Четирите ръце на политическия мутант
Последното национално заседание беше неповторимо (дано не се повтаря!) - приличаше на кокошка с отсечена глава: повъртя се, попремята се, попърха с крила, опръска всичко с кръв и нечистотии, пък след няколко дни притихна. Всъщност по-точно е да се каже, че на събранието беше отсечена не главата, а ръката. Лявата ръка. Отсечените ръце не пръскат по-малко от отсечените глави. Тъкмо българската десница позакрепна, поосъзна се и стъпи на крайници и - взрив! - провали се левицата. И отприщи бесовете.
Според остаряло и наивно национално вярване, силите на злото вилнеят нощем, защото тогава Бог гледа единствено с едното Си око, тъй като с другото спи. Но пък и тук има някаква инстинктивна мъдрост. Народният талант е доловил с гръбначния си мозък, че когато хармонията се наруши, се възцарява хаосът, а хаосът е зло. Ако редът е съществуване, то анархията е несъществуване. Когато пък в система, състояща се от две неща - в тази ситуация очи - елиминираш или отслабиш едното, се нарушава хармонията, битието пропада в несъществуване. Така и с демокрацията, само че при нея не са очи, а ръце - лява и дясна, положителните остарели полюси.
В българската политика лявото от много време - още от Дядото та до Корнелия - е Българска социалистическа партия, даже в моменти, когато е по-дясно от дясното. Днес Българска социалистическа партия е в неприятно състояние (за първи път не заема едно от двете места отпред на класацията) и вляво се оформя празнота, която бързо стартира да се държи като вакуум - засмуква всякакъв галактически отпадък. Този отпадък се засмуква и когато вакуумът е вдясно, така че левите читатели да не бързат да се наскърбяват.
От своя стана българската десница постоянно е била проблематична, а не гладка от Дядото до Корнелия. Нейната основа постоянно е била по-скоро ценностна, в сравнение с икономическа и всяка игра с идеологиите се е отразявала объркващо върху самоопределянето на хората. Поради историческото събитие, че държавността ни се възвръща при характерна обществена картина - 90% селяни, - българското дясно се ражда повече като монархическо и православно-консервативно, в сравнение с като индустриално и демократично. Същинската капиталистическа каста постоянно е била тънка и постоянно декадентска като героите на Димитър Димов от " Тютюн ". След демократичните промени през 1989, дясното значително съответства с антикомунизма. Мнозина недоволни от просъветския режим, се писаха десни, макар че по природа бяха болшевики парекселанс. Но по този начин или другояче се оформи някаква десница (СДС-ОДС), настани се против левицата, балансира я и даже стартира да я господства. Нещата потръгнаха.
За жал тази десница биде взривена и разграничена сред (и от) водачите си. Всеки различим седесар се оказа със лична партия. Трябваше да мине време, с цел да бъде сменена официално взривената десница с нова. Такава не можа да стане Царят, който е ревнив центрист и подобен следва да бъде по силата на възпитанието си. Такава, след страдания и взаимни отстъпки, стана ГЕРБ, макар че не дребна част от остарелия десен електорат не съумя да се преглътне това и в този момент се чуди по какъв начин да изясни поддръжката си за международното левичарство. А какъв брой по-спокойно би било, в случай че хората членуваха и правеха политически кариери в партиите, в които са членували и правили кариери дядовците им, и гласоподаваха за партии, за които са дали своят вот дядовците им. Както има потомствени левскари. Помня в махалата имаше татко, дядо и наследник левскари, които ходеха дружно на мач и при загуба се връщаха разплакани. Но Българинът (знаете си го - оня, единственият и косматият) се ужасява от всичко, което съдържа някакъв намек за исторически континуитет, за потомственост и последователност. Българинът през годините на комунизма бе теоретичен, че би трябвало да се опълчва на татко си и да строи нови светове.
Като че ли демокрацията се усеща най-добре в изискванията на двупартиен модел. Забележете, че споделям " двупартиен ", а не " двуполюсен ", въпреки че обективно два са полюсите (ляво и дясно), а партиите, които се борят да ги заемат, могат да са и повече. Но когато полюсите са два, а партиите са повече, тогава страда идеологическата хигиена, някои по-изпаднали партии (като ДСБ) се лашкат сред лявото и дясното и ненужно фрустрират гласоподавателите си, които желаят да останат лоялни от почитание към себе си. Аз съм остарял последовател на двупартийния модел, доколкото въобще съм последовател на демокрацията и на някакви модели с присъединяване на партии. Моето мислене е съборно, а не партийно.
Понякога нашата политическа система наподобява на мутант. Ето, в случай че се вгледаме по-внимателно, ще забележим, че ръцете ѝ не са единствено две - лява и дясна, - а в средата, тъкмо от гърдите стърчи още една. Тази трета ръка - немирна, пакостлива и алчна, - е Движение за права и свободи. Ние в никакъв случай няма да имаме двупартиен модел като англичаните или американците, тъй като нямаме и двуполюсен. Там където естествените демокрации имат левица и десница, при нас има и трети тумор с обезпечена електорална база на етническо-религиозна основа. Това сякаш е неразрешено, но нà - факт. Факт, който изкривява до хилавост всяка справедлива съразмерност сред лявото и дясното в съответния исторически подтекст.
И още. Не стига че от гърдите ни пораства трета ръка и съблазнява ту лявата, ту дясната, ами и изотзад е поникнала някаква четвърта ръчичка, която към момента наподобява единствено на брадавица, само че пораства с часове. Това е президентската институция с изкушението си да се бърка в изпълнителната власт и по-конкретно - президентът Румен Радев, който към този момент раздвижва недоразвити пръстчета и се протяга към сърцето на политическата система, едва-едва тупкащо в средата на нейния мутирал организъм. Дали Чернобил има нещо общо с Движение за права и свободи и Румен Радев, с мутантската хилавост на политическата ни система? Едва ли. Би било доста елементарно и прекомерно хубаво.
И ето ни нас, простите жители, в ступор пред четириръката ни политическа реалност. Да бяха здрави най-малко обичайните ръце - лявата и дясната, -а те не са. Дясната не е напълно сигурна, че е дясна, а лявата се съсухря и скоро ще се трансформира в комичен тумор като челен крак на тиранозавър. Дано не се стига до такава степен! При разколебано наличие на лявата и дясната ръка, при мощно намалели функционалности, останалите две ръце в политическия корпус се стремят да се наместят в овакантените пространства, размахвайки се в грозни гърчове. Заедно с тях се мъчат да се наместят и десетки дребосъци, които като чайки крещят зад държавния транспортен съд и се стрелкат да ловят зашеметената от витлата му риба. Поне да не бяха толкоз кресливи! Сякаш не са чайки, а плешиви лешояди. На всичкото от горната страна около тях се легитимира и престъпен контингент. Как се оправя такова нещо? Никак. Затова мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
Според остаряло и наивно национално вярване, силите на злото вилнеят нощем, защото тогава Бог гледа единствено с едното Си око, тъй като с другото спи. Но пък и тук има някаква инстинктивна мъдрост. Народният талант е доловил с гръбначния си мозък, че когато хармонията се наруши, се възцарява хаосът, а хаосът е зло. Ако редът е съществуване, то анархията е несъществуване. Когато пък в система, състояща се от две неща - в тази ситуация очи - елиминираш или отслабиш едното, се нарушава хармонията, битието пропада в несъществуване. Така и с демокрацията, само че при нея не са очи, а ръце - лява и дясна, положителните остарели полюси.
В българската политика лявото от много време - още от Дядото та до Корнелия - е Българска социалистическа партия, даже в моменти, когато е по-дясно от дясното. Днес Българска социалистическа партия е в неприятно състояние (за първи път не заема едно от двете места отпред на класацията) и вляво се оформя празнота, която бързо стартира да се държи като вакуум - засмуква всякакъв галактически отпадък. Този отпадък се засмуква и когато вакуумът е вдясно, така че левите читатели да не бързат да се наскърбяват.
От своя стана българската десница постоянно е била проблематична, а не гладка от Дядото до Корнелия. Нейната основа постоянно е била по-скоро ценностна, в сравнение с икономическа и всяка игра с идеологиите се е отразявала объркващо върху самоопределянето на хората. Поради историческото събитие, че държавността ни се възвръща при характерна обществена картина - 90% селяни, - българското дясно се ражда повече като монархическо и православно-консервативно, в сравнение с като индустриално и демократично. Същинската капиталистическа каста постоянно е била тънка и постоянно декадентска като героите на Димитър Димов от " Тютюн ". След демократичните промени през 1989, дясното значително съответства с антикомунизма. Мнозина недоволни от просъветския режим, се писаха десни, макар че по природа бяха болшевики парекселанс. Но по този начин или другояче се оформи някаква десница (СДС-ОДС), настани се против левицата, балансира я и даже стартира да я господства. Нещата потръгнаха.
За жал тази десница биде взривена и разграничена сред (и от) водачите си. Всеки различим седесар се оказа със лична партия. Трябваше да мине време, с цел да бъде сменена официално взривената десница с нова. Такава не можа да стане Царят, който е ревнив центрист и подобен следва да бъде по силата на възпитанието си. Такава, след страдания и взаимни отстъпки, стана ГЕРБ, макар че не дребна част от остарелия десен електорат не съумя да се преглътне това и в този момент се чуди по какъв начин да изясни поддръжката си за международното левичарство. А какъв брой по-спокойно би било, в случай че хората членуваха и правеха политически кариери в партиите, в които са членували и правили кариери дядовците им, и гласоподаваха за партии, за които са дали своят вот дядовците им. Както има потомствени левскари. Помня в махалата имаше татко, дядо и наследник левскари, които ходеха дружно на мач и при загуба се връщаха разплакани. Но Българинът (знаете си го - оня, единственият и косматият) се ужасява от всичко, което съдържа някакъв намек за исторически континуитет, за потомственост и последователност. Българинът през годините на комунизма бе теоретичен, че би трябвало да се опълчва на татко си и да строи нови светове.
Като че ли демокрацията се усеща най-добре в изискванията на двупартиен модел. Забележете, че споделям " двупартиен ", а не " двуполюсен ", въпреки че обективно два са полюсите (ляво и дясно), а партиите, които се борят да ги заемат, могат да са и повече. Но когато полюсите са два, а партиите са повече, тогава страда идеологическата хигиена, някои по-изпаднали партии (като ДСБ) се лашкат сред лявото и дясното и ненужно фрустрират гласоподавателите си, които желаят да останат лоялни от почитание към себе си. Аз съм остарял последовател на двупартийния модел, доколкото въобще съм последовател на демокрацията и на някакви модели с присъединяване на партии. Моето мислене е съборно, а не партийно.
Понякога нашата политическа система наподобява на мутант. Ето, в случай че се вгледаме по-внимателно, ще забележим, че ръцете ѝ не са единствено две - лява и дясна, - а в средата, тъкмо от гърдите стърчи още една. Тази трета ръка - немирна, пакостлива и алчна, - е Движение за права и свободи. Ние в никакъв случай няма да имаме двупартиен модел като англичаните или американците, тъй като нямаме и двуполюсен. Там където естествените демокрации имат левица и десница, при нас има и трети тумор с обезпечена електорална база на етническо-религиозна основа. Това сякаш е неразрешено, но нà - факт. Факт, който изкривява до хилавост всяка справедлива съразмерност сред лявото и дясното в съответния исторически подтекст.
И още. Не стига че от гърдите ни пораства трета ръка и съблазнява ту лявата, ту дясната, ами и изотзад е поникнала някаква четвърта ръчичка, която към момента наподобява единствено на брадавица, само че пораства с часове. Това е президентската институция с изкушението си да се бърка в изпълнителната власт и по-конкретно - президентът Румен Радев, който към този момент раздвижва недоразвити пръстчета и се протяга към сърцето на политическата система, едва-едва тупкащо в средата на нейния мутирал организъм. Дали Чернобил има нещо общо с Движение за права и свободи и Румен Радев, с мутантската хилавост на политическата ни система? Едва ли. Би било доста елементарно и прекомерно хубаво.
И ето ни нас, простите жители, в ступор пред четириръката ни политическа реалност. Да бяха здрави най-малко обичайните ръце - лявата и дясната, -а те не са. Дясната не е напълно сигурна, че е дясна, а лявата се съсухря и скоро ще се трансформира в комичен тумор като челен крак на тиранозавър. Дано не се стига до такава степен! При разколебано наличие на лявата и дясната ръка, при мощно намалели функционалности, останалите две ръце в политическия корпус се стремят да се наместят в овакантените пространства, размахвайки се в грозни гърчове. Заедно с тях се мъчат да се наместят и десетки дребосъци, които като чайки крещят зад държавния транспортен съд и се стрелкат да ловят зашеметената от витлата му риба. Поне да не бяха толкоз кресливи! Сякаш не са чайки, а плешиви лешояди. На всичкото от горната страна около тях се легитимира и престъпен контингент. Как се оправя такова нещо? Никак. Затова мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ