Правила за ръкопашния бой през Великата Отечествена война
По време на Великата Отечествена война на Съветския съюз против нацистка Германия, обратно на общоприетото разбиране, щиковите офанзиви „ на нож “ не били толкоз постоянно събитие. Така или другояче, е извънредно неприятно да тичаш да мушкаш врага с щик, до момента в който той стреля отсреща ти с картечница.
Но това не анулира обстоятелството, че въпреки всичко в избрани моменти на бойците им се налагало да влизат в ръкопашен пердах. Интересното е, че в такива случаи, по време на директен допир с врага, имало неписани правила, които и двете страни се стараели да съблюдават.
На първо място: парламентьорите и тези, които подвигат бяло знаме, не се убиват. Разбира се, може би не е напълно правилно това предписание да се назовава „ неписано “. В края на краищата, от много време и във всички столетия пратениците постоянно били защитавани от особено отношение. В противоположен случай, по какъв начин да се договаря с вражеската страна, в случай че парламентарьорите непрестанно се изпращат на оня свят?
Но друго нещо било, когато вражеските бойци се предават. Имало случаи, когато някой се преструвал, че се предава – а ненадейно атакува и нанася удар в тил. Особено, в случай че сега се води борба и няма време пленниците да бъдат вързани. Тогава всеки постъпвал, както диктувала и разрешавала обстановката сега. Така можело да бъде погубен и противников боец, който се предава – просто няма време някой да се занимава с него, до момента в който другите връхлитат от всички страни с желание да убият самия теб.
Гьобелс заповядал да бъдат убивани леко ранените руски бойци и да не бъдат вземани в плен – тъй като следователно те ставали тежест за немската страна, която трябвало да ги лекува. И назад: тежко ранените руски бойци, които оставали на „ ничията земя “ сред немските и руски окопи, не бивало да бъдат убивани, а трябвало да се мъчат и да чакат санитарите. Освен това, те натоварвали руските лекари и по този начин ставали тежест за тях. На всичко от горната страна, такава „ човечност “ била добре пристигнала за пропагандни цели – вижте ни какви „ тевтонски рицари “ сме и съблюдаваме разпоредбите на войната!
В Червената войска нямало такива официални постановления, само че е близо до мозъка, че когато виждали зверствата на нацистите, руските бойци не им оставали длъжни. Въпреки това, те се отнасяли по-хуманно към немските военнопленници, изключително в края на войната, когато Хитлер хвърлил в багра опълчение от старци и деца…
Сравнително строго и едните, и другите спазвали правилото да не се убиват санитарите и гробарите. Да не бъдат убивани санитарите било освен хуманно, само че и прагматично – ти не убивай непознатите санитари, които избавят своите бойци; и врагът няма да убива твоите, когато избавят твоя живот. Това била самобитна войнишка взаимност. Разбира се, тя не постоянно се спазвала, тъй като в една войска има всевъзможни хора, само че правилото се знаел от всички.
Що се отнася до гробарите, никой не стрелял по тях, когато прибирали труповете. В края на краищата, след борбата все някой би трябвало да копае гробове и да погребва мъртвите. В противоположен случай телата ще стартират да се разлагат, може да стартира зараза, която ще коси войските, без да гледа кой другар и кой зложелател.
Така войната принуждавала враговете да съблюдават неписани, само че нужни правила.
