Почитателите на съкровените и сърдечни истории ще попаднат под изкусното

Почитателите на съкровените и сърдечни истории ще попаднат под изкусното книжно проклинание на пленителния разказ на Стефан Карлие, който се появява на български език, с цел да води читателите си в сърцето на малко френско градче и измежду страниците на една от най-великите книги в света.

Добре пристигнали в гиздав Шалон, Франция. Тук всеки познава всеки, а с изключение на някоя от нормалните злословия и драми, носещи се от уста на уста, няма събитие, което да може да пробие монотонното всекидневие на локалните поданици.

Изкуството на бавното живеене обаче е пристигнало до гуша на Клара, която работи в уютния фризьорски салон „ Фризури Синди “. Някогашната ѝ гореща връзка с привлекателния и хубав пожарникар ЖБ последователно стартира да изтлява, а с всеки минал ден младата фризьорка се усеща все по-изгубена и напразно плаваща в океана на личния си живот. Промяна е нужна, само че Клара няма никаква концепция каква би трябвало да бъде тя.

Случайно забравена книга на клиент във фризьорския салон се оказва съдбовната среща, от която младата жена е имала потребност. В „ По следите на изгубеното време “ от Марсел Пруст тя открива по този начин бленуваното избавление от сивата действителност, а прочетените страници я срещат с други читатели, които също като нея са останали в плен на думите. Клара е напът да излезе от зоната си на комфорт, с цел да промени своя живот и да огледа по нов метод на книгите.

А дали в това си премеждие няма да открие и заричане за нова обич, разтуха и същинско другарство?

В духа на „ Момичето, което четеше в метрото “ и „ Моята прелестна книжарничка “ на Петра Хартлиб  „ Клара чете Пруст “ вълнува по този начин, както топлата и сърдечна литература прави. Обагрен с тънък комизъм и обогатен с цитати, взети напряко от несравнимия Марсел Пруст, съкровеният роман на Стефан Карлие е внимателно пояснение в обич към книгите и тяхната магическа мощ да трансформират ориси, озовавайки се в верните ръце в най-правилното време.

* * *
Снимка " Сиела "

Из „ Клара чете Пруст “ на Стефан Карлие
1.„ Фризури Синди “
Госпожа Абиб е на тротоара, по блуза макар студа, с едната ръка отмахва цигарата си, другата е притисната на гърдите ѝ. Вкочанена и трепереща от мраз, тя оглежда витрината на салона си, като че ли се пробва да разгадае тайната ѝ. Белите букви на табелата и големият постер, на който жена с прическа но Луиз Брукс като че ли се взира в краката си, ценоразписът на стъклената врата. И най-долу, в другия край, безполезният и уединен в транспарантната си ваза филиз бамбук, който по този начин и не бе пораснал повече от сантиметър.

– Името не става! Синди. Така се споделяше дъщерята на предходния притежател. Беше фешън през 1982-ра, само че през днешния ден не приказва на никого нищо.

Госпожа Абиб изцяло се заблуждаваше за равнището на салона си. Толкова беше мечтала за него, та най-после се беше самоубедила, че управлява същински първокачествен салон от веригата „ Десанж “, до момента в който в действителност „ Фризури Синди “ беше мъничък, дълъг и стеснен като кулоар, натъпкан в чупката на един безистен и оцеляваше с помощта на постоянната квартална клиентела, чиято междинна възраст гонеше седемдесетте. Всъщност „ Фризури Синди “ му пасваше идеално.

– И никой да не ми приказва за всякакви засукани работи. Качествен и сходни. Мразя игрите на думи.

Дръпна от цигарата, чието пропукване стигна до Клара.

– Мисля за едно нещо, но ти ще ми кажеш…

Кратко замълчаване, за по-голям резултат.

– „ Градината на удоволствията “.

Винаги бе имала проблем с имената. Като се започнеше с нейното. Така и не беше дала прошка на мъжа си, че ѝ беше лепнал фамилно име, което напряко ѝ бодеше слуха, до момента в който моминското ѝ име беше Делаж. Каквото и да казвате, само че Жаклин Делаж въпреки всичко звучи по-добре от Жаклин Абиб.

– Какво те кара да си представяш?

На Клара ѝ се искаше да отговори – нелепости, – само че единствено сви плещи. Изобщо нямаше значение. Защото, в случай че не беше името на салона, щеше да е или фасадата, която трябвало да се пребоядиса, или пък да вземат да пуснат като услуга и маникюр. (В „ Маникюрницата “ на улица „ Тиер “ постоянно е цялостно, забелязала ли си?)

Знаеше какво следва. Госпожа Абиб ще дръпне за финален път от цигарата си, ще издуха дима допустимо най-далече, до момента в който стъпква фаса с левия си крайник, след това ще каже нещо от рода: Явно през днешния ден няма да ни уморят от горещина и ще влезе вътре. В стаичката откъм гърба ще си измие ръцете и ще лапне ментов бонбон. После ще се появи още веднъж, оглеждайки се в някое от огледалата, и ще тръгне към касата, като поизпъва полата си. Някой ще влезе, салонът ще се оживи от тихите диалози, бръмченето на сешоара, шлагерите по радио „ Носталгия “ – и всичко ще върви, като че ли в никакъв случай не е ставало дума за Градината на удоволствията и стилните през 1982-ра лични имена.

Обикновено първа беше Лорен. Салонът едвам що е отворил и тя цъфва с кръгло подносче с две кафета и кацва на високия стол до касата да си бъбри с госпожа Абиб.

Държеше бар с магазинче за цигари на ъгъла на безистена и авеню „ Либерасион “. Когато се появеше в салона, биваше много изтощена и към този момент не устояваше след няколко часа на крайник. Не можеше да понася клиентите си. Тези видове, които се нуждаят от калвадоса си в осем сутринта и ѝ приказват по този начин, като че ли им е брачна половинка или сестра. Мизерниците, дето си харчат помощите за безработни за Кеш или Бинго, шумът от монетите по плота, когато търкат талоните си. Срамуващите се пушачи: Ще взема пакет „ Дънхил “, че нали от дълго време не съм… Жаклин я слушаше, по този начин напълно неподвижна, та в случай че я гледаше откъм гърба, човек би си помислил, че спи права. В почивките си тя също се отбиваше при Лорен, само че по-късно денем и не по този начин постоянно. Като се върнеше, от нея нормално се носеше мирис на сливи и парфюм „ Шантон “.

Лорен постоянно споделяше: Тази заран ми се искаше да дойда на работа тъкмо толкоз, колкото и да се обеся. Броеше дните до отпуска си и с наближаването му се променяше. Когато малко преди заминаването идваше в салона да се подстриже и боядиса, това към този момент не беше същата жена, ще си рече човек, че е близначката ѝ – съвършена, влюбена… Връщаше се позагоряла, леко напълняла и с още по-светли коси. Удължаваше си щастието, като си споделяше, че ще тръгне на тай-чи, отново ще се захване с снимка – Този път съм твърдо решена. После говореше за това все по-рядко и малко след окончателното настъпване на есента, когато се изличаваха и последните остатъци от слънчевия ѝ тен, в устата ѝ се завръщаха другите думи. Тази заран ми се искаше да дойда на работа тъкмо толкоз, колкото и да се обеся.

В девет часа сутринта, в салона си госпожа Абиб приличаше на жена, която постоянно върви да играе в казиното. Копринена блуза в тютюневожълто или на леопардова шарка, гривни, които подрънкват при най-леките ѝ придвижвания, и „ Шалимар “, доста „ Шалимар “, толкоз „ Шалимар “, че парфюмът се беше просмукал в салона и се беше трансформирал в негова марка, дружно с белите плочки с жилки, имитиращи мрамор, или двете нотки на звънчето на входа. Прекаленият ѝ грим наблягаше умората на лицето, и най-много в очите ѝ с леко изпъкнали орбити. Гласът ѝ бе пресипнал, удебелен от цигарите, като след през целия ден, минал в уморителна работа. Лицето ѝ бе потъмняло колкото от пудрата, толкоз и от сеансите в солариума. Госпожа Абиб беше пристрастена към слънчевия загар (в хубавите дни, в обедната отмора, не беше необичайност да бъде видяна на площад „ Либерасион “, седнала на ръба на скамейка, която още не е погълната от сянката, да хапва оризовата си салата, с лице, вдигнато към слънцето.)

Понеделник заран Клара постоянно се питаше по какъв начин ли прекарва уикендите. Но не задаваше въпрос, тъй като връзките им не допускаха сходна непосредственост.

Всъщност Клара си беше построила визия за шефката си от откъслечните неща, които във времето тя беше споделяла пред разнообразни клиенти.

Имало било един господин М. Абиб, лепнал ѝ неприятното фамилно име, който обаче си тръгнал по един или различен метод – умрял или просто липсващ, Клара не беше напълно сигурна, тематиката беше безусловно табу. Съществуваше и щерка ѝ, здравна сестра покрай Тулон, с която се виждаше един-два пъти годишно и явно не умираше от любов към нея. Имаше го и Париж – ах, Париж! Някога госпожа Абиб беше живяла там и сърцето ѝ се топеше от мемоари. Разказваше едни и същи истории. Как виждала купола на Пантеона от прозореца на кухнята си, по какъв начин някакъв артист, чието име Клара беше не запомнила, оставял рози пред нейната врата, когато тръгвал за театъра, по какъв начин доста парижани били умни, културни и по какъв начин всички четели. И най-дъртият смотаняк в метрото държи в ръце книга. Бръчките, които чертаеха скоби от двете страни на устата ѝ, вероятно бяха от съжалението, че към този момент не живее в града, където е била най-щастлива.

Смотаняк е дума, която тя доста харесваше. И израза да разбуниш духовете. Ако не желаеме да разбунваме духовете, късаме с лака за коса „ Инфиниум “... Освен това вместо салон за маникюр споделяше neil salon, и то с британско наречие. Една другарка на щерка ми е отворила nail salone, който напряко избива рибата в Иер, заявяваше тя и дебнеше реакцията на събеседничката си.

Носеха се и клюки. Преди няколко години я били видели да се щура след някакво поле с рапица на изхода на Бон, а мейфейърът ѝ бил спрян малко по-нататък край пътя. Казваха, че била пияна. Говореше се също, че когато пристигнала в региона, преди да вземе салона, ходела с мъж, който в миналото бил кмет на Дижон.

Тя обичаше мъжката половина на света, Клара беше напълно наясно. Личеше си от метода, по който гледаше редките клиенти мъже, посещаващи салона, и по какъв начин им говореше, без значение дали бяха красиви, грозни, млади, остарели, в работни гащеризони, или с хавайски ризи.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.