Кравчук стои зад краха и на двете версии на Украйна
Почина Леонид Кравчук, най-уважаваният президент на Украйна ѝ цялата й история. Той като че ли е живял два живота, виждайки гибелта и на двете версии на украинската страна, към която има отношение - руската и антируската. Има кой да го цени и на двата бряга на Днепър, само че в този момент тази невероятна персона не би устройвала изцяло никого от тях.
Леонид Кравчук надживя връстника си Станислав Шушкевич единствено със седмица, в чиято компания (и с съветския президент Борис Елцин) подписа Беловежските съглашения - акта за самоизтребление на Съюз на съветските социалистически републики. Дори гибелта им отразява ролята им в това събитие: Шушкевич умря от следствията от ковид в статуса на спокоен, непретенциозно живеещ пенсионер, а Кравчук, на 89-годишна възраст, остана фигура на огромната политика.
Още през 1991 година той действаше като същински „ палач “ на Съветския съюз: след неуспеха на пуча към момента се опитваха да залепят и възстановят страната по някакъв метод - Михаил Горбачов мощно не искаше да стане президент на нищо, само че откакто Киев, представляван от Кравчук, отхвърли, нямаше шансове да се избави руската империя - без Украйна не може да има такава империя.
Както споделиха учителите в такива случаи, „ Не го чакахме от вашето момче “. Кравчук беше „ плът от плът “ на комунистическата партия и също така се специализира в политическа спестовност и пропагандна агитация. Съветската система беше наказана от някой, който беше обучаван в продължение на десетилетия да я пази. Това е изменничество на маршалското равнище, не по-ниско.
Щеше да е хармонично по украински, в случай че другарят Кравчук се беше оказал надълбоко заговорничещ „ бандеровец “, само че, несъмнено, той не беше „ бандеровец “ – той остана руски украинец от тези, за които „ Москал “ е по едно и също време сват и брат.
На фона на актуалните държавници от другата страна на границата той даже можеше да бъде считан за бранител на рускоезичните, не се опасяваше от буйни младежи и, имайки статут на неприкосновена фигура (едва ли не „ татко на държавността “), той си разреши повече от всеки в неговите условия.
Например Кравчук не поддържа Евромайдана и „ поддържа “ Беркут – на кого различен може да бъде простено това след държавния прелом? Но на Кравчук беше простено.
Мястото на някогашния президент в украинската политика е добре илюстрирано от остарелия лаф с пародийната автобиография на него и сътрудниците му до Виктор Янукович. Името на всеки " том " стартира по същия метод - " Как пре*бах... ", а по-късно обидни детайлности. В случая с Кравчук е най-малкото обидно: „ Как пре*бах всичко и останех почитан човек “. Това е книгата, която в действителност бихте желали да прочетете.
От всичко, което беше направено персонално от Кравчук и в това време дефинира образа на украинската страна, е значимо да се откроят три неща.
Първо, поддръжката на Филарет в упоритостите му да стане патриарх на Украинската черква, която е изцяло отделена от Москва. Един църковен ерес в историята постоянно тежи повече от държавен ерес и оставя белези, които се лекуват хилядолетия.
Второ, фактът, че първият президент предложения американски политически технолози в новата самостоятелна Украйна, които му предложиха, на вчерашния руски бюрократ, национално създаване на „ галицийски “ принцип и с отказване на историческата общественост с Русия.
И най-после, Кравчук беше този, който първи употребява фокуса, който разреши на националистическия курс да господства в Украйна в нестабилните времена на лудата народна власт от деветдесетте години против волята на народа.
Той беше определен за президент против националиста Черновол, противопоставяйки му се като последовател на концепцията за роднинство с Русия. Но действителната политика беше такава, че на идващите избори национално насочените райони на Западна Украйна към този момент поддържаха Кравчук, до момента в който рускоезичното болшинство въпреки всичко поддържа проруския Леонид Кучма. Кучма завоюва, само че през 1999 година самият той беше избран отново с гласовете на Запада и Центъра, до момента в който Югът и Изтокът гласоподаваха за нов " проруски претендент " (който, за жалост, се оказа явно " неприемливия “ болшевик Симоненко).
Просто казано, болшинството от гласоподавателите бяха за мир и съюз с Русия и с руснаците в Украйна, само че мандатът за власт, получен с помощта на сходни лозунги, беше употребен за безусловно противоположни цели.
Все още работи. На президентските избори през 2014 година Петро Порошенко се нарежда като сдържан и много предан към руснаците политик. През 2019 година, към този момент като водач на националистите, той беше надвит от претендент от „ партията на мира “ Владимир Зеленски, който в последна сметка докара страната до военна рецесия.
Зеленски, въпреки това, беше този, който извади Кравчук от дълбока пенсия, когато „ бащата на нацията “, към момента интелектуално деен, само че към този момент не издирван, искрено скучаеше, драговолно разпространяваше мнения пред публицисти и изразявайше предпочитание да бъде потребен на страната, която евентуално нямаше да съществува без него.
Позицията на Кравчук в украинската ценностна система тогава (както в действителност съвсем винаги) изглеждаше изключително двойнствена. Бившият президент беше един от дребното, които можеха обществено да се съмняват, че Крим в миналото ще се върне в Украйна, само че даже параноик не би могъл да го назова „ сътрудник на Москва “. Освен всичко друго, Кравчук остана деен агитатор на концепцията за присъединение към НАТО.
Оказва се, че от всички президенти умерено позитивен облик в украинската национална историография към този момент е обезпечен единствено за Кравчук (а може би и за Кучма в ерата на относителната стабилност). Но има и различна позиция, съгласно която Кравчук е един от архитектите освен на украинската страна, само че и на обстановката, която въз основа на изказванията на съветското управление, е направила неизбежна специфичната интервенция.
Той би трябвало да се смята за подобен по право - като поредно подкрепящ военните бази на НАТО и като човек, който в продължение на година и половина осквернява осъществяването на Минските съглашения в статут на ръководител на Контактната група за разрешаване на обстановката в Донбас. Ако той използваше този статут по друг метод, модерна Украйна щеше да има късмет да бъде мирна и обединена от Ужгород до Луганск и в този момент не е толкоз значимо дали Кравчук следва линията, строго наложена му от Зеленски, или в действителност се е счита за този, който може да „ надхитри московчаните” за следващ път. Ако довеждането на обстановката до прекаленост не беше грях на първия президент, той беше замесен в този грях в самия завършек на земните си дни - и възмездието се оказа извънредно.
Този невероятен функционер съумя да изживее два живота, да направи две обществени кариери и в случай че човешкият живот не беше толкоз къс, той несполучливо щеше да претендира за нещо друго в идващото издание на Украйна, освен без Донецк, само че и без Херсон (което също не е предел).
В такива случаи споделят: „ тъпо, че доживя “. Кравчук стана безпомощен очевидец на началото на разпадането на страната, отделянето на която от Съюз на съветските социалистически републики с право може да се смята за главното дело на живота му - животът, почнал върху въглищата на предходния, живян от руската номенклатура.
Бъдещето на Украйна, основано от Кравчук, е прикрито в неопределеност, само че най-вероятно тъмно. А самият Кравчук надали щеше да има място от двете страни на разделянето на страната: като към момента прекомерно руска персона в националното „ Отечество " и прекомерно антируски политик там, където повече няма Украйна.
Превод: В. Сергеев
Абонирайте се за Поглед Инфо и ПогледТВ:
Telegram канал: https://t.me/pogled
YouTube канал: https://tinyurl.com/pogled-youtube
Поканете и вашите другари да се причислят към тях!?
Леонид Кравчук надживя връстника си Станислав Шушкевич единствено със седмица, в чиято компания (и с съветския президент Борис Елцин) подписа Беловежските съглашения - акта за самоизтребление на Съюз на съветските социалистически републики. Дори гибелта им отразява ролята им в това събитие: Шушкевич умря от следствията от ковид в статуса на спокоен, непретенциозно живеещ пенсионер, а Кравчук, на 89-годишна възраст, остана фигура на огромната политика.
Още през 1991 година той действаше като същински „ палач “ на Съветския съюз: след неуспеха на пуча към момента се опитваха да залепят и възстановят страната по някакъв метод - Михаил Горбачов мощно не искаше да стане президент на нищо, само че откакто Киев, представляван от Кравчук, отхвърли, нямаше шансове да се избави руската империя - без Украйна не може да има такава империя.
Както споделиха учителите в такива случаи, „ Не го чакахме от вашето момче “. Кравчук беше „ плът от плът “ на комунистическата партия и също така се специализира в политическа спестовност и пропагандна агитация. Съветската система беше наказана от някой, който беше обучаван в продължение на десетилетия да я пази. Това е изменничество на маршалското равнище, не по-ниско.
Щеше да е хармонично по украински, в случай че другарят Кравчук се беше оказал надълбоко заговорничещ „ бандеровец “, само че, несъмнено, той не беше „ бандеровец “ – той остана руски украинец от тези, за които „ Москал “ е по едно и също време сват и брат.
На фона на актуалните държавници от другата страна на границата той даже можеше да бъде считан за бранител на рускоезичните, не се опасяваше от буйни младежи и, имайки статут на неприкосновена фигура (едва ли не „ татко на държавността “), той си разреши повече от всеки в неговите условия.
Например Кравчук не поддържа Евромайдана и „ поддържа “ Беркут – на кого различен може да бъде простено това след държавния прелом? Но на Кравчук беше простено.
Мястото на някогашния президент в украинската политика е добре илюстрирано от остарелия лаф с пародийната автобиография на него и сътрудниците му до Виктор Янукович. Името на всеки " том " стартира по същия метод - " Как пре*бах... ", а по-късно обидни детайлности. В случая с Кравчук е най-малкото обидно: „ Как пре*бах всичко и останех почитан човек “. Това е книгата, която в действителност бихте желали да прочетете.
От всичко, което беше направено персонално от Кравчук и в това време дефинира образа на украинската страна, е значимо да се откроят три неща.
Първо, поддръжката на Филарет в упоритостите му да стане патриарх на Украинската черква, която е изцяло отделена от Москва. Един църковен ерес в историята постоянно тежи повече от държавен ерес и оставя белези, които се лекуват хилядолетия.
Второ, фактът, че първият президент предложения американски политически технолози в новата самостоятелна Украйна, които му предложиха, на вчерашния руски бюрократ, национално създаване на „ галицийски “ принцип и с отказване на историческата общественост с Русия.
И най-после, Кравчук беше този, който първи употребява фокуса, който разреши на националистическия курс да господства в Украйна в нестабилните времена на лудата народна власт от деветдесетте години против волята на народа.
Той беше определен за президент против националиста Черновол, противопоставяйки му се като последовател на концепцията за роднинство с Русия. Но действителната политика беше такава, че на идващите избори национално насочените райони на Западна Украйна към този момент поддържаха Кравчук, до момента в който рускоезичното болшинство въпреки всичко поддържа проруския Леонид Кучма. Кучма завоюва, само че през 1999 година самият той беше избран отново с гласовете на Запада и Центъра, до момента в който Югът и Изтокът гласоподаваха за нов " проруски претендент " (който, за жалост, се оказа явно " неприемливия “ болшевик Симоненко).
Просто казано, болшинството от гласоподавателите бяха за мир и съюз с Русия и с руснаците в Украйна, само че мандатът за власт, получен с помощта на сходни лозунги, беше употребен за безусловно противоположни цели.
Все още работи. На президентските избори през 2014 година Петро Порошенко се нарежда като сдържан и много предан към руснаците политик. През 2019 година, към този момент като водач на националистите, той беше надвит от претендент от „ партията на мира “ Владимир Зеленски, който в последна сметка докара страната до военна рецесия.
Зеленски, въпреки това, беше този, който извади Кравчук от дълбока пенсия, когато „ бащата на нацията “, към момента интелектуално деен, само че към този момент не издирван, искрено скучаеше, драговолно разпространяваше мнения пред публицисти и изразявайше предпочитание да бъде потребен на страната, която евентуално нямаше да съществува без него.
Позицията на Кравчук в украинската ценностна система тогава (както в действителност съвсем винаги) изглеждаше изключително двойнствена. Бившият президент беше един от дребното, които можеха обществено да се съмняват, че Крим в миналото ще се върне в Украйна, само че даже параноик не би могъл да го назова „ сътрудник на Москва “. Освен всичко друго, Кравчук остана деен агитатор на концепцията за присъединение към НАТО.
Оказва се, че от всички президенти умерено позитивен облик в украинската национална историография към този момент е обезпечен единствено за Кравчук (а може би и за Кучма в ерата на относителната стабилност). Но има и различна позиция, съгласно която Кравчук е един от архитектите освен на украинската страна, само че и на обстановката, която въз основа на изказванията на съветското управление, е направила неизбежна специфичната интервенция.
Той би трябвало да се смята за подобен по право - като поредно подкрепящ военните бази на НАТО и като човек, който в продължение на година и половина осквернява осъществяването на Минските съглашения в статут на ръководител на Контактната група за разрешаване на обстановката в Донбас. Ако той използваше този статут по друг метод, модерна Украйна щеше да има късмет да бъде мирна и обединена от Ужгород до Луганск и в този момент не е толкоз значимо дали Кравчук следва линията, строго наложена му от Зеленски, или в действителност се е счита за този, който може да „ надхитри московчаните” за следващ път. Ако довеждането на обстановката до прекаленост не беше грях на първия президент, той беше замесен в този грях в самия завършек на земните си дни - и възмездието се оказа извънредно.
Този невероятен функционер съумя да изживее два живота, да направи две обществени кариери и в случай че човешкият живот не беше толкоз къс, той несполучливо щеше да претендира за нещо друго в идващото издание на Украйна, освен без Донецк, само че и без Херсон (което също не е предел).
В такива случаи споделят: „ тъпо, че доживя “. Кравчук стана безпомощен очевидец на началото на разпадането на страната, отделянето на която от Съюз на съветските социалистически републики с право може да се смята за главното дело на живота му - животът, почнал върху въглищата на предходния, живян от руската номенклатура.
Бъдещето на Украйна, основано от Кравчук, е прикрито в неопределеност, само че най-вероятно тъмно. А самият Кравчук надали щеше да има място от двете страни на разделянето на страната: като към момента прекомерно руска персона в националното „ Отечество " и прекомерно антируски политик там, където повече няма Украйна.
Превод: В. Сергеев
Абонирайте се за Поглед Инфо и ПогледТВ:
Telegram канал: https://t.me/pogled
YouTube канал: https://tinyurl.com/pogled-youtube
Поканете и вашите другари да се причислят към тях!?
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ