Епир – тайното съкровище на Гърция
Понякога на човек му се желае да се усеща изобретател и да знае нещо, което другите не знаят. Днес сте късметлии, щом четете този пътепис, тъй като когато го завършите, ще сте отдадени в една загадка – за място, което малко на брой посещават и може да споделите с другари.
Докато другите предостатъчно разискват следващия ръкав на Халкидики или плажовете на някой остров в Егейско море, вие може предостатъчно да се подсмихнете и да им разкажете, да вземем за пример, следната история:
„ Гърция, другари мои, не е единствено слънце, пясък, узо и сушени октоподи. Има, там някъде, покрай Албания, един регион планински, непроходим и необработен, а в това време толкоз притагаем и някак понятен. Нарича се Епир и от край време си живее в собствен личен темп. Това е може би, тъй като тази част на Гърция е и най-отдалечената от всевъзможни морета, и да си го кажем, там е мястото, където човек още веднъж може да се сети, че и тази страна, въпреки всичко, е част от Балканите, а не е измислена единствено от някой круизисен туроператор.
Ако сте решили да прекосите маршрута от Солун до Корфу, спрете някъде по средата, отделете си малко време, а и малко сила – ще ви трява, и ще си коства. Всъщност, с цел да сме по-точни, спрете се в град Янина, който е нещо като столицата на Епир. Дали е Янина, Йоанина, Янена, или просто Яна, и аз самият не можах напълно да схвана, да си призная почтено, само че този град обаятелен отвред. Разположил се е на брега на едно езеро, а против него плува островче.
До това островче се стига с лодка от града, и то, макар че е някак малко и прикрито в тръстики, крие забавни истории и митове. Сигурно знаете за Атон и Метеора, местата където има най-вече манастири на квадратен километър, само че тук те са дори още по-нагъсто – има цели седем, още от византийско време.
През османското господство също по този начин островчето е известно и като общественост на сребрари, тоест хора които вършат произведения от сребро. Преди двеста години там е екзекутиран Али Паша, албански феодал, който е мощно обвързван с историята на града. В началото на 19-и век той открива лична, и на процедура самостоятелна от султана страна в този район и трансформира града в много космополитно средище, където даже Великите сили от Запада отварят свои консулства. На падишаха не му подхожда и в последна сметка съумява къде със мощ, къде с лукавство, да принуди Али Паша да напусне своята цитадела в Янина и да се откри със своята гръцка брачна половинка Кира Василики в един манастир на дребния остров под претекст, че там може да остане в заточение. Докато чака обаче, бива атакуван от аскера, покорен и екзекутиран, а главата му е пратена на султана в Истанбул. Това става през 1822 година.
И през днешния ден може да видите стаята, където пашата е ранен и покорен и където има дупки от патрони на пода. Това музейче съдържа и забавни и именити предмети на феодала, като неговата златна пушка и дългия му чибук, с който е постоянно изобрязаван на портрети. Всъщност Али Паша е бил толкоз прочут приживе, че даже е упоменат в романа „ Граф Монте Кристо “ на Александър Дюма.
Манастирът, който е лобно място на Али паша - Снимка Авторът
В остарелия град на Янина (където най-вероятно няма да ви се наложи да се разминавате с тълпи от други туристи от къде ли не) можете да разгледате две джамии и елементи от Алипашовата цитадела. Там ще намерите даже и гроба на владетеля, който първи е посял концепцията за самостоятелност от империята тук - и за това и до през днешния ден е почитан, макар че не е грък.
Янина крие и друга загадка. Тя се намира още малко по-нагоре, закътана в Пиндуските планини на север от града в един район, който се споделя Загори. И в случай че това ви звучи някак по нашенски, то почакайте да чуете имената на някои от селата там – Цепелово, Капесово... Но не, няма българска диря, само че пък вероятно доста от тези топоними са останали още от времето на славянското настъпление на Балканите през ранното Средновековие. Всъщност, Загори е по-известен като дома на власи и каракачани - все планински люде, занимавали се със скотовъдство.
Там, в труднодостъпните планини, се е пръкнала концепцията за автономност от султана много преди самичък да се е пръкнал даже Али Паша. На локалните хора не им допадало да заплащат налози и да сапод непознато господство, а и се оказали много корави, по тази причина на турците им се видяло мъчно да ги подчинят. И по този начин, още през 1430 година селата в Загори се съгласили устно да бъдат васали на падишаха, само че действително се употребили с такива привилегии, които различен в империята не е имал. Например, било е неразрешено на турци да минават през този регион.
Tази автономност обаче не би трябвало да се схваща като някаква икономическа изолираност. И постройките, останали от това време, свидетелстват за положителния стандарт, който загоричани са поддържали. Всяко едно от селата (46 в целия регион), кацнали по стръмните скатове, е удивително със своите достолепни и импозантни каменни къщи и църкви.
Правейки преходи сред някои от селата, останах с усещане, че всяко едно си има и нещо характерно. В Дилофо, да вземем за пример, не са позволени колите. В него се намира и най-високата къща в Загори, съгласно историята. Тя е издигната от любящ брачен партньор за жена му, с цел да може тя да вижда прилежащото село Кукули, кацнало на различен хълм.
Мостът Кокору - Снимка Авторът
Особено известно е село Кипи, тъй като в неговата местност минават реки, които са създали живописни клисури. Там се е развихрило и желанието за показност на видните загоричански търговци, за които е била особена огромна чест да спонсорират построяването на доста мостове. Тези каменни мостове са същински бижута, най-много тъй като няма два, които да си наподобяват. Един от тях – Плакидас, е много неповторим, защото се състои от три гърбици и прекосяването му е някак занимателно прекарване.
Още по-забавно, вълнуващо и предизвикателно обаче става, в случай че решите да идете още по-нагоре до пролома Мезария, където по лицето на скалите ще видите да се вият стълби като змия. Въздъхнете надълбоко и се пригответе да ги изкачите за доза достоверност. Стълбите ще ви отведат до село Врадето, и са били единствения метод да се доближи до там чак до 1975 година! В днешно време може да се доближи и с автомобил по различен път, само че някак не е същото, нали?
Зад Врадето се простира относително отегчителен пейзаж на върха на платото, само че това не би трябвало да ви заблуждава. Направете си труда да прекосите пустошта по пътечека, която до последно наподобява като да не води за на никое място. Но от време на време в живота е по този начин – най-красивото би трябвало да остане изненада. И тъкмо когато сте се отчаяли, че пътечката ще ви води някъде, ще се шмугнете сред едни дръвчета и ще излезете на един каменен балкон – и там пред вас ще се открие панорама, от която дъхът ви стопира. Може би ще ви се завие свят даже, тъй като пред вас се открива в цялата си хубост пролома Викос, вторият най-дълбок каньон в свет, изглеждащ по този начин, все едно принадлежи по-скоро на Аризона или е от някой уестърн филм, в сравнение с пейзаж на Балканите. А най-уникалното, само че и необичайно нещо е, че има огромна възможност да сте сами на този балкон и с този пейзаж, най-малко за няколко минути – и това е най-големият подарък. Но да си остане сред нас.
Текстът е част от бр. 112 на сп. „ Икономика “. Публикува се в Economic.bg по силата на партньорско съглашение сред двете медии.
Докато другите предостатъчно разискват следващия ръкав на Халкидики или плажовете на някой остров в Егейско море, вие може предостатъчно да се подсмихнете и да им разкажете, да вземем за пример, следната история:
„ Гърция, другари мои, не е единствено слънце, пясък, узо и сушени октоподи. Има, там някъде, покрай Албания, един регион планински, непроходим и необработен, а в това време толкоз притагаем и някак понятен. Нарича се Епир и от край време си живее в собствен личен темп. Това е може би, тъй като тази част на Гърция е и най-отдалечената от всевъзможни морета, и да си го кажем, там е мястото, където човек още веднъж може да се сети, че и тази страна, въпреки всичко, е част от Балканите, а не е измислена единствено от някой круизисен туроператор.
Ако сте решили да прекосите маршрута от Солун до Корфу, спрете някъде по средата, отделете си малко време, а и малко сила – ще ви трява, и ще си коства. Всъщност, с цел да сме по-точни, спрете се в град Янина, който е нещо като столицата на Епир. Дали е Янина, Йоанина, Янена, или просто Яна, и аз самият не можах напълно да схвана, да си призная почтено, само че този град обаятелен отвред. Разположил се е на брега на едно езеро, а против него плува островче.
До това островче се стига с лодка от града, и то, макар че е някак малко и прикрито в тръстики, крие забавни истории и митове. Сигурно знаете за Атон и Метеора, местата където има най-вече манастири на квадратен километър, само че тук те са дори още по-нагъсто – има цели седем, още от византийско време.
През османското господство също по този начин островчето е известно и като общественост на сребрари, тоест хора които вършат произведения от сребро. Преди двеста години там е екзекутиран Али Паша, албански феодал, който е мощно обвързван с историята на града. В началото на 19-и век той открива лична, и на процедура самостоятелна от султана страна в този район и трансформира града в много космополитно средище, където даже Великите сили от Запада отварят свои консулства. На падишаха не му подхожда и в последна сметка съумява къде със мощ, къде с лукавство, да принуди Али Паша да напусне своята цитадела в Янина и да се откри със своята гръцка брачна половинка Кира Василики в един манастир на дребния остров под претекст, че там може да остане в заточение. Докато чака обаче, бива атакуван от аскера, покорен и екзекутиран, а главата му е пратена на султана в Истанбул. Това става през 1822 година.
И през днешния ден може да видите стаята, където пашата е ранен и покорен и където има дупки от патрони на пода. Това музейче съдържа и забавни и именити предмети на феодала, като неговата златна пушка и дългия му чибук, с който е постоянно изобрязаван на портрети. Всъщност Али Паша е бил толкоз прочут приживе, че даже е упоменат в романа „ Граф Монте Кристо “ на Александър Дюма.
Манастирът, който е лобно място на Али паша - Снимка Авторът
В остарелия град на Янина (където най-вероятно няма да ви се наложи да се разминавате с тълпи от други туристи от къде ли не) можете да разгледате две джамии и елементи от Алипашовата цитадела. Там ще намерите даже и гроба на владетеля, който първи е посял концепцията за самостоятелност от империята тук - и за това и до през днешния ден е почитан, макар че не е грък.
Янина крие и друга загадка. Тя се намира още малко по-нагоре, закътана в Пиндуските планини на север от града в един район, който се споделя Загори. И в случай че това ви звучи някак по нашенски, то почакайте да чуете имената на някои от селата там – Цепелово, Капесово... Но не, няма българска диря, само че пък вероятно доста от тези топоними са останали още от времето на славянското настъпление на Балканите през ранното Средновековие. Всъщност, Загори е по-известен като дома на власи и каракачани - все планински люде, занимавали се със скотовъдство.
Там, в труднодостъпните планини, се е пръкнала концепцията за автономност от султана много преди самичък да се е пръкнал даже Али Паша. На локалните хора не им допадало да заплащат налози и да сапод непознато господство, а и се оказали много корави, по тази причина на турците им се видяло мъчно да ги подчинят. И по този начин, още през 1430 година селата в Загори се съгласили устно да бъдат васали на падишаха, само че действително се употребили с такива привилегии, които различен в империята не е имал. Например, било е неразрешено на турци да минават през този регион.
Tази автономност обаче не би трябвало да се схваща като някаква икономическа изолираност. И постройките, останали от това време, свидетелстват за положителния стандарт, който загоричани са поддържали. Всяко едно от селата (46 в целия регион), кацнали по стръмните скатове, е удивително със своите достолепни и импозантни каменни къщи и църкви.
Правейки преходи сред някои от селата, останах с усещане, че всяко едно си има и нещо характерно. В Дилофо, да вземем за пример, не са позволени колите. В него се намира и най-високата къща в Загори, съгласно историята. Тя е издигната от любящ брачен партньор за жена му, с цел да може тя да вижда прилежащото село Кукули, кацнало на различен хълм.
Мостът Кокору - Снимка Авторът
Особено известно е село Кипи, тъй като в неговата местност минават реки, които са създали живописни клисури. Там се е развихрило и желанието за показност на видните загоричански търговци, за които е била особена огромна чест да спонсорират построяването на доста мостове. Тези каменни мостове са същински бижута, най-много тъй като няма два, които да си наподобяват. Един от тях – Плакидас, е много неповторим, защото се състои от три гърбици и прекосяването му е някак занимателно прекарване.
Още по-забавно, вълнуващо и предизвикателно обаче става, в случай че решите да идете още по-нагоре до пролома Мезария, където по лицето на скалите ще видите да се вият стълби като змия. Въздъхнете надълбоко и се пригответе да ги изкачите за доза достоверност. Стълбите ще ви отведат до село Врадето, и са били единствения метод да се доближи до там чак до 1975 година! В днешно време може да се доближи и с автомобил по различен път, само че някак не е същото, нали?
Зад Врадето се простира относително отегчителен пейзаж на върха на платото, само че това не би трябвало да ви заблуждава. Направете си труда да прекосите пустошта по пътечека, която до последно наподобява като да не води за на никое място. Но от време на време в живота е по този начин – най-красивото би трябвало да остане изненада. И тъкмо когато сте се отчаяли, че пътечката ще ви води някъде, ще се шмугнете сред едни дръвчета и ще излезете на един каменен балкон – и там пред вас ще се открие панорама, от която дъхът ви стопира. Може би ще ви се завие свят даже, тъй като пред вас се открива в цялата си хубост пролома Викос, вторият най-дълбок каньон в свет, изглеждащ по този начин, все едно принадлежи по-скоро на Аризона или е от някой уестърн филм, в сравнение с пейзаж на Балканите. А най-уникалното, само че и необичайно нещо е, че има огромна възможност да сте сами на този балкон и с този пейзаж, най-малко за няколко минути – и това е най-големият подарък. Но да си остане сред нас.
Текстът е част от бр. 112 на сп. „ Икономика “. Публикува се в Economic.bg по силата на партньорско съглашение сред двете медии.
Източник: economic.bg
КОМЕНТАРИ