Почти 14 години след първото си видео в YouTube интернет

Почти 14 години след първото си видео в YouTube интернет сензацията Емил Конрад несъмнено е индивидът, който има какво да опише за това по какъв начин се е трансформирал светът на онлайн известните лица в България.

На пазара към този момент може да откриете – най-новата книга на бунтаря на българските обществените мрежи.

В нея единственият българин с над 200 милиона гледания на видеата си в TikTok не просто открехва, а напряко разрушава вратата към тайните на известните хора в България.

Първият тираж се изчерпи още с предварителните поръчки. На 18 февруари стотици нетърпеливи фенове чакаха часове наред в книжарница „ Сиела “ в Paradise Center в София, с цел да се срещнат със своя любим. Нова среща предстои в събота, 24 февруари 2024 година, този път в Пловдив, в Mall Plovdiv Plaza. Входът е свободен.

Eмил Конрад разчиства сметките си с най-дразнещите трендове в интернет пространството, детронира новопоявилите се пророци на българските обществени мрежи, съкрушава дискриминационните клишета и разкрива себе си в напълно непозната светлина.

Написана в присъщия за Конрад „ спокоен “ жанр, „ Oбратни мисли “ е книга, която ще ви разсмее, озадачи и тук-там даже скандализира, само че и ще ви покаже, че да бъдеш друг от време на време е най-голямата суперсила, която може да притежаваш, написа в анонса към книгата.

* * *
Снимка " Сиела "

Из „ Обратни мисли “ от Емил Конрад:
Сам
Пиша тази глава изцяло самичък в стаята и тишината е нещо, което доста постоянно ме е карало да се усещам некомфортно. Та аз съм привикнал постоянно да съм измежду хора, постоянно да приказвам. Говоря доста. Говоря повече, в сравнение с е належащо, и всички хора, които си мислят, че е занимателно да гледат мое видео, в което приказвам две-три или 10 минути… да знаете, че онлайн приказвам, само че без да спра. Да си приказвам самичък? Май се случва. Може би немного постоянно, само че не е нещо, което ми е непознато. Да съм самичък? Това е нещо, което ми беше пъклен непознато и по-скоро аз бягах от това възприятие, това положение на духа и цялата ми душа бягаше от това да остана самичък с мислите си. Сам със себе си.

През първите две години, когато започнах да качвам видеа, не бях толкоз прочут, а по-скоро известен единствено в интернет. Някои хора знаеха, че живея. Под някои хора имам поради над 100 хиляди души. Да, аз не смятам, че съм бил известен и прочут, когато 100 хиляди души са ме следвали в обществените мрежи. Това пристигна с времето, само че още от този момент ми се случва този изкуствен миг, че в никакъв случай не оставам самичък. Забързаното всекидневие и непрекъснатите срещи с доста хора единствено отлагаха онази със самия мен. Аз не бях подготвен за нея. Всъщност бях подготвен да се срещна с всеки различен, да върша всичко друго, да не върша нищо, само че да не съм самичък против себе си. Страх или незнайно, паника или от тази мощна, прорязваща болежка, която усещаш от време на време в региона на сърцето и започваш да търсиш признаците на болестта си в Гугъл, и мислиш, че това е краят и ще умреш. Видното нещо, което отбягваш, или стремежът ти да убедиш себе си, че си добре. Това е едно от най-трудните неща. Да излъжеш другите, може да е мъчно, само че да се опиташ да убедиш себе си в нещо, което си изцяло наясно, че не е истина – това е тежест, която всички ние носим и се опитваме да я превъзмогнем, преди тя да е оставила тъмна диря в душите ни.

И този въпрос, който рядко си задаваме: „ Знаеш ли какъв брой доста хора в този момент се усещат тъкмо по този начин? “.

За мен да бъда самичък, беше доста ужасно. Та аз даже не си представях, че да си самичък, е допустимо да бъде забавно. Че какво щях да върша самичък със себе си аз? Това беше страхът, който изпитах най-силно и към този момент мъчително реалистично при започване на 2020 година. Това да съм изолиран от всички и всичко, не беше нещо, което ми бе познато. Не съм и желал да ми бъде познато. Всъщност за мен си беше като един призрачен сън. Нали знаете, че има хора, които са интроверти – обичат да са сами и това да са измежду доста хора, с които би трябвало да поддържат връзка, ги натоварва. Аз не съм подобен човек. Аз съм тотално противоположното на интроверт. Дотогава обаче не си давах сметка какъв брой би ме смачкало това да бъда изолиран.

През 2020 година взех решение, че е време да махна първия си влъхва. Да, на 30 години към момента нямах нито един махнат влъхва, та взех решение, че това ще ми е първата стъпка към остаряването. Понеже в моя живот нещата или ще са безумни, или безумно сложни – това вадене на влъхва в действителност беше и двете. Бяха ми споделили, че към час ще е интервенцията, макар че долните ми мъдреци са растящи косо, назад на горните, и бутат долните ми зъби. И моите мъдреци са като мен – даже те не могат да си бъдат естествени. Защо всичко би трябвало постоянно да е по-сложно. Отидох с настройката, че най-малко ще направя нещо хубаво за себе си и е нещо, което отсрочвам от доста време. Знаете това възприятие, когато най-накрая извършите нещо, което сте се опитвали да проточвате във времето и въпреки всичко изпитвате удовлетворение от това, че най-сетне ще го свършите. Е, по този начин се усещах аз. Операцията стартира и хирургът дружно с неговия помощник нагласиха всички неща, биха ми най-малко три упойки и откакто напълно нищо не усещах в главата си, стартира интервенцията. Колко време мислите, че продължи тя? Един час? Нееее. Два часа? Неееее. Почти три шибани часа. Разрязване на долния ми венец, тъй като зъбът ми беше влезнал под други три, което рязане приключи с осем места, на които трябваше да се вършат шевове. Мразех ли себе си? Да. Напълно и изрично да. Но бях удовлетворен, че въпреки всичко съм приключил това, което отлагах. Това се случи на 8 март 2020 година и си споделих, че не може да стане по-зле. Няколко дни по-късно оповестиха международна пандемия и това, че хората би трябвало да си седят у дома за две седмици. Тук малко ще ви спойлна, че двете седмици в действителност си бяха година и половина – две, с леки спирания. Но за мен най-трайната контузия от махането на моя влъхва беше това, че изгубих чувствителността си на брадичката и дол- ната ми джука. До ден сегашен, като докосна или до момента в който хапвам, или каквото и да върша с долната си джука и брадичката, те се усещат като гумени. Все едно не са част от моето тяло. Дори дълго време го сравнявах с това, което доста хора, основно дами, си поставят в устните, като хиалурон, само че се оказа, че те си усещат обикновено устните. Аз съм много по-изкуствен от тях, с метода, по който чувствам долната си джука като гумена.

Започваме пандемията с физическа контузия, след което прекосяваме към психическата и се впускаме в прочувствената. До този миг в живота си бях имал едно гадже и то беше, до момента в който бях в учебно заведение. Та по какъв начин се очакваше аз да срещна някого, като съм затворен у дома? Какво щеше да се случи с моя живот, с моята работа. Неща, които мисля, че доста от нас са си задавали при започване на 2020 година.

Сега, откакто имаме тези отговори, животът е една концепция по-подреден, макар че даже да сме си споделили, че няма да вършим същите неточности, че ще се променим, че ще стартираме да живеем по-добре... Нека си го кажем почтено. Трябваха ни тъкмо две седмици да няма пандемия, с цел да забравим тежките забрани и лимитите, които даже сами сме си поставяли. На неприятно се привиква мъчно, а на хубаво всеки може.

Времето, изкарано самичък в пандемията, обаче в действителност ме научи на доста неща. Едно от тях беше, че в действителност не е неприятно да имаш време за себе си и че не е нужно да работя непрестанно на цялостни обороти, и това да си почивам, е по-добре за моята работа. Също ме научи и на това, че в случай че съумея да бъда самичък със себе си в мир, то тогава ще ми е доста по-лесно да бъда за някого различен това, от което той ще има потребност.

Именно в пандемията срещнах и моя другар. Беше средата на 2021 година и в действителност минимум предстоящо се срещнах с най-прекрасния човек, който можеше да си помисля, че съществува. Така сме пандизчии на личните си страхове, мислим неща, които изобщо не са действителни, и си сътворяваме обстановки в мозъка, които ни слагат в най-безумния сюжет.

Всичко това, с цел да разберем най-после, че да сме сами, надалеч не значи да бъдем самотни. То даже не значи да си бъдем самодостатъчни. Много постоянно бъркаме самотата с това да сме уединено със себе си. Самотно би било да мислим прекомерно доста за всичко, да го премисляме по 100 пъти и най-после отново да не го създадем.

Колкото по-рано разберем какъв брой добре е да си самичък и по какъв начин всеки от нас има потребност от това да остане със себе си, даже единствено да си помълчи със себе си, толкоз по-бързо ще успеем да се преборим с доста от нашите страхове и да спрем да си слагаме стени, които ни вършат недостъпни.

Магията на това да бъдеш самичък надалеч не се крие в това да си си самодостатъчен, в противен случай. Когато успееш самичък да бъдеш всичко за себе си, тогава ще можеш да бъдеш и това, което е нужно за останалите. Свободата на това да бъда самичък и удоволствието от времето, което изкарвам със себе си, не греша със самотност или изолираност. Те са времето, в което да мога да бъда със себе си, без да мисля за това, което някой би споделил или каква обстановка би ме предиздвикала да се усещам зле.

Точно когато бях самичък, ми се случи едно от най-магичните неща, и то в такова време, когато сигурно това е било последното нещо, което съм си представял, че е допустимо да се случи. Сам не всеки път значи да бъдеш уединен и да няма хора до теб. Моят другар ме научи да обичам по метод, който преди този момент не бях. Като множеството неща в моя живот точно главата, в която ви споделям какъв брой уединен и какъв брой самичък съм се чувствал, е и главата, в която описвам за любовта си. Да срещнеш човек в такова време, не е елементарно. Да срещнеш човек, в моята обстановка, когато аз съм известен, е още по-невъзможно. Да си и с моята ориентировка, още веднъж е спънка елементарно да срещнеш някого. А да си самичък и да си привикнал да си самичък, прави нещата единствено още по-трудни. Кога нещо, което е невероятно, ме е спряло?!

Да си самичък, не е нещо неприятно, макар че постоянно хората го свързват с отрицателното. Да си самичък, в действителност е изкуство. Да си самичък, е мъчно. Да си самичък, е самото благополучие, което самичък можеш да си подариш. Но да си самичък, в никакъв случай няма да значи, че хората не се интересуват от теб и не са до теб. Когато намериш хармонията в това да си самичък, тогава ще изпиташ и по-голямо наслаждение, когато си с хората, които обичаш.

----

*Изданието не се предлага за лица под 16 години.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.