Повечето от нас искат да вярват, че са морални хора,

Повечето от нас желаят да имат вяра, че са морални хора, които работят съгласно одобрено чувство за положително и зло. Но има хора, които, когато се изправят пред изкушението да извлекат персонална изгода от престъпването на моралните граници, не постоянно ще изберат правия път. Проучвания демонстрират, че лъжата, измамата и други неприятни действия са по-често срещани, в сравнение с ни се ще да имаме вяра.

Как е допустимо хората да постъпват неетично – постоянно даже и постоянно, без да бъдат обхванато от възприятие за виновност?

В доста случаи психически процеси стават причина личното държание да се преглежда като по-малко аморално, а аз-ът като честен. Изследователите назовават тези процеси обслужващи егото оправдания (self-serving justifications), като те могат да се проявят под разнообразни форми. Понякога те основават рационали доводи за мечтаното държание, още преди то да е било осъществено, правейки го по-лесно „ за преглъщане “ в следствие, различен път оказват помощ на хора да се чувсстват добре във връзка с това, което към този момент са създали.

Изследователите са разпознали идващите шест съществени тактики за оправдаване на личното неетично държание и поддържането на позитивна самокритика.

1. Разглеждане на постъпката като „ сива зона “

Един от методите за отбягване на възприятие за виновност е дадена постъпка да се дефинира като морално нееднозначна, вместо като ясно неморална. Понякога фактически се срещат обстановки, които са сложни или объркващи от морална позиция, само че се случва и хората да преценят изборно не цялата налична информация, а единствено подбрана част от нея.

Един образец – спорни инструкции по отношение на ограниченията за хигиена (public health practices ) могат да основат естествено комплициране, само че в някои случаи могат да се употребяват като опрощение за държание съгласно личното предпочитание. По тази причина откривателите предлагат разпоредбите да бъдат постоянно точни и ясни – освен във връзка с това какви са самите правила, а и във връзка с това за какво са значими.

Дори и в случай, че разпоредбите са кристално ясни, постоянно се намират хора, които съумяват да видят „ място за вариране “. В едно проучване (one study) на някои участници било казано да хвърлят зарче един, а на други три пъти. Всички трябвало да оповестят първото число, което са хвърлили, за което и ще получат съответната парична стойност (т.е., например 5 Щатски долар за хвърлена 5-ца). Резултатите посочили, че участниците, които хвърляли неведнъж, съобщавали доста по-големи цифри, в сравнение с тези, които хвърляли по един път: например 34 % от тези, които хвърляли неведнъж, съобщили за хвърлена 6-ца, спрямо 19 % от хвърлящите еднократно. Вероятността за мятане на 6-ца е единствено ⅙ или 16,67 %. Изследователите стигнали до извода, че участниците в многократни хвърляния е по-вероятно да излъжат.

Защо това е по този начин? Тези участници са могли доста по-лесно да рационализират подмяната на първото хвърлено число, в случай че то въпреки всичко им се е паднало при последващо мятане – на правилото на „ може и по този начин да беше е станало “, в сравнение с в случай че лъжата постановяваше да си измислят число, което в никакъв случай не бяха видели.  

2.   Убеждание, че постъпката им ще облагодетелства другите

Хората също са сконни да оправдаят неетичното си държание като го интерпретират по-скоро като доблестен жест, в сравнение с като персонален интерес. В друго изследване (another study ) с мятане на зарчета по горния модел, участниците били по-склонни да излъжат за резултата от хвърлянето си, в случай че на втори участник също ще бъде платено съгласно резултата, което допуска, че опцията за оправдаване на постъпката като алтруистична, е предиздвикало участниците да се усещат по-комфортно при потреблението на лъжата за персонална полза.

Пример от същинския живот за такова оправдаване биха били станалите скандални записвания в лицей (college admissions scandal), при които някои богати родители са уличени в аморално държание като машинация и рушвет в опита си да обезпечат места за своите деца в елитни колежи.

Като опрощение, майка споделя, че решението й се дължало само на желанието да направи най-хубавото за дъщерите си: „ Мислех си, че работя от обич към децата си. “ Същевременно тя признава, че „ в реалност, това единствено навреди и подцени качествата и достиженията дъщерите ми “ и че постъпката й е направила процедурата по кандидатстване по-несправедлива за всички възпитаници, което и демонстрира по какъв начин алтруистичното опрощение може в последна сметка да докара до „ противоположен огън “.

3. Подчертаване на морални заслуги

Пародаксално е, само че се оказва, че някои хора са по-склонни да постъпят назад на моралните си разбирания, в случай че към този момент са посочили своята нравственост по различен метод – феномен, който откривателите назовават „ морално лицензиране “. Идеята е, че онази по-ранна добра постъпка може да накара някои хора да се усещат в правото си („ лицензирани “) да пропуснат последваща такава, сякаш към този момент са „ го отметнали това “ и могат да не престават нататък.

Набор от изследвания открива, че участници, на които в предоставено да рефлектират по тематиките за личностното значение на позитивни качества като благотворителност, почтеност и добрина, спрямо такива, на които е предоставено да рефлектират върху отрицателни качества или неутрални думи, след това подаряват по-малко за щедрост (ок. 1 Щатски долар към 5 $), и демонстрират по-малка угриженост по отношение на спазването на етични стандарти в хипотетична работна обстановка. Предполагаемата причина за това е, тъй като се усещат по-малко подтикнати да потвърждават своите морални устои откакто към този момент са размишлявали върху своите полезности.

В друго изследване, участниците се посочили по-склонни да излъгват или откраднат в сюжет на компютърна игра, включваща парична премия, откакто преди този момент били закупили щадящ околната среда артикул, спрямо такива, закупили елементарен артикул.

Главното тук не е дали рефлектирането върху полезности или ангажирането с държание, щадящо околната среда, предизвикват порочност, а по-скоро че хората са склонни да усещат, че предходни положителни каузи ги освобождават от отговорност в други обстановки.

По този метод, „ моралното лицензиране “ може да бъде нож с две остриета: от една страна, то може да окуражи морално държание в кратковременен проект. Особено когато моралната еднаквост на лицето е застрашена, то бива стимулирано да я удостоверява, само че не е евентуално това да се трансформира в резистентен източник на морално държание в дълготраен проект.

4. Символично разчистване

Ако прегрешението към този момент се е случило, проучванията допускат, че хората биха се впусанали в безусловно или фигуративно „ разчистване “, нещо като измиване на греховете.

Когато в едно проучване (one study ) участниците разсъждавали върху предходна неетична постъпка, спрямо други, разсъждавали върху етична постъпка, първите се посочили доста по-склонни да изберат антисептична мокра кърпичка пред молив, когато тези два предмета им били препоръчани като безвъзмезден подарък в края на изследването: почти две-трети от тези в неетичната група избрали кърпичката, в съпоставяне със единствено една-трета от етичната група.

Последващо проучване в същата студия открило, че по-честите почиствания на ръцете с антисептична кърпичка след припомняне на прегрешението довеждали при участниците до по-малко виновност, позор, страдание и стеснение, а също и те ставали на половина по-малко склонни да вземат участие в ново изследване. Интерпретацията на откривателите е, че почистването може да възвърне възприятието на индивида за морална непорочност, намалявайки неговото усещане за потребност да поправи своето провинение.

Докато почистващото държание може да донесе психически изгоди (също както и хигиенни), то не е наложително да донесе социални; резултати като този подсказват, че сходно държание може по-скоро да понижи, в сравнение с да усили, вероятността човек да опита да предприеме промени или да постъпва по-добре в бъдеще.

5. Частично самопризнание

Признаването на неточности може да бъде градивна стъпка в процеса на реакция на провинения. Но някои хора признават единствено една част от случилото се, вероятно такава, която е по-вероятно така и така да се разкрие, вместо цялостно да си признаят.

Едно изследване допуска, че частичните самопризнания се употребяват за възобновяване на „ моралния автопортрет “, до момента в който в същото време разрешават да се избегнат негатините последствия на цялостното самопризнание. Но същото това проучване открива, че в реалност, изборът за отчасти самопризнание може да докара хората до това да се усещат извънредно зле във връзка с себе си.

6. Демонизиране на другите, които са направили нещо по-лошо

Друг метод, по който хората пробват да се усещат добродетелни след злочинство, е да осъждат другите още по-строго за същото нарушаване. Изследователите назовават тази наклонност етично разграничаване или „ крадецът вика, дръжте крадеца “.

Те показват образеца на една директорка на лицей, която била известна с особена суровост по отношение на претенденти с подправено надути рекомендации, само че за която се оказало, че е направила същото и даже повече, претендирайки с просветителни степени, каквито нямала. Други образци може да се дадат с политици, които се показват като непримирими във връзка с дадени закононарушения, в каквито също са забъркани. 

Проучванията (Studies) на етичното разграничаване са разкрили, че то е по-вероятно те да се появи при някои съответни условия. На първо място, лицето би трябвало да вижда въпросното държание като аморално. Понякога, след провинение, хората изясняват, че го виждат като не чак толкоз проблематично, в който случай те могат да съдят другите по-малко строго за същото действие. Второ, лицето би трябвало да има вяра, че е малко евентуално неговото лично провинение да излезе нескрито – въпреки всичко рискува да се покаже като двуличник.

В резюме, ние постоянно ставаме очевидци на спор сред желанието да считаме себе си (и да бъдем считани от другите) за положителни хора и желанието да се държим по метод, който не безусловно подхожда на тази визия за себе си. Може да се опитваме да позволяваме този дисонанс по доста разнообразни способи, от смяна на метода, по който гледаме на постъпките си, до смяна на метода, по който гледаме на себе си и на другите.

Но до момента в който сме движени повече от желанието да се покажем морални, в сравнение с в действителност да бъдем морални, тези обслужващи личното ни его оправдания не е евентуално да утвърдят държание, което в дълготраен проект да служи на нашите най-хубав ползи в дълготраен проект.

В резюме, ние постоянно усещаме спор сред желанието да дефинираме себе си (а и да бъдем възприемани от другите) като положителни хора и желанието да се държим по способи, които може и да се разминават с тази визия. Можем да опитаме да разгадаем този спор по разнообразни способи – от смяна на метода, по който оценяваме държанието си до метода, по който виждаме себе си и другите.

Докато обаче това, което ни стимулира, е по-скоро желанието да изглеждаме морални, в сравнение с в реалност да бъдем такива, тези обслужващи егото оправдания е по-скоро малко евентуално да доведат до държание, което в дълготраен проект да работи за нас и за другите от нашето обграждане.

Превод Петя Ивкова; източник: Psychology Today