Писателят, който обича хората и разказва за тях. Иво Андрич,

Писателят, който обича хората и споделя за тях. Иво Андрич, който строи мостове към човешките души – по-свещени от храмове и по-нужни от домове. Андрич е първият балкански създател, почетен с Нобелова премия за литература. През 1961 година той получава огромното самопризнание за епическата мощ, с която пресъздава претекстове и ориси от историята на страната си и е предпочетен пред Греъм Грийн, Толкин, Лорънс Дюрел и Робърт Фрост.

Философията и литературата чертаят пътя на родения през 1892 година в с. Долац, (днешна Босна и Херцеговина) творец, а първата му поетическа книга " Ех Роnto " се появява на бял свят през 1918 г.  По време на войната живее в уединение в Белград, където написа трите си романа " Мостът на Дрина ", " Травнишка хроника " и " Госпожицата ", които излизат през 1945 г. 

" Ако светът познаваше по-добре предишното, имам вяра, че доста от сегашните недоразумения биха изчезнали. Трябва да живеем дружно, съзнавайки етическите, етническите, историческите, литературните разлики. Историята демонстрира, че никой не може да живее самичък, по тази причина би трябвало да живеем дружно... Не бива да забравяме, че и ние, и гърците, и българите сме един дребен свят, варим се в казана, над който са се надвесили огромните в очакване на своя залък... ", споделя Иво Андрич. А ние споделяме неговата изповед в " Ех Роnto ".

Дали ви се е случвало в миналото, изхвърлени от релсите на живота, да кажете на катадневието довиждане и да литнете, носени от заплашителен ураган, уплашени като човек, който усеща, че му се изплъзва почвата под краката?

Дали ви се е случвало да ви лишават всичко – а какво ли от индивида не може да се отнеме? – да слагат на душата ви тежка, отвратителна ръка, да ви лишават насладата и бодростта на свободния дух, последния злополучен подарък на ориста, и да създадат от вас глух, дисциплиниран плебей?

Разнолики и доста са скърбите, които сполетяват индивида на тая земя, където " по-чувствителната душа по-дълбоко ридае ", а този, който е изпитал единствено една от същинските огромни скърби в живота, е мой брат и другар.

На всички по необятния свят, които са страдали и страдат поради душата си и възвишените извечни копнежи, обричам тези страници, писал съм ги в миналото единствено за себе си, а през днешния ден ги адресирам до всички мои събратя по болежка и вяра.

Къде ли не съм скитал! Къде ли не се сриваха стремежите ми, какъв брой пъти съм падал, какъв брой съм блуждал в мислите и бъркал в живота! Как да ви кажа, като и личната ми памет го е не запомнила! Гордостта ме носеше като вятър. Огънят, от който изгаряше душата ми, не ме поглъщаше, а ми даваше сили и полет.

На битките в света гледах както от явен връх се гледат надбягващите се мъгли из долините.

Бях безгласен, горделив гостенин на живота.

Късах най-високите плодове. Устните ми бяха кървави, дамите целуваха ръцете ми. Годините минаваха и донасяха плодовете си, а аз назовах себе си стопанин на живота.

Тогава мощна съдбовна вълна ме повали на твърдата мрачна пътека и в очите ми угаснаха багрите на живота и цялата му хубост. От всичко това не остана даже колкото прахта по косата, когато чистим за велики пости.

Нямах даже кора самун, нито сълза да я наквася и да ми олекне. Гладен треперех от мраз, измъчваше ме срамът, моят и непознатият, и ударите и следите от оковите по ръцете.

Кой от щастливите и свободните знае какво нещо е самотата? Нямаше даже паяк, който да изпреде най-малко една нишка в самотата ми, а индивидът, чиито стъпки чувах пред вратата, бе мой противник.

Плашех се и от кръвта, чувах я по какъв начин бие в китката на ръката ми, тъй като ми показваше, че съм жив, а то бе еднакво на страдалчество.

И си мислех: Бог не би трябвало да ни подлага толкоз на изкушения и да ни води до страшното място, където гибелта и животът за нас са едно и също. Още тогава, даже в най-голямото примирие, не можех да схвана за какво от всички твари единствено на индивида е обещано от време на време да намрази живота си.

Виждам и разбирам невидимата логичност на всички случки в живота на индивида. Не с думи и не с мисли единствено, а надълбоко с цялото си създание чувствам чудесното, непреклонно равновесие, което царува във всички наши връзки.

Има една непозната формула, която дефинира съотношението сред насладата и болката в нашия живот. Страданието и прегрешението се допълват като калъпа и отливката.

Животът ни връща единствено това, което даваме на другите.

Вятърът не ни носи като листа и горчивото благополучие да летим не е самоцелна мисъл и блян. Ние не сме атоми на прахта, която лете из друмищата се издига напразно към облаците, а напълно дребни частици от една безконечна мозайка, аз даже не зървам смисъла, образа и измеренията й, само че в нея, ето, съм намерил своето място и заставам набожно като в храм.

Денем, когато слънцето доминира, в мен се борят желанията на тялото с истините и заветите на душата; и душата е постоянно победителка, тъй като крие стона под безмълвието, а желанията и страха потопява в отрицанието.

Доблестта на човешката душа, от която не мога да се отрека, и смелостта, която душата принудително лишава на тялото, ме съпровождат през деня, до момента в който слънцето господства.

Има мигове, в които душата ми се гневи и мята, моите двайсет и три години надигат глас и волното ми предпочитание се блъска в тесния съдбоносен кръг като птица в прозорец.

Има мигове, когато със покорност, която неволята носи, разбирам, че отрицанието и тъгите са нужда, когато – благодарен за всички минали наслади в живота – разбирам, че е било належащо един ден да пристигна и техният край, и то тъкмо подобен край.

Има мигове, когато пламтя умерено, като жертвена вощеница, преди малко импортирана в храма.

Белият искра, който Бог изсипва по света, залива очите ми. Килими, извезани от слънце и сенки. Огнен аромат има виното на живота. Сърцето ми бие под гърлото. За дълъг живот и огромна наслада.

Пътувайте и бродете, не оставайте с копнежа по бурно море, по полета, по гъсти гори! Богу е драго да види по какъв начин животът ви е ария и танц! За живите и за тези, които са млади! За свободните чада е насладата на летните дни. Виж по какъв начин някъде се люлеят клони – колко неспокойно е сърцето ми! – виж по какъв начин заран птицата не млъква и пътищата, които кръстосват света, бързат, бързат и зоват; и небето, което не мога да видя от моето прозорче, несъмнено е величаво и прелестно като единствена безкрайна наслада.

Снимки: slobodnahercegovina.com, sr.wikipedia.org