Подчинение“, като модел на поведение, означава: да се разкрием, да

Да се глези бебе е абсолютно невъзможно ~ Мадлен АЛГАФАРИ

„ Подчинение “, като модел на държание, значи: да се разкрием, да се доверим, да се отдадем, да кажем: помощ, апелирам, не мога самичък, не зная, не разбирам, скърбя, извинявай, отказвам се, боязън ме е, позор ме е. Възпитанието обаче доста постоянно назовава всичко това оскърбление, рисково разголване, което ни прави уязвими, уязвимост, пречупени горделивост, чест и достолепие, срамно рухване на колене и така нататък Всички ние обаче сме пристигнали на този свят единствено с този единствен модел на държание (непосредствено след раждането си към момента не сме усвоили съблазняването и експанзията, те се отработват на по-късна фаза от детското развитие).

Новородените плачат при всяка появила се нужда – молят се, подчиняват се, доверяват се – единствения метод да доближат до първото Ти в живота – мама. В тази фаза от детското развиване обаче бебето няма схващане за Аз и Ти. Аз и мама съставляват едно цяло. Прегръщащите ръце на мама, хранещата гърда на мама са също Аз. Нека си представим едно плачещо няколкомесечно новородено (няма значение коя е съответната причина за рева, той все отбелязва незадоволена нужда, предизвикваща дискомфорт: болежка, боязън, мраз, апетит...). Плачът е израз на доверие и единствен инструмент на тази възраст за облекчаване на потребността. Ако мама обаче не се отзове на детския рев, тъй като е заспала, тъй като е на работа или тъй като чете дебели книги за развъждане на бебета, в които написа, че по този метод детето се глези и не трябва да се носи на ръце, с цел да не свикне, тогава дребното претърпява нещо, което ние през днешния ден, към този момент порасли, даже не позволяваме – гибелта си.

В първите месеци от живота на детето към момента не е развита кората на основния мозък, затова нямаме към момента налице дарба за нереално причинно-следствено мислене, нито триизмерно усещане за време (преди-сега-после). Днес ние можем да си кажем: е, ще поплача малко и мама по-късно ще пристигна, или пък мама е отвъд в другата стая. Да, само че за неколокмесечното мозъче не съществува понятието „ по-късно “, нито „ отвъд “. Всичкото пространство е това, което е тук, и всичкото време това, което е в този момент. Бебето не мисли, то усеща, затова няма по какъв начин да се успокои, тъй като всички чувства алармират дискомфорт.

Абсолютно невероятно е да се глези на тази възраст. Глезенето изисква причинно-следствено мислене. То би трябвало да може да си каже: като рева, ще извикам мама. Но това значи да може да схване рева като причина, а идването на мама – като разследване. Такава мисловна интервенция на тази възраст е невъзможна още веднъж заради към момента недобре развитата кора на основния мозък. Резултатът: новороденото претърпява смут, неизразим за нашите днешни глави, в които кората е към този момент развиване задоволително и може да си разреши нереалното мислене. То претърпява гибелта си! Следователно подчинението за него става асоциативно обвързвано със гибел, с смут! Когато се молиш, никой не идва! Болка! И липса на доверие към света и към себе си, тъй като на тази възраст всичко е Аз. При всяка последваща обстановка в живота на това създание като зрял субект, когато е належащо да се приложи подчинителен модел, той ще бяга като демон от тамян, тъй като ще изплува подсъзнателният боязън, обвързван с травматичното претърпяно в ранното детство /това е така наречен първична травма/. Не можем да имаме през днешния ден фактологически спомен за контузията, точно тъй като кората не е била развита. Но страстите помним, тъй като анатомичният субстрат, отговарящ за тях – така наречен лимбична система, разрешава да имаме прочувствени мемоари даже от вътреутробния интервал.

Когато детето навърши към този момент година–година и половина, кората на основния мозък се развива. Тогава то стартира да схваща понятията „ преди-сега-после “, схваща, че има „ оттатъка “. Тогава, в случай че плаче в креватчето си, то не е от боязън, че умира, а от отвращение, че не го взимат на ръце, само че контузията не е по този начин съдбовна за бъдещия му живот или по-скоро е от различен порядък – обвързвана не към този момент с подчинителния, а с нападателния модел, който се усвоява в тази фаза от развиването – етапа на самоутвърждаващия се Аз.

Някога дамите са носили бебетата, вързани на гърдите си. И до през днешния ден в Африка това е нормална процедура. Затова там може да умират от апетит, само че невротичните разстройства не заливат континента, както това се случва в европейските страни! А в днешното така наречен западно индустриално обество, дамите се връщат на работа единствено няколко месеца след раждането на децата си. Рожбите се постанова да бъдат откъснати от нас в една доста по-ранна от подобаващата за това възраст. Ходенето на детска градина не травматизира толкоз детето, тъй като на към тригодишна възраст то навлиза в друга фаза от развиването си, за която процесът на социализация и общуването с връстниците е натурален и нужен. Но изпращането на детски ясли в интервала, когато детето към момента има потребност от стеснен и непрестанен контакт с майката, може да докара до невротични защитни реакции у дребното.

„ Мама “ е първият „ различен “ в живота ни. И в случай че този първи различен се е оказал неидеален, в случай че контактът с него е обвързван с травматично прекарване, последствията са няколко: детето се усеща необичано, нестабилно, а идващият контакт с другите по силата на присъщата на детското схващане податливост към генерализация е сложен, неприятелски и минава по-скоро през защитните механизми. „ Другият отхвърля, наранява “ е изводът, който си прави обобщаващото детско подсъзнание.

Ако действителната майка не отговори на инстинктивните ни упования, в случай че това първо „ Ти “ в живота ни ни накара да се почувстваме изоставени или предадени, губим като резултат вярата в самите себе си и във всяко последващо „ Ти “. Това води до една мощна тревога и бездънен яд към Ти-то, което предава и изоставя. Естествената отбрана против това тягостно чувство е бягството от непоносимото възприятие на самотност, бягството в един подправен свят, в който детето се пробва да реконструира изгубената естетика на единното Аз (Аз-дете + Аз-мама = Аз). В този свят постоянно може да бъде измисленна една топла и приемаща майка, само че която има големия минус да бъде родена от интелекта. За външния наблюдаващ всичко наподобява непроменено, само че „ вътре “ всичко към този момент е друго. Аз-ът на това дете към този момент живее над афективната действителност (която го е предала!) и се свързва със света, който неговият разсъдък последователно построява – с концепцията и визията си за нещата и хората, а не с действителните такива.