Пред българите има две възможности
Понеже съм доста любопитен, чета всевъзможни свидетелства на външни хора, които разказват нас, българите: от пътешественици, минали отсам през 17-ти век и нататък, та до разкрити отчети на непознати посланици. Външният взор е значим, тъй като не потъва в детайлностите, които всички знаем, а схваща главното, т.е. тези трайни характерности на културата, които не постоянно виждаме, улисани в текущината.
Повечето непознати гости в продължение на има-няма 300 години разказват българина като тежък, тъмен, трудноподвижен, недоверчив, затворен и необщителен типаж. Има интервали, в края на 19-ти и началото на 20-ти век, когато външните наблюдаващи са отбелязвали и неочакван ентусиазъм, у българина, към светлината и лекотата на цивилизацията. Обикновено този ентусиазъм не трае дълго, след което българинът се връща към неподвижното си и саможиво битуване.
Люшкането сред мрачна саможивост и ентусиазъм към цивилизацията е главното напрежение в душата на българина. Това напрежение оцветява в трагични краски стратегическата задача, която българите се пробват да решат към този момент втора година: Дали да се доверят на светлината на цивилизацията и да тръгнат към нея, или да повярват на личната си мрачна и неподвижна природа и да не потеглят наникъде?
Че следим следващ ентусиазъм към цивилизацията, това стана ясно още предходната година, когато 65 на 100 от българите поддържаха митингите. Такава всенародна поддръжка в никакъв случай не е била записана и по тази причина нормално митингите оставаха заключени в София и шепа регионални градове. Този път стана ясно, че народът като подобен се пробва да тръгне към нещо ново, скъсвайки с нещо познато.
Още след първите избори през тази година стана ясно, какво тъкмо се пробва да направи българинът. След дългогодишна фасцинация със силата, простотията и тарикатлъка,
българите се опитваха да сложат завършек на (анти)културата на 90-те - на оня пакет полезности и държание, който бе олицетворен от мутрата като сборен народен облик
И на първите, и на вторите избори през 2021 година българите се пробваха да излъчат такива свои представители, които да са противоположното на 90-те, т.е. да не са мутри, тарикати или простаци. Това, явно, ще е и въпросът на идващите трети избори: Как да създадем по този начин, че да оставим зад тила си 90-те години, с цел да бъдем поведени към цивилизацията от някакви други, анти-деветдесетарски, прилични хора?
Допреди седмица-две изглеждаше, че ребусът няма да е сложен за решение: след изборите анти-деветдесетарските партии вършат болшинство, схващат се за държавно управление и работата е свършена. От мрака на мутро-обществото се потегля още веднъж към светлината на цивилизацията. Или, по-подробно: от общество, в което връзките са контролирани с гола мощ, главната мотивация е алчността и господстват груби, ръмжащи мъже да се премине към общество, контролирано от закона, стимулирано от независимост и взаимност, водено от прилични хора, загрижени за общото богатство.
Днес нещата наподобяват много по-несигурни, тъй като естествената мрачност, съмнение и саможивост на българина още веднъж надигат глава.
На равнище политика, това се вижда от растящите предизборни раздори сред партиите, от които се чака да ръководят дружно след изборите.
Прословутите " червени линии ", които (както съм имал опция да пиша и около априлските, и около юлските избори) са дивашка нелепост, още веднъж изплуват. Най-гротескно, както постоянно се случва, този развой върви при Българска социалистическа партия, като да вземем за пример поръчката на Корнелия Нинова, че след изборите нямало да договаря с партии, които не се борят с Истанбулската спогодба и с " джендър идеологията ". Но " червени линии " стартират да избиват, като обрив при дребна шарка, и при останалите партии, което осуетява бъдещото коалиране и отслабва мотивацията на хората да гласоподават.
На равнище просвета, което е по-важното равнище (защото е по-трайно и по-дълбоко) саможивата природа на българите напряко екслодира около ограничаващите ограничения, оповестени неотдавна от служебното държавно управление.
Развихрила се на територията вакханалия от диво поверие, неистини, ненавист, обикновена маниащина и тайни теории заплашва да удави порива към цивилизация, почнал през лятото на 2020 година.
Съответно, в случай че се върнем на равнището на политиката, този изблик на мрака, заложен в българската душа, може да докара до образуването на парламентарно болшинство, което да продължи мутренския модел на 90-те години.
Може и да убие в зародиш порива към светлината на цивилизацията. Едва ли е надалеч моментът - може би приказваме за дни - в който надигналата се мътилка ще извлече от дъното предходни зловония, като да вземем за пример влаковете, натъпкани с български деца, пътуващи към черни гей-двойки в Норвегия; или партенката, че " Европа " се готви да направи педофилията наложителна: или взетата назаем от съветски конспиратори доктрина, че " Западът " се готви да изтреби всички българи, тъй като им завижда.
Имаме две благоприятни условия. Едната е да се вземем в ръце и да възпроизведем оня блян към цивилизацията, който са показали българите от времето на Възраждането или от бурната рационализация след оповестяването на Независимостта. Другата опция е още веднъж да илюстрираме тезата на мъдрия, само че печален Йордан Радичков, че при нас липсва спираловидно развиване от европейски вид, защото ние живеем в кръговрат, който не отива наникъде.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Повечето непознати гости в продължение на има-няма 300 години разказват българина като тежък, тъмен, трудноподвижен, недоверчив, затворен и необщителен типаж. Има интервали, в края на 19-ти и началото на 20-ти век, когато външните наблюдаващи са отбелязвали и неочакван ентусиазъм, у българина, към светлината и лекотата на цивилизацията. Обикновено този ентусиазъм не трае дълго, след което българинът се връща към неподвижното си и саможиво битуване.
Люшкането сред мрачна саможивост и ентусиазъм към цивилизацията е главното напрежение в душата на българина. Това напрежение оцветява в трагични краски стратегическата задача, която българите се пробват да решат към този момент втора година: Дали да се доверят на светлината на цивилизацията и да тръгнат към нея, или да повярват на личната си мрачна и неподвижна природа и да не потеглят наникъде?
Че следим следващ ентусиазъм към цивилизацията, това стана ясно още предходната година, когато 65 на 100 от българите поддържаха митингите. Такава всенародна поддръжка в никакъв случай не е била записана и по тази причина нормално митингите оставаха заключени в София и шепа регионални градове. Този път стана ясно, че народът като подобен се пробва да тръгне към нещо ново, скъсвайки с нещо познато.
Още след първите избори през тази година стана ясно, какво тъкмо се пробва да направи българинът. След дългогодишна фасцинация със силата, простотията и тарикатлъка,
българите се опитваха да сложат завършек на (анти)културата на 90-те - на оня пакет полезности и държание, който бе олицетворен от мутрата като сборен народен облик
И на първите, и на вторите избори през 2021 година българите се пробваха да излъчат такива свои представители, които да са противоположното на 90-те, т.е. да не са мутри, тарикати или простаци. Това, явно, ще е и въпросът на идващите трети избори: Как да създадем по този начин, че да оставим зад тила си 90-те години, с цел да бъдем поведени към цивилизацията от някакви други, анти-деветдесетарски, прилични хора?
Допреди седмица-две изглеждаше, че ребусът няма да е сложен за решение: след изборите анти-деветдесетарските партии вършат болшинство, схващат се за държавно управление и работата е свършена. От мрака на мутро-обществото се потегля още веднъж към светлината на цивилизацията. Или, по-подробно: от общество, в което връзките са контролирани с гола мощ, главната мотивация е алчността и господстват груби, ръмжащи мъже да се премине към общество, контролирано от закона, стимулирано от независимост и взаимност, водено от прилични хора, загрижени за общото богатство.
Днес нещата наподобяват много по-несигурни, тъй като естествената мрачност, съмнение и саможивост на българина още веднъж надигат глава.
На равнище политика, това се вижда от растящите предизборни раздори сред партиите, от които се чака да ръководят дружно след изборите.
Прословутите " червени линии ", които (както съм имал опция да пиша и около априлските, и около юлските избори) са дивашка нелепост, още веднъж изплуват. Най-гротескно, както постоянно се случва, този развой върви при Българска социалистическа партия, като да вземем за пример поръчката на Корнелия Нинова, че след изборите нямало да договаря с партии, които не се борят с Истанбулската спогодба и с " джендър идеологията ". Но " червени линии " стартират да избиват, като обрив при дребна шарка, и при останалите партии, което осуетява бъдещото коалиране и отслабва мотивацията на хората да гласоподават.
На равнище просвета, което е по-важното равнище (защото е по-трайно и по-дълбоко) саможивата природа на българите напряко екслодира около ограничаващите ограничения, оповестени неотдавна от служебното държавно управление.
Развихрила се на територията вакханалия от диво поверие, неистини, ненавист, обикновена маниащина и тайни теории заплашва да удави порива към цивилизация, почнал през лятото на 2020 година.
Съответно, в случай че се върнем на равнището на политиката, този изблик на мрака, заложен в българската душа, може да докара до образуването на парламентарно болшинство, което да продължи мутренския модел на 90-те години.
Може и да убие в зародиш порива към светлината на цивилизацията. Едва ли е надалеч моментът - може би приказваме за дни - в който надигналата се мътилка ще извлече от дъното предходни зловония, като да вземем за пример влаковете, натъпкани с български деца, пътуващи към черни гей-двойки в Норвегия; или партенката, че " Европа " се готви да направи педофилията наложителна: или взетата назаем от съветски конспиратори доктрина, че " Западът " се готви да изтреби всички българи, тъй като им завижда.
Имаме две благоприятни условия. Едната е да се вземем в ръце и да възпроизведем оня блян към цивилизацията, който са показали българите от времето на Възраждането или от бурната рационализация след оповестяването на Независимостта. Другата опция е още веднъж да илюстрираме тезата на мъдрия, само че печален Йордан Радичков, че при нас липсва спираловидно развиване от европейски вид, защото ние живеем в кръговрат, който не отива наникъде.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ