Когато американците направиха летяща чиния
Под прикритието на мрака на 07 октомври 1959 година ескорт от военни коли ескортира камион през изоставените улици на Малтън, Канада, покрай Торонто. Местната полиция разчиства маршрута до строго конфиденциален хангар за самолети до пристанището в Торонто, тъй че водачите не обръщат изключително внимание на законите за придвижване по пътищата, до момента в който прекосяват града. При идването си в пристанището скритият товар е трансфериран на влекач на Военноморски сили на Съединени американски щати, с който ще се насочи към особено изследователско оборудване на НАСА под строга защита. Увеличените ограничения за сигурност са разбираеми поради събитията: това, което се крие под покривалото на камиона, е същинска летяща паница.
Ако се има вяра на сведения на очевидци, в небето над Съединените щати има тълпа от неидентифицирани летящи обекти при започване на 50-те години. Подобни наблюдения не са нечувани до момента, само че в никакъв случай преди не са били толкоз чести и необятно публикувани. Макар малко на брой да се съмняват в небето над Америка да има нещо извънредно, американските военни водачи са скептични към теорията, че светлинните петна са марсианци и са много по-загрижени за опцията да са руснаци.
Отдавна има достоверни клюки за секрети нацистки самолети, сходни на летящи чинии, които се тестват през последните няколко месеца на Третия райх, и с внезапното повишаване на светлините в небето, американските управляващи се замислят дали руските учени не са откраднали и усъвършенствали технологията. За благополучие Съединени американски щати не изостава прекалено много – доникъде на 50-те години те към този момент имат лична стратегия за летящи чинии.
Опитът на Съединени американски щати с тези апарати стартира през 1953 година по време на рутинно посещаване на военни в Avro Aircraft, в Малтън. Група американски специалисти по защита инспектират лъскавия нов изтребител CF-100 водени от инженера на компанията Джон С. М. Фрост – по-известен като „ Джак “ Фрост. Той е извънредно добър дизайнер във въздухоплаването, както и началник на групата за специфични планове на компанията. Фрост засипва нищо неподозиращите американци с възторг и информация по отношение на една от тайните, само че неотдавна изоставени хрумвания на Avro. Проект Y е плосък аероплан с формата на чеп, който се издига отвесно като хеликоптер и в същото време има скоростта, маневреността и височината на реактивен изтребител.
Американците са разбираемо заинтригувани, изключително когато Фрост им демонстрира поредност от скици, очертаващи по-нататъшните му проекти. Една от тях е концепция за извънредно маневрен аероплан с форма на фризби, кадърен на отвесно политане и кацане (ВИК) и кадърен да доближи височина от 30 километра и скорост до 3,5 Мака (1 Мак е скоростта на звука). Американските военни с неспокойствие одобряват проекта като отпускат финансиране от 750 000 $ и преименуват платформата на „ Оръжейна система 606А “.
Интересът на Съединени американски щати към самолетите ВИК е стимулиран значително от продължителната опасност от нуклеарна война. Само няколко години по-рано руските учени са взривили първата си атомна бомба, употребявайки уран, взет от нацистите, и проекти, откраднати от американците – събитие, което провокира някои обилни промени във философията на защитата на Съединени американски щати. Военните стратези са загрижени от обстоятелството, че елементарните самолети имат потребност от летища, с цел да са практични, което прави всяка военна авиобаза евентуална цел в една такава война. За разлика от тях, едни необятно разпръснати Военновъздушни сили, формирани от свръхзвукови летящи чинии, биха били доста по-устойчиви и сложни за разрушение с един удар. Военните са заинтригувани от 606A.
През идващите месеци членовете на групата за специфични планове на Avro работят в своя хангар под булото на секретността. Само шепа чиновници имат достъп до постройката и въоръжени пазачи на всяка врата ревизират всички документи. Във фирмената работилница работниците създават обособени елементи въз основата на обособени схеми и откакто завършат всички чертежи са отнесени в специфични торби, с цел да бъдат унищожени. Малцина даже имат най-смътната визия какъв вид секретни дейности се развиват в прословутия пробен хангар.
Елементарна версия на летящата паница на Фрост бавно се материализира през идващите месеци. Той употребява неповторима настройка по негов личен дизайн, с огромна централна турбина, задвижвана от тягата на шест реактивни мотора Viper. Бързо въртящата се турбина работи като жироскоп, с цел да поддържа машината уравновесена, като в същото време изсмуква въздух от горната страна на чинията и го изстрелва през серия от ориентирани надолу тръби към ръба й. При ниска надморска височина това би осигурило въздушна възглавница, която да поддържа тежестта на транспортното средство, а тягата по-късно може да бъде ориентирана през мрежа от канали и клапи за бързо изстрелване на кораба в небето във всяка посока. Фрост и екипът му галено назовават този неповторим дизайн „ двигателя-палачинка “.
Когато авиационните специалисти стартират безпилотно тестване, прототипът се оказва спорен – да вземем за пример, постоянно има приключване на масло и вследствие на това няколко пъти избухва пожар. След един съвсем съдбовен случай служащите са доста внимателни към апарата и Фрост стига до заключението, че най-хубавият метод би бил да създадат по-малък, но по-управляем първообраз.
Така през 1958 г. той показва на военните модифицирана идея. Тя е по-компактна като диаметър единствено 5,5 метра, и е по-проста, с три реактивни мотора, а не с шест. Екипажът му я назовава Avrocar. Служителите на Военновъздушни сили са удовлетворени, че виждат работещ първообраз по-рано от предстоящото, а американската войска показва интерес да я употребява като „ летящ джип “. Членовете на управлението на Avro също са развълнувани и плануват цяла гама от разнообразни модели Avrocar, като Avrowagon – за цивилно прилагане, да се вози цялото семейство – както и самолетите Avroangel – за прилагане като въздушна кола за спешна помощ. Много от военнослужещите, осведомени с плана, подозират, че един ден Avrocar и останалите модели ще създадат хеликоптера непотребен.
„ Джак “ Фрост
От 1959 година в продължение на 2 години Фрост и неговият екип тестват поредност от модификации, които последователно усъвършенстват качествата на апарата им. Към април 1961 година дизайнът е задоволително усъвършенстван, с цел да може тестовият водач да го ръководи с относителна лекост, като от време на време се оповестява, че доближава скорости над 160 километра в час.
Но при всичките си усъвършенствания, Avrocar към момента е рисково неустойчив при маневриране и не може безвредно да се издигне по-високо от около метър над земята. В пилотската кабина също така е изключителна топла и шумна от трите реактивни мотора.
Както постоянно, съзнанието на Фрост е цялостен с евентуални решения, само че макар постепенните усъвършенствания американската войска към този момент е разочарована от концепцията. След като инвестират 8 години и 7,5 милиона $, Военновъздушни сили официално спират финансирането в края на 1961 година и планът Avrocar се срутва под личната си тежест. Джак Фрост напуска Канада наскърбен, само че в последна сметка стартира работа в Air New Zealand, където ползва своята досетливост към по-обикновени планове като хидравлични докинг станции и климатични системи. Той намира някаква доза наслада в новата си работа, само че в действителност в никакъв случай не стопира да скърби за неосъществените си упоритости с летящата паница. Много от неговите открития не престават да се употребяват и през днешния ден в разнообразни машини.
