Най-редкият природен елемент на Земята може да лекува рак
По последно броене има 118 доказани детайла в периодическата таблица – само че е над 9 пъти по-вероятно да влезете в контакт единствено с 5 от тях, в сравнение с с останалите 113.
Това е по този начин, тъй като от всичките десетки детайли, открити в земната кора, тези 5 – О2, силиций, алуминий, желязо и калций – съставляват общо повече от 92% като количество. Всъщност съвсем половината от атомите, които срещаме всеки ден, са О2, което го прави най-разпространеният детайл на планетата.
В другия завършек на скалата обаче имаме астат (среща се и като астатий и астатин): най-редкият естествено срещащ се детайл на Земята. Смята се, че по-малко от 25 грама от нещото съществува на цялата планета във всеки един миг. Всъщност е толкоз необичаен, че учените към момента нямат съществена информация за него, като да вземем за пример по какъв начин наподобява.
Астатът е кръстен по гръцката дума за „ неустойчив “ – и това е много уместно име: той е необикновено радиоактивен, с интервал на полуразпад малко над 8 часа даже в най-стабилната си форма, астат-210. Това значи, че даже и да съумеете да се докопате до някакво количество, след 24 часа ще имате единствено 1/8 от него – останалата част се е разпаднала или на бисмут-206, или на полоний-210.
И тук приказваме за най-стабилният изотоп – множеството форми на астатa имат полуживот от 1 секунда или по-малко. В обикновената му форма е даже още по-нестабилен и радиоактивен: толкоз, че в случай че имате задоволително, с цел да го видите с невъоръжено око, той безусловно ще се изпари от личната си топлота.
Въпреки че учените са в известна степен способни да се оправят с тези му особености, те могат да се снабдят с него единствено като го основат изкуствено посредством нуклеарни реакции – нормално посредством бомбардиране на бисмут-209 с алфа частици.
Повечето от това, което знаем за детайла, затова идва от теоретична работа, а не от на практика опити. Например считаме, че той евентуално е черно твърдо вещество, тъй като се намира в халогенната колона на периодическата таблица. Халогените стават по-тъмни, когато стават по-тежки: флуорът е всъщност прозрачен, хлорът е жълто-зелен, бромът е червено-кафяв, а йодът е мрачно сиво-виолетов – затова, логиката е, астатът, като идващият халоген в листата, да бъде още по-тъмен.
Разбира се, това важи единствено в случай че предположим, че детайлът в действителност не наподобява повече на метал, в сравнение с халоген – въпрос, който разделя химиците, защото астатът също лежи по диагонална линия в периодическата таблица, където са металоиди като бор и силиций. При химични реакции от време на време той работи като халоген, а различен път като метал – като по този начин не дава мотив за лесна подредба даже от специалисти.
Емилио Сегре, един от откривателите на астатa
Въпреки че е толкоз необичаен, че на процедура не съществува – и толкоз замайващ, че не знаем нищо сигурно за него – астатът може да се окаже, че има някои много значими на практика приложения. Елементът се разпада елементарно, да, само че в процеса той излъчва α частици: радиоактивни частици, формирани от композиция от два протона и два неутрона, които по разнообразни аргументи са в действителност потребни в унищожаването на раковите кафези.
„ Астатът е Златокоската на α излъчвателите “, споделя Мехран Макванди, радиолог в здравното учебно заведение на Университета на Пенсилвания, пред Chemical and Engineering News, списание, оповестено от Американското химическо общество, през 2020 година Той излъчва по-малко α частици от другите изотопи като актиний-225, продължава Макванди – и това го прави по-малко мощен, само че по-фокусиран в своите излъчвания. Има извънредно къс полуживот, което значи, че няма да се задържи дълго време. И най-важното е, че той излъчва единствено и само α частици – минимум нездравословните от другите типове радиация.
Ако учените съумеят да прикрепят изотопи на астата към молекули, ориентирани към ракови формирания, тогава те биха могли да основат противораково лекуване, което може да нападна ДНК на ракова клетка и да остави околната тъкан релативно невредима. Що се отнася до тези евентуални лекувания, Макванди споделя, че „ нищо друго не може даже да се приближи до същата целенасочена мощ “.
Разбира се, има много огромно предизвестие за всичко това: откривателите би трябвало първо да си набират вироглавия детайл. Тъй като е толкоз необичаен и неустойчив, това не е лесна задача – което може би е повода към момента да е публично посочен като нямащ известна биологична роля или приложимост за природата отвън научните проучвания. Но може би това е за положително – в последна сметка, в случай че в действителност беше значим, евентуално щяхме да имаме потребност от доста повече от 25 грама от него…
