Вижте къде убиха 15-годишния Филип в София и си спомнете теорията за “счупения прозорец“
Поредната покруса на пътя, в която пийнал водач умъртви 15-годишно момче на пешеходна пътека в София ангажира вниманието на обществото. Няколко дни по-рано навалица роми пребиха до гибел водач, прегазил дете, изскочило на пътното платно. Продължават митингите в Цалапица, с които близки и другари на убитото момче упорстват за цялата истина за закононарушението и наказване на всички забъркани. Преди беше Дебора, нарязана като парче месо, трупът на Кристиян Пеев – разчленен и изхвърлен в канализацията, и още и още…. Всеки ден ни залива следващата вълна от нечовешка експанзия и всякога, когато решим, че новините не могат да бъдат по-жестоки, някой съумява да ни изненада.
Прочетете още
Протестите не стопират, хората упорстват за правдивост и бързи санкции, а политиците, притиснати от публичното неодобрение, одобряват закони, чиято изгода е меко казано противоречива. Опозицията /която и да е тя към момента/ употребява всеки следващ случай, с цел да подлага на критика ръководещите, извличайки дивиденти със противоречиво качество. През последните две години и половина се смениха няколко държавни управления в разнообразни конфигурации, в това число и три служебни, само че законодателните промени по никакъв метод не трансформираха средата. И в случай че би трябвало да сме почтени – става все по-зле.
Как реагира обществото на вълната от експанзия?
Малка част от хората се включват интензивно в митингите, други избират да стачкуват в обществените мрежи, трети настояват, че това не ги визира, а някои просто лимитират достъпа си до осведомителните платформи – телевизия, радио, вестници, уеб сайтове за вести.
Как може насилието да бъде овладяно?
Психолозите са безапелационни, че асоциалното държание може да се популяризира като зараза. Експериментите демонстрират, че хората доста по-често нарушават признатите правила на държание, когато виждат, че и другите постъпват по този начин. Лошият образец е инфекциозен и: виждайки, че се нарушава едно предписание, хората си разрешават да нарушават и други правила.
Репортажите от мястото на злополуката, в която почина 15-годишното момче, ни демонстрират един от най- оживените региони в столицата. Но погледнете по какъв начин наподобяват близките здания! Красивите остарели къщи, строени при започване на 20-ти век от заможни софиянци, в този момент са задачите са нашарени в грозни графити.
Мнозина ще кажат, че графитите и злополуката няма нищо общо, само че в действителност ще сгрешат. Толерирането на дребни нарушавания влече след себе си надалеч по-сериозни връзки.
По тематиката има изработен голям обществен опит и то не къде да е, а в Ню Йорк.
В началото на 80-те години градът е рисков за живеене. Всеки ден стават повече от 1500 тежки закононарушения. Убийствата са 6-7 в денонощие. Опасно е да се върви нощем по улиците, нападенията в метрото са всекидневие. Мръсните платформи на подземната железница са зле осветени, мръсни и нашарени с графити. Градът е в лапите на най-свирепата зараза от престъпност в цялата си история.
После се случва нещо необяснимо. Стигайки своя пик към 1990 година, престъпността внезапно стартира да пада. В идващите няколко години убийствата понижават с 2/3, а броят на тежките закононарушения – на половина. Към края на десетилетието в метрото стават със 75% по-малко закононарушения, в сравнение с първоначално. По някаква причина десетки хиляди психари и нарушители престават да нарушават законите.
Какво се случва? В книгата си „ Преломен миг ” канадския социолог Малкъм Гладуел показва „ Теорията за счупените прозорци ”, чиито създатели са криминалистите Уилсън и Келинг.
Те настояват, че престъпността е неминуем резултат от неналичието на ред. Ако един прозорец е със счупено стъкло и си стои по този начин, минувачите ще решат, че на никой не му пука и никой за нищо не дава отговор. Скоро ще бъдат изпочупени и останалите стъкла и възприятието за безотговорност ще плъзне по цялата улица, изпращайки сигнали из целия квартал. Сигнал, подканящ към по-сериозни закононарушения.
Гладуел се занимава със обществените епидемии. Той счита, че човек нарушава закона освен (и дори не толкова) поради неприятна приемственост или погрешно образование. Огромно въздействие върху него има това, което вижда към себе си.
В средата на 80-те в нюйоркското метро е заменено управлението. Новият шеф Дейвид Гън стартира своята работа с… битка против графитите. Идеите му в началото са посрещнати скептично, само че Гън е безапелационен – той счита, че в случай че не завоюва войната с графитите, всички други промени са обречени. Той заповядва графитите да стартират да се чистят и води денонощни борби с графитърите. През деня вагоните и депата се чистят от графити, а нощем вандалите рисуват нови. В последна сметка Гън побеждава и съумява да почисти влаковете.
През 1990-а шеф на транспортната полиция става Уилям Братън. Вместо да се захване със сериозна работа – тежките закононарушения, той се захваща гневно с… гратисчиите.
Защо? Новият шеф на полицията е уверен – както и в тази ситуация с графитите, че големият брой гратисчии е сигнал за неналичието на ред. И предизвиква осъществяването на по-тежки закононарушения. По това време в метрото съумяват да се промъкнат гратис 170 хиляди гратисчии.
Какво прави Братън? Поставя край турникетите по 10 преоблечени служители на реда. Те ловят гратисчиите един по един, поставят им белезници и ги подреждат в редичка на перона. Там си стоят, до момента в който не приключи „ огромният лов ”. След това ги съпровождат до полицейския рейс, обискират ги, смъкват им отпечатъци от пръстите и ги ревизират в базата данни. Много от тях носят оръжие. Други, става известно, имат към този момент проблеми със закона.
Много бързо неприятните момчета поумняват, стартират да оставят оръжието си вкъщи и да си купуват билетче.
През 1994-та за кмет на Ню Йорк е определен Рудолф Джулиани. Той прави Братън началник на градската полиция. Полицията заема кардинално твърда позиция във връзка с дребните закононарушения. Арестуват всеки, който пиянства и прави кавги на публични места. Който хвърля празни бутилки. Всеки, който рисува по стените, прескача турникета в метрото или проси пари от водачите за миене на стъкла по кръстовищата. Всеки, заловен да пикае на улицата, отпътува непосредствено в пандиза.
Нивото на престъпността в града стартира внезапно да пада – тъкмо толкоз бързо, колкото и в метрото. Началникът на полицията Братън и кметът Джулиани изясняват: „ Дребните, незначителни на пръв взор нарушавания служеха като сигнал за осъществяване на тежки закононарушения. ”
Верижната реакция е прекратена.
В края на 90-те напълно Ню Йорк се трансформира в най-безопасния мегаполис на Америка.
Докато се помиряваме с нашарените среди, мръсотията, боклуци, водачът, който изхвърля пепелника през прозореца на колата, до момента в който се качваме в колата на пийнал или дрогиран водач, до момента в който се вършим, че не чуваме писъците на съседката, до момента в който мъжът й я пребива, до момента в който палим и разрушавам монументи на културата, агресията ще ескалира и единствено основните герои в нещастията ще се сменят. И ние ще бъдем съучастници. А когато трагичните истории се трансфорат в статистика, към този момент ще бъде късно за нас като страна.
Прочетете още
Протестите не стопират, хората упорстват за правдивост и бързи санкции, а политиците, притиснати от публичното неодобрение, одобряват закони, чиято изгода е меко казано противоречива. Опозицията /която и да е тя към момента/ употребява всеки следващ случай, с цел да подлага на критика ръководещите, извличайки дивиденти със противоречиво качество. През последните две години и половина се смениха няколко държавни управления в разнообразни конфигурации, в това число и три служебни, само че законодателните промени по никакъв метод не трансформираха средата. И в случай че би трябвало да сме почтени – става все по-зле.
Как реагира обществото на вълната от експанзия?
Малка част от хората се включват интензивно в митингите, други избират да стачкуват в обществените мрежи, трети настояват, че това не ги визира, а някои просто лимитират достъпа си до осведомителните платформи – телевизия, радио, вестници, уеб сайтове за вести.
Как може насилието да бъде овладяно?
Психолозите са безапелационни, че асоциалното държание може да се популяризира като зараза. Експериментите демонстрират, че хората доста по-често нарушават признатите правила на държание, когато виждат, че и другите постъпват по този начин. Лошият образец е инфекциозен и: виждайки, че се нарушава едно предписание, хората си разрешават да нарушават и други правила.
Репортажите от мястото на злополуката, в която почина 15-годишното момче, ни демонстрират един от най- оживените региони в столицата. Но погледнете по какъв начин наподобяват близките здания! Красивите остарели къщи, строени при започване на 20-ти век от заможни софиянци, в този момент са задачите са нашарени в грозни графити.
Мнозина ще кажат, че графитите и злополуката няма нищо общо, само че в действителност ще сгрешат. Толерирането на дребни нарушавания влече след себе си надалеч по-сериозни връзки.
По тематиката има изработен голям обществен опит и то не къде да е, а в Ню Йорк.
В началото на 80-те години градът е рисков за живеене. Всеки ден стават повече от 1500 тежки закононарушения. Убийствата са 6-7 в денонощие. Опасно е да се върви нощем по улиците, нападенията в метрото са всекидневие. Мръсните платформи на подземната железница са зле осветени, мръсни и нашарени с графити. Градът е в лапите на най-свирепата зараза от престъпност в цялата си история.
После се случва нещо необяснимо. Стигайки своя пик към 1990 година, престъпността внезапно стартира да пада. В идващите няколко години убийствата понижават с 2/3, а броят на тежките закононарушения – на половина. Към края на десетилетието в метрото стават със 75% по-малко закононарушения, в сравнение с първоначално. По някаква причина десетки хиляди психари и нарушители престават да нарушават законите.
Какво се случва? В книгата си „ Преломен миг ” канадския социолог Малкъм Гладуел показва „ Теорията за счупените прозорци ”, чиито създатели са криминалистите Уилсън и Келинг.
Те настояват, че престъпността е неминуем резултат от неналичието на ред. Ако един прозорец е със счупено стъкло и си стои по този начин, минувачите ще решат, че на никой не му пука и никой за нищо не дава отговор. Скоро ще бъдат изпочупени и останалите стъкла и възприятието за безотговорност ще плъзне по цялата улица, изпращайки сигнали из целия квартал. Сигнал, подканящ към по-сериозни закононарушения.
Гладуел се занимава със обществените епидемии. Той счита, че човек нарушава закона освен (и дори не толкова) поради неприятна приемственост или погрешно образование. Огромно въздействие върху него има това, което вижда към себе си.
В средата на 80-те в нюйоркското метро е заменено управлението. Новият шеф Дейвид Гън стартира своята работа с… битка против графитите. Идеите му в началото са посрещнати скептично, само че Гън е безапелационен – той счита, че в случай че не завоюва войната с графитите, всички други промени са обречени. Той заповядва графитите да стартират да се чистят и води денонощни борби с графитърите. През деня вагоните и депата се чистят от графити, а нощем вандалите рисуват нови. В последна сметка Гън побеждава и съумява да почисти влаковете.
През 1990-а шеф на транспортната полиция става Уилям Братън. Вместо да се захване със сериозна работа – тежките закононарушения, той се захваща гневно с… гратисчиите.
Защо? Новият шеф на полицията е уверен – както и в тази ситуация с графитите, че големият брой гратисчии е сигнал за неналичието на ред. И предизвиква осъществяването на по-тежки закононарушения. По това време в метрото съумяват да се промъкнат гратис 170 хиляди гратисчии.
Какво прави Братън? Поставя край турникетите по 10 преоблечени служители на реда. Те ловят гратисчиите един по един, поставят им белезници и ги подреждат в редичка на перона. Там си стоят, до момента в който не приключи „ огромният лов ”. След това ги съпровождат до полицейския рейс, обискират ги, смъкват им отпечатъци от пръстите и ги ревизират в базата данни. Много от тях носят оръжие. Други, става известно, имат към този момент проблеми със закона.
Много бързо неприятните момчета поумняват, стартират да оставят оръжието си вкъщи и да си купуват билетче.
През 1994-та за кмет на Ню Йорк е определен Рудолф Джулиани. Той прави Братън началник на градската полиция. Полицията заема кардинално твърда позиция във връзка с дребните закононарушения. Арестуват всеки, който пиянства и прави кавги на публични места. Който хвърля празни бутилки. Всеки, който рисува по стените, прескача турникета в метрото или проси пари от водачите за миене на стъкла по кръстовищата. Всеки, заловен да пикае на улицата, отпътува непосредствено в пандиза.
Нивото на престъпността в града стартира внезапно да пада – тъкмо толкоз бързо, колкото и в метрото. Началникът на полицията Братън и кметът Джулиани изясняват: „ Дребните, незначителни на пръв взор нарушавания служеха като сигнал за осъществяване на тежки закононарушения. ”
Верижната реакция е прекратена.
В края на 90-те напълно Ню Йорк се трансформира в най-безопасния мегаполис на Америка.
Докато се помиряваме с нашарените среди, мръсотията, боклуци, водачът, който изхвърля пепелника през прозореца на колата, до момента в който се качваме в колата на пийнал или дрогиран водач, до момента в който се вършим, че не чуваме писъците на съседката, до момента в който мъжът й я пребива, до момента в който палим и разрушавам монументи на културата, агресията ще ескалира и единствено основните герои в нещастията ще се сменят. И ние ще бъдем съучастници. А когато трагичните истории се трансфорат в статистика, към този момент ще бъде късно за нас като страна.
Източник: trafficnews.bg
КОМЕНТАРИ