Българинът, който извървя нови 3500 км: Преходите ми връщат вярата в хората
Петър Ванев е български странник. Добива известност преди година, когато се трансформира в първия българин, извървял пешком Тихоокеанския хребетен път в Съединени американски щати. Трасето е с дължина 4000 км и е част от Голямата корона. Титлата получава всеки минал сполучливо трите прехода, включващи още Апалачи и Континентален с обща дължина 12 500 км. А достижението е реализирано от малко на брой през годините, не повече от 500 души. Какво обаче накара един млад българин, работил до неотдавна като управител в хотелиерския бизнес в Англия, да загърби кариера и специалност, с цел да стартира един напълно нов живот?
Още по тематиката: Българин захвърли вратовръзката, с цел да извърви пешком 4000 км
– Как се чувстваш след този преход чисто физически, а и душевен?
– Психически не мога да кажа, че съм бил доста изтощен. Имаше такива интервали по време на самото вървене. Но възобновяване беше по-бързо по отношение на това отпреди година, тъй като към този момент имам опит. Навлизането назад в обществото също не беше толкоз мъчно, откакто един път към този момент минавал през това. Физически също съм добре, само че всяка заран имам своите болежки. Все още се приспособявам откъм часова разлика. Освен това след края на прехода имах акомодация към леглото, тъй като бях отвикнал да дремя на меко и комфортно.
– Защо избра за втори преход Апалачите, а не Континенталния, който е част от Тройната корона?
– Всичко е въпрос на време. Аз реших, че за Апалачите четири месеца са задоволителни. В последна сметка завърших този маршрут за три месеца и половина, имаше късмет и по-рано, само че ме удариха мощни дъждове в Пенсилвания, тогата се позабавих. Прекарах общо 109 дни в прекосяването на трасето. Всичко стартира на 1 юни и приключи на 16-ти септември, когато имах рожден ден. Хубав подарък за мен.
Апалачите бяха най-удачни като дължина. Много хора стартират първо с тях, по-късно поемат по Тихоокеанския хребетен път. Малко са тези, които започват непосредствено с Континенталния преход. Това е по този начин, тъй като Тихоокеанския те учи най-добре на логистика – по какъв начин да преценяваш храната си, по какъв начин да се предвиждаш от точка А до точка Б. Този преход ти дава знанията, които в следствие да използваш за Континенталния, който е и най-дълъг. Освен това пиша книга и имах потребност да съм тук, когато тя ще излезе. А това би трябвало да стане скоро.
– По-труден ли беше този преход от предходния?
– Определено. Не единствено аз мисля по този начин. По пътя се срещнах с хора, които са минали и трите. Те споделят, че Апалачите е най-труден от трите. Аз занапред ще го схвана от първо лице.
– Имаше ли е моменти, когато ти е идвало да се откажеш?
– На такива преходи постоянно ти минават сходни мисли. Започваш да се чудиш какво правиш на това място, губи се удоволствието в даден миг. Важното е да издържиш първите 2-3 седмици, с цел да се адаптираш физически. След това е игра на душeвността. Трябва да намираш удоволствието в това, което правиш. При мен най-тежко бе по време на изобилните дъждове. Тогава целият си вир-вода. Още със ставането обличаш мокри облекла, чорапи и обувки, тъй като нямаш други, вса отново си подбрал най-малък багаж, който да мъкнеш. Когато пет дни си целия във вода и ти е студено, несъмнено има миг, в който душeвността ти може да се разклати. Тогава би трябвало да стиснеш зъби и да продължиш напред. Това е действителността и би трябвало да я приемеш.
– Имаше ли дни, в които не си ходил?
– Да, само че доста по-малко от миналогодишния преход. Наричам ги нулеви дни. Ако по време на Тихоокеанския те са били към двадесет и един, в този момент бяха седем. Това всеки преценя самичък за себе си по кое време да се случи. Аз ги употребих за моменти, когато съм душевен или физически изтощен. Понякога би трябвало да си дадеш малко отмора, с цел да разтовариш мислите си. Тези неща са доста значими, да знаеш по кое време да ги използваш. Много хора се отхвърлят, тъй като си слагат цели да изминават дълги преходи, да извървят оптимално дълъг пробег за избран интервал, а по този начин се губи удоволствието. И си потеглят, тъй като се пречупват душевен от упованията, които сами са си сложили.
– Преди година показа, че най-трудният миг е настъпил при прекосяването на заснежен проход, който е застрашавал живота ти. Сега кое беше най-голямото предизвикателство пред теб?
Не е било съответен миг, а сектор. Това бяха Белите планини в щата Нюхемшир. Те са неповторимо красиви, извънредно награждаващи тези, които ги посетят. Но там изкачванията са стръмни, мокри и криещи доста рискове. Едно падение може да нанесе доста контузии. Откъм физическа позиция това беше най-предизвикателният миг. От психическа към този момент споделих, че е дъждовният интервал.
– Беър Грилс признава в своя книга, че макар редицата триумфи в кариерата си, те постоянно са били придружени от редица страхове. Твоите с какво са свързани?
– От кърлежите, тъй като те придвижват лаймска болест. Те са най-честия предявител на заболяването. А в случай че се заразиш, това може да те изкара тотално от физическата форма и да те принуди да се откажеш. Фатален край не може да има, само че е задоволително да ти коства огромната цел. Все отново ме ухапаха два кърлежа. Имах доза доксициклин, което оказва помощ за изчистването на заболяването, само че не ми се наложи да я одобрявам, тъй като нямах признаци. Сега ще си направя и проучвания тук в България.
– А какви животни срещна по пътя, че кърлежът е бил по-страшен от тях?
– Кърлежът надалеч по-трудно можеш да го видиш и да се предпазиш от него. Докато при мечка, гърмяща змия, лос или койот можеш да вземеш ограничения. Самите те предизвестяват, че са тук в множеството случаи. А кърлежът има потребност от теб, с цел да се прехранва. Ти не си храната на мечката или гърмящата змия, само че си храната на кърлежа. Там е цялата разлика. Но всеки има своите страхове.
– Ти с какво се хранеше по време на прехода?
Нищо по-различно от предния път – ориз, риба звук, тортила питки, протеинови барчета, овесени ядки, други ядки, десерти. Трябва да допълня, че по време на прехода забравяш за здравословно хранене. Когато бях в даден град не се притеснявах да хапвам пици, понички, сандвичи. Иначе вечер преди заспиване хапвах едвам или две скилидки чесън против комарите. Действаше безотказно, до момента в който други пътешественици имаха проблеми с насекомите. Разбира се, гледах да наваксам с прясната храна, тъй като тя ми липсваше в менюто, само че съм се хранил с това, което имам.
– А по какъв начин ти се отрази на килограмите този интервал?
– Тръгнах към 87 кг, а в края на прехода бях 76 кг. Сега започнах да възстановявам част от тежестта си, тъй като си бях дал отмора през последните две-три седмици.
– Казват, че и най-дългото пътешестване стартира от първата крачка. При теб обаче това не важи, тъй като доста по-рано би трябвало да организираш всичко, да намериш спонсори и да подсигуриш оборудването.
– Планирането стартира преди година по това време. След като се прибрах от Съединени американски щати, където изминах Тихоокеанския хребетен път, бях ангажиран да опиша историята пред медиите. След това направих и няколко презентации и видях, че хората се интересуват от моите инциденти и открих, че за мен е наслаждение да върша това. Давам опция на хората да се допрян до тези преходи и места. Така взех решението, че желая да направя Тройната корона – Апалачите, а по-късно и Континенталния преход. Започнах да диря спонсори, бях решен, че ще направя прехода без значение какво ще ми коства. Дори и в кофите да дълбая, това нямаше да ме спре, тъй като нямаше вид да не отпътува. С тази настройка отивах при съответните спонсори и компании и разговарях за задачата ми.
– Какво съставлява Тройната корона?
– Това не е материална премия. Тя е интелектуално заплащане. По време на трите прехода се сдобиваш с доста познания, запознаваш се с нови хора. Говорим за извънредно физическо достижение. Не всеки е подготвен да се подложи на такова тестване. А материалната част е една плака с името ти, а на нея написа, че си извървял трите прехода. Мисля, че са към 500 хората, които са минали и трите прехода през годините.
– Хората, които се срещат с историята ти, сигурно са впечатлени, само че гледат и от другата страна на монетата, а тя е чисто материална. Ти по какъв начин успяваш да се организираш хем да имаш градска среда, хем и да можеш да си позволиш да си четири месеца в планините…
– Не съм стигнал равнището да имам непрекъснат приход. Все още разгадавам малко или доста на спестявания от „ предходния си живот “, когато работих в Англия. Огромна помощ са ми родителите, тъй като желая да имам свое място и дом, само че за момента, с цел да реализира тази моя фантазия, поглъщам гордостта и пребивавам при тях. Когато бях в Англия бях самостоятелен, само че в този момент още веднъж важи приказката „ на 25 години още пребивавам с мама и тати “ при мен се повтаря още веднъж на 32. Не тъй като съм ленив, а тъй като извървявам прехода от един безплоден живот към този, който одобрявам и обичам. Издавам книга за първия преход, който ще е един тип приход за мен. Не целя да забогатея с нея, а да дам повече на хората. Защото в час и половина презентация или даже в едно изявление, не можеш да разкажеш всички инциденти. Надявам се отсега нататък да напиша и други книги и да работя с компании за екипировка, а също и да върша още презентации. Вариациите са доста, към момента минавам през тази дестилация и сътворявам мрежа от запознанства. Има доста приключенци като Майк Хрон, които са трансформирали това в специалност. Правят експедиции, приключенстват и имат своите приходи.
– Звучи добре, само че българският пазар е малък…
– Аз не мисля да се лимитирам единствено с него. Да, това е място, където постоянно ще се връщам. Ще описвам с ненаситност моите прекарвания, само че би било егоистично да се съсредоточвам единствено върху България. Хора има по целия свят и съм уверен, че и те също минават през тази фаза на опознаване на непознатото и имат потребност от надъхваща история. Поне аз имам вяра, че моята история е такава.
– А какво ти дава тези преходи?
– Дава ти религия в хората. Това е неповторимото възприятието, тъй като в днешно време си заключваме вратите и се пазим един от различен. Тротоарът също е пътека, в случай че се замислиш. И когато вървиш по него срещаш други хора, само че индивидът отсреща е чужд и въпреки да споделяте общи ползи, вие няма по какъв начин да го разберете, тъй като средата не го разрешава. А когато си в планината, хората знаят какво те интересува и е надалеч по-лесно да откликнат. Когато се срещаш по пътя с непознати хора, имаш възприятие, че ги познаваш от години. Имаше такива, които ми даваха заслон, други ме нагостяваха с обяд или вечеря. На някои места можеше да работиш за спането си в хотела – косиш тревата, местиш тежки предмети.
-А за какво го правиш?
– Всички ние рано или късно намираме това, което обичаме да вършим. Много хора не харесват работата си, само че не престават да я практикуват. Ясно е, че всеки би трябвало да изкарва прехраната си, само че доста хора ненавиждат всекидневието си. Винаги има нещо, от което могат да се оплачат, а при мен не е по този начин. Мога да кажа, че е било мъчно, че ме е валяло, само че след всяко такова приключение се веселя още повече на слънцето. Много хора споделят, че пребивавам фантазията си. Не, аз пребивавам моя живот, за някои е фантазия, а аз съм го трансформирал в свое всекидневие.
– Хората отиват в Съединени американски щати, с цел да видят Ню Йорк, Чикаго или някоя съответна забележителност. Кое завоюва твоето сърце по време на прехода?
– Това са Белите планини – най-трудният терен, само че и най-впечатляващият. Има хора, които обичат да гледат здания и забележителности, мен бетонът не ми носи наслаждение. Не ме разбирайте неправилно, всеки има своя блян за хубост. По време на прехода станах очевидец на гледки, които ме задушаваха. Аз минах и около Вашингтон на път за прехода, само че нямах предпочитание да се отбия и да прегледам. Същото важи и за Ню Йорк. Не изпитвах такава нужда. Не съм ги виждал онлайн, само че не ме сграбчва по този начин, както природата.
Още по тематиката: Българин захвърли вратовръзката, с цел да извърви пешком 4000 км
– Как се чувстваш след този преход чисто физически, а и душевен?
– Психически не мога да кажа, че съм бил доста изтощен. Имаше такива интервали по време на самото вървене. Но възобновяване беше по-бързо по отношение на това отпреди година, тъй като към този момент имам опит. Навлизането назад в обществото също не беше толкоз мъчно, откакто един път към този момент минавал през това. Физически също съм добре, само че всяка заран имам своите болежки. Все още се приспособявам откъм часова разлика. Освен това след края на прехода имах акомодация към леглото, тъй като бях отвикнал да дремя на меко и комфортно.
– Защо избра за втори преход Апалачите, а не Континенталния, който е част от Тройната корона?
– Всичко е въпрос на време. Аз реших, че за Апалачите четири месеца са задоволителни. В последна сметка завърших този маршрут за три месеца и половина, имаше късмет и по-рано, само че ме удариха мощни дъждове в Пенсилвания, тогата се позабавих. Прекарах общо 109 дни в прекосяването на трасето. Всичко стартира на 1 юни и приключи на 16-ти септември, когато имах рожден ден. Хубав подарък за мен.
Апалачите бяха най-удачни като дължина. Много хора стартират първо с тях, по-късно поемат по Тихоокеанския хребетен път. Малко са тези, които започват непосредствено с Континенталния преход. Това е по този начин, тъй като Тихоокеанския те учи най-добре на логистика – по какъв начин да преценяваш храната си, по какъв начин да се предвиждаш от точка А до точка Б. Този преход ти дава знанията, които в следствие да използваш за Континенталния, който е и най-дълъг. Освен това пиша книга и имах потребност да съм тук, когато тя ще излезе. А това би трябвало да стане скоро.
– По-труден ли беше този преход от предходния?
– Определено. Не единствено аз мисля по този начин. По пътя се срещнах с хора, които са минали и трите. Те споделят, че Апалачите е най-труден от трите. Аз занапред ще го схвана от първо лице.
– Имаше ли е моменти, когато ти е идвало да се откажеш?
– На такива преходи постоянно ти минават сходни мисли. Започваш да се чудиш какво правиш на това място, губи се удоволствието в даден миг. Важното е да издържиш първите 2-3 седмици, с цел да се адаптираш физически. След това е игра на душeвността. Трябва да намираш удоволствието в това, което правиш. При мен най-тежко бе по време на изобилните дъждове. Тогава целият си вир-вода. Още със ставането обличаш мокри облекла, чорапи и обувки, тъй като нямаш други, вса отново си подбрал най-малък багаж, който да мъкнеш. Когато пет дни си целия във вода и ти е студено, несъмнено има миг, в който душeвността ти може да се разклати. Тогава би трябвало да стиснеш зъби и да продължиш напред. Това е действителността и би трябвало да я приемеш.
– Имаше ли дни, в които не си ходил?
– Да, само че доста по-малко от миналогодишния преход. Наричам ги нулеви дни. Ако по време на Тихоокеанския те са били към двадесет и един, в този момент бяха седем. Това всеки преценя самичък за себе си по кое време да се случи. Аз ги употребих за моменти, когато съм душевен или физически изтощен. Понякога би трябвало да си дадеш малко отмора, с цел да разтовариш мислите си. Тези неща са доста значими, да знаеш по кое време да ги използваш. Много хора се отхвърлят, тъй като си слагат цели да изминават дълги преходи, да извървят оптимално дълъг пробег за избран интервал, а по този начин се губи удоволствието. И си потеглят, тъй като се пречупват душевен от упованията, които сами са си сложили.
– Преди година показа, че най-трудният миг е настъпил при прекосяването на заснежен проход, който е застрашавал живота ти. Сега кое беше най-голямото предизвикателство пред теб?
Не е било съответен миг, а сектор. Това бяха Белите планини в щата Нюхемшир. Те са неповторимо красиви, извънредно награждаващи тези, които ги посетят. Но там изкачванията са стръмни, мокри и криещи доста рискове. Едно падение може да нанесе доста контузии. Откъм физическа позиция това беше най-предизвикателният миг. От психическа към този момент споделих, че е дъждовният интервал.
– Беър Грилс признава в своя книга, че макар редицата триумфи в кариерата си, те постоянно са били придружени от редица страхове. Твоите с какво са свързани?
– От кърлежите, тъй като те придвижват лаймска болест. Те са най-честия предявител на заболяването. А в случай че се заразиш, това може да те изкара тотално от физическата форма и да те принуди да се откажеш. Фатален край не може да има, само че е задоволително да ти коства огромната цел. Все отново ме ухапаха два кърлежа. Имах доза доксициклин, което оказва помощ за изчистването на заболяването, само че не ми се наложи да я одобрявам, тъй като нямах признаци. Сега ще си направя и проучвания тук в България.
– А какви животни срещна по пътя, че кърлежът е бил по-страшен от тях?
– Кърлежът надалеч по-трудно можеш да го видиш и да се предпазиш от него. Докато при мечка, гърмяща змия, лос или койот можеш да вземеш ограничения. Самите те предизвестяват, че са тук в множеството случаи. А кърлежът има потребност от теб, с цел да се прехранва. Ти не си храната на мечката или гърмящата змия, само че си храната на кърлежа. Там е цялата разлика. Но всеки има своите страхове.
– Ти с какво се хранеше по време на прехода?
Нищо по-различно от предния път – ориз, риба звук, тортила питки, протеинови барчета, овесени ядки, други ядки, десерти. Трябва да допълня, че по време на прехода забравяш за здравословно хранене. Когато бях в даден град не се притеснявах да хапвам пици, понички, сандвичи. Иначе вечер преди заспиване хапвах едвам или две скилидки чесън против комарите. Действаше безотказно, до момента в който други пътешественици имаха проблеми с насекомите. Разбира се, гледах да наваксам с прясната храна, тъй като тя ми липсваше в менюто, само че съм се хранил с това, което имам.
– А по какъв начин ти се отрази на килограмите този интервал?
– Тръгнах към 87 кг, а в края на прехода бях 76 кг. Сега започнах да възстановявам част от тежестта си, тъй като си бях дал отмора през последните две-три седмици.
– Казват, че и най-дългото пътешестване стартира от първата крачка. При теб обаче това не важи, тъй като доста по-рано би трябвало да организираш всичко, да намериш спонсори и да подсигуриш оборудването.
– Планирането стартира преди година по това време. След като се прибрах от Съединени американски щати, където изминах Тихоокеанския хребетен път, бях ангажиран да опиша историята пред медиите. След това направих и няколко презентации и видях, че хората се интересуват от моите инциденти и открих, че за мен е наслаждение да върша това. Давам опция на хората да се допрян до тези преходи и места. Така взех решението, че желая да направя Тройната корона – Апалачите, а по-късно и Континенталния преход. Започнах да диря спонсори, бях решен, че ще направя прехода без значение какво ще ми коства. Дори и в кофите да дълбая, това нямаше да ме спре, тъй като нямаше вид да не отпътува. С тази настройка отивах при съответните спонсори и компании и разговарях за задачата ми.
– Какво съставлява Тройната корона?
– Това не е материална премия. Тя е интелектуално заплащане. По време на трите прехода се сдобиваш с доста познания, запознаваш се с нови хора. Говорим за извънредно физическо достижение. Не всеки е подготвен да се подложи на такова тестване. А материалната част е една плака с името ти, а на нея написа, че си извървял трите прехода. Мисля, че са към 500 хората, които са минали и трите прехода през годините.
– Хората, които се срещат с историята ти, сигурно са впечатлени, само че гледат и от другата страна на монетата, а тя е чисто материална. Ти по какъв начин успяваш да се организираш хем да имаш градска среда, хем и да можеш да си позволиш да си четири месеца в планините…
– Не съм стигнал равнището да имам непрекъснат приход. Все още разгадавам малко или доста на спестявания от „ предходния си живот “, когато работих в Англия. Огромна помощ са ми родителите, тъй като желая да имам свое място и дом, само че за момента, с цел да реализира тази моя фантазия, поглъщам гордостта и пребивавам при тях. Когато бях в Англия бях самостоятелен, само че в този момент още веднъж важи приказката „ на 25 години още пребивавам с мама и тати “ при мен се повтаря още веднъж на 32. Не тъй като съм ленив, а тъй като извървявам прехода от един безплоден живот към този, който одобрявам и обичам. Издавам книга за първия преход, който ще е един тип приход за мен. Не целя да забогатея с нея, а да дам повече на хората. Защото в час и половина презентация или даже в едно изявление, не можеш да разкажеш всички инциденти. Надявам се отсега нататък да напиша и други книги и да работя с компании за екипировка, а също и да върша още презентации. Вариациите са доста, към момента минавам през тази дестилация и сътворявам мрежа от запознанства. Има доста приключенци като Майк Хрон, които са трансформирали това в специалност. Правят експедиции, приключенстват и имат своите приходи.
– Звучи добре, само че българският пазар е малък…
– Аз не мисля да се лимитирам единствено с него. Да, това е място, където постоянно ще се връщам. Ще описвам с ненаситност моите прекарвания, само че би било егоистично да се съсредоточвам единствено върху България. Хора има по целия свят и съм уверен, че и те също минават през тази фаза на опознаване на непознатото и имат потребност от надъхваща история. Поне аз имам вяра, че моята история е такава.
– А какво ти дава тези преходи?
– Дава ти религия в хората. Това е неповторимото възприятието, тъй като в днешно време си заключваме вратите и се пазим един от различен. Тротоарът също е пътека, в случай че се замислиш. И когато вървиш по него срещаш други хора, само че индивидът отсреща е чужд и въпреки да споделяте общи ползи, вие няма по какъв начин да го разберете, тъй като средата не го разрешава. А когато си в планината, хората знаят какво те интересува и е надалеч по-лесно да откликнат. Когато се срещаш по пътя с непознати хора, имаш възприятие, че ги познаваш от години. Имаше такива, които ми даваха заслон, други ме нагостяваха с обяд или вечеря. На някои места можеше да работиш за спането си в хотела – косиш тревата, местиш тежки предмети.
-А за какво го правиш?
– Всички ние рано или късно намираме това, което обичаме да вършим. Много хора не харесват работата си, само че не престават да я практикуват. Ясно е, че всеки би трябвало да изкарва прехраната си, само че доста хора ненавиждат всекидневието си. Винаги има нещо, от което могат да се оплачат, а при мен не е по този начин. Мога да кажа, че е било мъчно, че ме е валяло, само че след всяко такова приключение се веселя още повече на слънцето. Много хора споделят, че пребивавам фантазията си. Не, аз пребивавам моя живот, за някои е фантазия, а аз съм го трансформирал в свое всекидневие.
– Хората отиват в Съединени американски щати, с цел да видят Ню Йорк, Чикаго или някоя съответна забележителност. Кое завоюва твоето сърце по време на прехода?
– Това са Белите планини – най-трудният терен, само че и най-впечатляващият. Има хора, които обичат да гледат здания и забележителности, мен бетонът не ми носи наслаждение. Не ме разбирайте неправилно, всеки има своя блян за хубост. По време на прехода станах очевидец на гледки, които ме задушаваха. Аз минах и около Вашингтон на път за прехода, само че нямах предпочитание да се отбия и да прегледам. Същото важи и за Ню Йорк. Не изпитвах такава нужда. Не съм ги виждал онлайн, само че не ме сграбчва по този начин, както природата.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ