждаме, в действителност е сферата с радиус от 4х1026 метра, или другояче казано, виждаме в Космоса до такава степен, докъдето може вездесъщото око на телескопа " Хъбъл ".

Поне в тази сфера Вселената е отмерено " заселена " от облаци галактики и звездни купове. Ако оттатък този небосвод нещата са аналогични, в един миг чисто математически методът, по който е подредена материята, би трябвало да стартира да се повтаря.

Може просто да преглеждаме " нашата " сфера като кутия, в която има място за към 10118 субатомни частици. Всеки протон може да бъде или да не бъде там, т.е. вероятните подредби са 2 на 10118. Ако закръглим цифрите, една такава Хъбълова кутия се простира на 10 на десета на 118. степен метра, твърди Тегмарк. Оттам нататък стартира повторението и някъде там би трябвало да се намира идната уютна Хъбълова сфера, където в паралелна галактика, идентична с нашата, ваше копие сега скептично чете тези редове. Този вид условно може да се назова мултивселена вид 1.

Какво става обаче, в случай че безкрайността не е тъкмо безконечност и това голямо пространство от звезди и паралелни вселени в действителност в един миг се затваря като сапунено мехурче и се рее в необятната празнина... паралелно до други такива мехурчета, всяко от което е мултивселена вид 1?

Тази концепция се базира на теорията за така нареченото хаотичнo разширение (chaotic inflation) на пространството след Големия гърмеж. Хипотезата е, че след гърмежа пространството е почнало да се уголемява неимоверно бързо и (естествено) във всички направления, само че в някои райони от него този развой се е забавил и там са се оформили своего рода „ джобове” или „ мехури”, цялостни с материя, разграничени, несъмнено, от бездни празнина. Един подобен район би могъл да е нашата мултивселена вид 1. Според Тегмарк е допустимо паралелно с нас да се намират други такива мултивселени, в които физичните закони и измеренията, такива, каквито ги познаваме, са поели в посока, прекомерно друга от тази, с която сме привикнали като „ нормална”.

Например някои теоретици считат, че в " родния " Космос в миналото са съществували на равни начала не 3, а цели 9 пространствени измерения!

Още на ранен стадий от еволюцията на Вселената обаче трите измерения, които одобряваме като даденост, са взели връх, до момента в който останалите шест са били „ стеснени” до толкоз микроскопични размери, че сега не е допустимо да бъдат „ наблюдавани” в класическия смисъл на думата.

Възможността оттатък безкрая да има други вселени, където нещата са се развили иначе, ражда забавни други възможности. Като вселени с повече от 3 „ големи” пространствени измерения, където атомите са толкоз нестабилни, че думата „ материя” просто е неприложима… Или пък нещо още по-радикално - места, където съществува повече от едно „ времево” измерение. Дори още по-малки разлики биха могли да създадат другите мултивселени радикално разнообразни от нашата. Тегмарк дава един елементарен образец за това какво би се случило, в случай че изискванията, открити на инцидентен принцип след Големия гърмеж, бяха други. Ако електромагнитната мощ, една от четирите съществени във Вселената, беше единствено с 4 % по-слаба, детайл като водорода нямаше да съществува, респективно нямаше да има и звезди. Ако пък протоните бяха с 0,2 % по-тежки, те биха могли да се трансфорат в неутрони и да дестабилизират атомите. Това идва да покаже какъв брой странни и непознати биха могли да бъдат другите мултивселени към нас.

Музика в безкрая...

Според физици като Бърт Овърт Вселената - такава, каквато я познаваме, съставлява самобитна мембрана, сходна на водна повърхнина или лист хартия. Тази концепция води началото си от 70-те години на 20. век и е известна като Струнната доктрина (String theory).

Според това новаторско виждане всичко в нашата Вселена е построено от извънредно дребни обекти, наподобяващи струни. Когато една струна вибрира в дадена периодичност, тя, нагледно казано, основава обикновени частици - кварки, електрони, протони. Със своята „ мелодия” струните основават и фундаменталните сили, които държат Вселената цяла - магнетизма, слабата нуклеарна мощ, която кара ядрата на някои детайли да се разпадат и посредством която се синтезират нови детайли в сърцето на звездите, мощната нуклеарна мощ, която крепи ядрото на атома, и най-после гравитацията. За да е вероятен този модел, са нужни 10 измерения, в които да вибрират струните.

До 1995 година съществуват 5 разновидността на Струнната доктрина, до момента в който физикът Едуард Уитън не предлага нова, така наречена М-теория (M-theory), която елегантно ги сплотява в едно, прибавяйки в допълнение 11. измерение. Резултатът - галактическите струни се преплитат в големи суперструктури, наречени мембрани. Така този " възвишен концерт " трансформира Вселената, в която живеем, в нещо като непрекъснато изменящ се обект - мембрана, която се рее и се променя сходно на водна повърхнина. 4-измерната ни действителност е също една такава повърхност, паралелна с други такива, движещи се в разнообразни измерения.

Овърт и сътрудниците му считат, че тя е била основана, когато паралелна мембрана, движеща се в горните измерения, се е блъснала в нея още преди да има материя. Този великански протокатаклизъм е генерирал сила и е основал фотоните, кварките и останалите обикновени частици, а след това звездите и нас.

И въпреки всичко дали в 11-ото пространство плуват други вселени-мембрани и дали на някои от тях има живот?

Футуристът и физик Мичио Каку счита, че това е допустимо и че съществуват други мембрани, сходни на нашата, както и такива, в които царят физични закони, неподдаващи се на математиката, с която разполагаме.

Перспективата за пътешестване към сходни светове наподобява вълнуваща, само че с цел да се сътвори " проход " в действителността даже теоретично, ще са нужни великански количества сила. Нищо по-малко от гърмеж на свръхнова да вземем за пример, в случай че не приемем вероятността да съществуват " слаби " точки - тунели сред тези вселени.

Интересно е да се означи, че съгласно М-теорията гравитацията би могла да е подобен странник. Според физици като Лиза Рандъл гравитацията наподобява слаба спрямо другите фундаментални сили заради обстоятелството, че тя тече като река сред другите измерения и по този начин губи част от силата си.
Източник: pik.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА


Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР