Потенциал за трансформация Способността ни да се променяме - потенциалът

Потенциал за промяна

Способността ни да се променяме - капацитетът ни за промяна - е толкоз невероятен, че различен път, когато ме питат какво е човешката природа, аз давам отговор на смешка (защото това е единствено едната страна на парадокса), че такова нещо не съществува. Защото това, което отличава нас, хората, от другите същества, не е разположението на палеца, нито удивителното устройство на ларинкса, нито голямата мозъчна кора, а поразителното релативно неявяване на инстинкти - унаследени, тествани поведенчески модели, които вършат природата на другите същества доста по-неизменчива.

Аз пребивавам в Кънектикът, на брега на едно огромно езеро. Всяка година през март, когато се топи ледът, идва ято чайки, а през декември, когато езерото замръзне, чайките отлитат, евентуално на юг. Не знам накъде отиват, само че скоро другари ми споделиха, че отиват във Флорънс, Алабама. (Моите другари орнитолози настояват, че няма мигриращи чайки, само че това е тъй като не са виждали моите.) Както и да е, учените, които учат прелетните птици, са открили, че с дребните си птичи мозъци те в действителност съумяват да се ориентират по звездите по този начин, че всякога с неизменима акуратност да се озовават във Флорънс, Алабама. Единственият проблем е, че те са относително несвободни в това отношение. Или ще е Флорънс, Алабама, или нищо. Не могат да си кажат: „ Тази зима желая да отида в Уоко, Тексас, или на Бермудските острови. “

Но заради сравнителното неявяване на инстинкти ние, хората, се отличаваме с необикновена независимост. Свободни сме (ако имаме задоволително пари) да прекараме зимата в Алабама или на Бермудските острови, или на Барбадос, или да си останем вкъщи, или да създадем нещо безусловно неестествено и измежду зима да потеглим в противоположна посока, към северната част на Върмонт, и да се пързаляме по заледените скатове върху някакви неуместни части дърво или фибростъкло.

Има и хора, които имат вяра, че нашата независимост, способността ни да упражняваме надзор над държанието и средата си е подарък от Бог. Други считат, че тя е крайният резултат на хиляди години еволюция. Възможно е и едните, и другите да са прави. А способността ни да се променяме е най-видима точно в поредните стадии на духовното израстване от детството през юношеството до зрялата възраст. После обаче в случай че не способността, то най-малко желанието ни да се променяме става все по-трудно очевидно, тъй като остаряваме и навиците ни от ден на ден закостеняват, все пo-убедени сме в правотата на мненията си, все по- малко се интересуваме от нови неща, ставаме все по- лимитирани. Докато бях млад, смятах, че е обикновено да бъде по този начин. Наблюдавах по какъв начин възрастните към мен навлизаха в петото, шестото, седмото десетилетие на живота си и сякаш ставаха все по-закостенели в своята „ природа “.

Но на двадесетгодишна възраст прекарах лятото при известния публицист Джон Марканд, който по това време беше на шестдесет и пет години. Това лято обърна всичките ми показа наобратно. Марканд се интересуваше от всичко, в това число и от мен, а в никакъв случай преди подобен значим шестдесет и пет годишен човек не бе проявявал откровен интерес към моята незначителна двадесетгодишна личност. Почти всяка вечер спорехме до късно и от време на време аз фактически надделявах в разногласието. Успявах да го убедя да промени мнението си. Виждах го да трансформира мнението си заради една или друга причина по няколко пъти седмично. Към края на лятото осъзнах, че умствено този човек не е достигнал лимита си. Всъщност, даже се е подмладил, станал е по-гъвкав, развивайки се от психическа позиция по-бързо от множеството младежи. И за първи път в живота си разбрах, че умствено ние не остаряваме. Физически - да: остаряваме и телата ни се трансформират в отломки. Но умствено, духовно - не.

Така стигаме до различен забавен абсурд. Именно най-зрелите душевен и духовно измежду нас няма да остареят умствено. И противоположното, доста от случаите (не всички, тъй като значение имат и биологични фактори) на така наречен старческо малоумие са съдбовна последна форма на психическа и духовна незрялост. За страдащите от старческо малоумие постоянно споделяме, че са навлезли във „ второ детство “. Те стават капризни, настоятелни, манипулативни и егоисти. Но нормално това не е тъй като са навлезли във второто си детство, най-често те изобщо не са излизали от първото. Само че тънкият покривен пласт на зрелостта сe е износил.

Затова психотерапевтите, които се занимават с това да доближават хората до зрелостта, знаят че мнозина, които наподобяват като възрастни, в прочувствено отношение са в действителност деца, облечени като възрастни. Това не е тъй като пациентите им са по-незрели от междинното ниво. Напротив, тези, които одобряват откровено смирената, само че почтена роля на пациента, го вършат точно тъй като са призвани да се освободят от незрялостта си, тъй като към този момент не могат да търпят безизходицата и въпреки да не виждат още излаз, желаят да се трансформират.

Един мой преподавател, ирландски йезуит, един път ми съобщи с очарователния си акцент: „ А, Скоти, възрастният човек е прелестно нещо! “ Той несъмнено имаше поради, че възрастният човек е създание, което заслужава да му се удивляваме и възхищаваме, тъй като се среща рядко. Този условен дефицит на пораснали хора обаче не е мотив да се отчайвате. Фактите сочат, че броят на тези, които се стремят да пораснат, се усилва бързо през последните шестдесетина години. Във всеки случай, същински възрастни са тези от нас, които са се научили непрестанно да развиват и упражняват способността си за смяна. Поради това напредъкът им по пътя на растежа става все по-бърз и по-бърз, колкото по-далеч стигат. Защото колкото повече израстваме, толкоз по-способни ставаме да се отворим за пустотата - на това да се освобождаваме от остарялото, с цел да можем да допуснем в себе си новото и да се променим.

Избрано от: „ Изкуството да живеем дружно “, Морган Скот Пек, изд. „ Кибеа “