По времето, когато СССР настъпва на източния фронт на Германия

По времето, когато Съюз на съветските социалистически републики настава на източния фронт на Германия през януари 1945 година, към този момент е ясно, че рухването на Третия райх е неизбежно. Провинция Източна Прусия, която скоро ще бъде разграничена сред Съветския съюз и Полша, става сцена за това, което германците назовават интервенция Ханибал – голямо изпитание за евакуация, което цели да изпрати цивилни, бойци и техника назад в сигурност през Балтийско море от пристанищния град Готенхафен (сега Гдиня, Полша), където се намира някогашния първокласен океански транспортен съд Вилхелм Густлоф. Новопристигналите затрупват града, само че няма връщане обратно. Ако съумеят да стигнат до пристанището и в случай че могат да се качат на борда, Густлоф им предлага бягство надалеч от обсадената Източна Прусия.

.

Вилхелм Густлоф като болничен транспортен съд

Преди войната 25 000-тонният Вилхелм Густлоф е бил употребен „ за обезпечаване на отмора и океански разкош за нацистите “, отбелязва Асошиейтед прес малко след стартирането му през 1937 година, част от придвижването „ Сила посредством наслада “, предопределено да възнагради лоялни служащи. Корабът е кръстен в чест на нацистки водач в Швейцария, който е погубен от еврейски студент по медицина предходната година; по този мотив Адолф Хитлер споделя на опечалените на погребението на Густлоф, че „ той ще бъде в редиците на безсмъртните мъченици на нацията ни “.

Заради войната обаче Густлоф вместо ваканционен транспортен съд скоро е употребен като казарма; той не е поддържан в плавателно положение в продължение на години, преди да бъде преждевременно пренасочен за всеобща евакуация. Въпреки че по-рано бе неразрешено да плава, немските жители схващат до края на януари, че не съществува различен избор. Съветското нахлуване на юг от тях прекъсва пътищата по суша и по този начин най-хубавият им късмет за бягство е през Балтийско море.

Първоначално немските чиновници издават и ревизират за билети, само че в хаоса и суматохата измръзналите, изтощени, гладни и все по-отчаяни немци натискат към борда на кораба и се натъпкват във всяко свободно пространство. Без благонадежден пътнически лист, точният брой хора на борда по време на потъването в никакъв случай няма да бъде прочут сигурно, само че това, което не предстои на подозрение, е, че когато кораба – издигнат за по-малко от 2000 души – потегля, по обяд на 30 януари, хората на борда са неведнъж над планувания му потенциал.

Скоро близката руска подводница S-13, под командването на Александър Маринеско, който е в този миг не е най-любимия човек на своите командири, откакто задачата му е забавена поради навиците му за консумация на алкохол, видя огромния, осветлен транспортен съд. Той е лесна цел за човек, който има потребност от подтик в репутацията си.

Така малко след 21:00 часа S-13 пуска три торпеда, всяко от които е изписано с сквернословни послания, предаващи желанието на препоръките за възмездие за страданията, породени на руското население от нацистките сили по-рано по време на войната. Последвалите детонации засягат жилищните пространства на екипажа, зоната на плувния басейн, в която са настанени членове на женското военноморско спомагателно звено, и най-после машинното поделение и долните палуби, нанасяйки на кораба съдбовните му вреди.

На палубата на Густлоф скоро настъпва луда битка за оцеляване. Дори за тези, които могат да слязат от смъртно интонации транспортен съд и да потърсят сигурност в открити води, самият брой пасажери надалеч надвишава потенциала на избавителните лодки. Оцелелият Хорст Войт, който тогава е единствено на 10 години, вижда хора – доста от тях деца – стъпкани до гибел, до момента в който се пробват да се изкачат по стълбите и да се качат на избавителна лодка. След като отряза въжетата с нож, който е взел от униформата на чичо си, Войт е един от дребното късметлии на лодка, отдалечаваща се от Густлоф. „ Много хора скочиха. И тогава всички те се пробваха да се качат на избавителната лодка и, несъмнено, те дърпаха надолу и по тази причина бяха ударени по главата с весло и бяха ударени по ръцете “, сподели той пред BBC Witness. „ Беше просто извънредно, просто извънредно. Повечето от тях умряха. “

Само метри разделят пощадените от обречените. „ Може би решението да не качим повече хора, а да ги оставим на ориста им, беше най-трудното решение, което в миналото е трябвало да взима “, написа капитан Пол Волрат. „ В лодката имаше сравнителна сигурност, въпреки това – сигурна гибел. “