По колко пъти принуждаваме съпрузите, децата или родителите си да

По какъв брой пъти принуждаваме съпрузите, децата или родителите си да заплащат за една и съща неточност? Всеки път, когато си спомним за грешката, ние още веднъж ги упрекваме и им изпращаме всичката прочувствена отрова, подбудена от несправедливостта, и след това ги принуждаваме още веднъж да платят за грешката. Справедливост ли е това? Съдникът в мозъка бърка, тъй като системата от вярвания, кодексът бърка. Целият сън почива върху подправен закон. Деветдесет и девет % от складираните в мозъците ни убеждения не са нищо друго, с изключение на неистини, и ние страдаме, тъй като имаме вяра на всички тези неистини. Това споделя във фундаменталния си труд „ Четирите съглашения " Мигел Руис. 
В съня на планетата е обикновено хората да страдат, да живеят в боязън и да основават прочувствени драми. Външният сън не е прелестен сън; това е сън, изпълнен с свирепост, боязън, войни и неправда. Индивидуалните сънища на хората се разграничават, само че като цяло са най-вече кошмари. Ако се вгледаме в човешкото общество, виждаме едно доста мъчно за живеене място, тъй като го ръководи страхът. Из целия свят срещаме човешко страдалчество, яд, възмездие, наркомании, принуждение по улиците и голяма неправда. Макар да съществува в друга степен в другите страни, страхът управлява външния сън. Ако съпоставим съня на човешкото общество с описанието на пъкъла във всички международни религии, откриваме, че са безусловно идентични. Религиите рисуват пъкъла като място на наказване, място на боязън, болежка и страдалчество, място, където огънят те изгаря. Огънят е подбуден от произлизащите от страха страсти. Винаги, когато изпитваме яд, ревнивост, злоба или ненавист, ние усещаме изгарящия ни огън. Живеем в пъклен сън. Ако приемем пъкъла за положение на мозъка, тогава той е на всички места към нас. Другите може да настояват, че в случай че не вършим, каквото са ни споделили да вършим, ще отидем в пъкъла. Не е правилно! Ние към този момент сме в пъкъла, в това число и тези, които ни заплашват. Никой не може да изпрати някого в пъкъла, тъй като към този момент сме в него. Наистина, другите могат да създадат пъкъла още по-лош. Но единствено в случай че го позволим. Всеки човек си има собствен личен самостоятелен сън и също като груповия сън, той постоянно се ръководи от страха. Учим се да сънуваме пъкъла в личния си живот, в самостоятелния си сън. Разбира се, тези страхове се демонстрират по разнообразни способи при всеки човек, само че всички изпитваме яд, ревнивост, ненавист, злоба и други отрицателни страсти. Индивидуалният ни сън може да се трансформира в непрекъснат призрачен сън, в който страдаме и живеем в боязън. Но не е належащо да сънуваме кошмари. Можем да се насладим на прелестен сън. Цялото човечество търси истина, правдивост и хубост. Обречени сме постоянно да търсим истината, тъй като имаме вяра единствено в складираните в мозъците ни неистини. Търсим правдивост, тъй като в системата ни от вярвания няма правдивост. Търсим хубост, тъй като, без значение какъв брой хубав е индивидът, ние не имаме вяра, че той има хубост. И продължаваме да търсим и да търсим, когато всичко е към този момент вътре в нас. Няма истина, която да открием. Тя е на всички места към нас, само че заради складираните в мозъците ни съглашения и убеждения сме неспособни да я забележим. Не виждаме истината, тъй като сме слепи. Заслепяват ни всички тези подправени убеждения в нашите мозъци. Изпитваме нужда да бъдем прави и да изкараме другите криви. Доверяваме се на това, в което имаме вяра, и нашите убеждения ни обричат на страдалчество. Сякаш живеем в мъгла, която не ни разрешава да забележим по-далеч от носа си. Живеем в мъгла, която даже не е действителна. Тази мъгла е сън, личният ви сън за живота — убежденията ви, всичките ви показа за вашата същина, всичките ви съглашения с другите, със себе си и даже с Бог....Не можем да забележим кои сме всъщност; не можем да осъзнаем, че не сме свободни. Ето за какво хората се съпротивляват на живота. Да бъдеш жив е най-големият боязън на индивида. Смъртта не е най-страшното за нас; най-големият ни боязън е да поемем риска да бъдем живи — риска да бъдем живи и да показваме същинската си същина. Да бъдеш самия себе си е най-големият боязън на индивида. Научили сме се да живеем, пробвайки се да удовлетворим условията на другите. Научили сме се да живеем съгласно визиите на други хора от боязън, че няма да ни одобряват и няма да бъдем задоволително положителни за някой различен.
Из " Четирите съглашения ", Мигел Руис