Как на днешния ден преди 25 години България подаде молбата за членство в НАТО
Петър Стоянов е първият български политик, който подчинява напълно предизборната си акция и целия си мандат на концепцията за участие на България в НАТО и Европейския съюз. Той счита това за главен външнополитически приоритет и го назовава „ цивилизационен избор “. Освен това е наясно, че без да бъде призната в НАТО България доста мъчно ще стане член на Европейския съюз, поради реномето се на най-верен спътник на някогашния Съветски съюз. Затова едно от първите му дейности, откакто встъпва в служба е да изиска неотложно, от назначения от него длъжностен кабинет да приготви молба за участие на страната ни в Северноатлантическия алианс.
Ако в оня миг страната ни не бе работила толкоз уверено, по-сетнешното развиване на България можеше да бъде напълно друго.
Това прелестно е уловил Филип Димитров в книгата си „ Митовете на българския преход “. (Изд. Сиела 2003, стр. 63)
„ Петър Стоянов пое отговорността за неотложно подаване на молбата ни за участие в НАТО и Софиянски, без значение от съмненията на някои министри, я предяви. Този акт беше от решаващо значение за страната и трябваше да се извърши уместно бързо, въпреки и в тогавашния НИС на Съюз на демократичните сили да нямаше увереност, че моментът е назрял. “
Из Обръщението на президента на републиката
Петър Стоянов в навечерието на Мадридската
среща на най-високо ниво на НАТО –
8 юли 1997 година
[…] Стремежът на България към европейския вид цивилизация не е обстановка, нито фешън въодушевление, а е стратегическа цел и без значение от отговора на Мадрид ние би трябвало да трансформираме публичната си сила не в обезсърчение, не в отчаяние, а в още по-интензивна работа. Защото всеки цивилизационен избор изисква старания. Без труда на всички ни – от Народното събрание през държавното управление до моя труд, без всяко наше изпитание да се доближаваме до стандартите на демократичния свят, няма да реализираме кой знае какъв брой.
[…] Северноатлантическият контракт за нас е освен войскова промяна, той е и народна власт, развита стопанска система, висок витален стандарт, свободна публицистика, стимулирана юноша и на първо място – метод на живот, определен на прага на двайсет и първия век.
Аз ви давам обещание, че ще напомня тези причини и от мощния микрофон на Мадридската среща.
Защото България не може без свободния свят. Но и свободният свят също не може без България!
Йордан Василев „ Това се случи пред очите ми “,
книга 1, стр. 48-49
[…] Ще припомня, че по това време даже единствено споменаването на НАТО предизвикваше бурни реакции измежду левите депутати, в това число насмешки и всевъзможни обвинявания. Политически дейци, които в наши дни одобряват най-радушно представители на НАТО, тогава не даваха и дума да се спомене за участие на България в пакта.
Когато през 1990–1991 година във Великото Народно заседание Соломон Паси канеше депутатите да вземат участие в основаването на Атлантическия клуб, множеството от тях го гледаха като анормален. В една зала на ВИАС се събрахме 50–60 души и го основахме. Но едно е да се съберем група запалянковци и да пропагандираме концепциите на атлантизма и възможното участие на България, а напълно друго бе концепцията за участие на страната ни в НАТО да бъде сложена като основен акцент в предизборната стратегия на кандидат-президента Стоянов. Защото десетилетия наред на българите им бе втълпявано, че това е някаква ужасна организация.
В реалност Петър Стоянов бе първият български политик, който изрично и без увъртания съобщи, че в случай че завоюва президентските избори, това ще бъде съществена цел на външната му политика. Така концепцията за участието на България в НАТО за първи път бе институционализирана – до тогава тя изглеждаше по-скоро благопожелание или даже демонстрация на политическа чудатост.
Още при онази ненормална конюнктура бъдещият главнокомандващ уверено декларира позицията си. Това, че в Панагюрище споделя: „ Без родолюбие и честност не можем “, е всеобщо задоволително, само че в Монтана той хвърля същинска бомба с думите: „ Членството в Европейския съюз и НАТО ще ни извади от изолацията “ (нека прибавя, че това се случва на 1 май 1996 г.).
Всъщност кандидат-президентът на Съюз на демократичните сили ще следва тази политическа линия до края на мандата си. Дотогава, увлечени в антикомунистическа реторика, ние като че ли бяхме позабравили постоянно настоящите тези за родолюбието и националните идеали. Комунистите изкусно се възползваха от това, създавайки свои националистически „ подразделения “.
Петър Стоянов обаче сплоти позицията си за НАТО и Европейски Съюз с концепцията за осъществяване на българските национални идеали в новото време и новия свят. „ Днес българският народен блян най-добре може да се осъществя посредством участието ни в тези две организации “ – повтаряше неуморно той. И отново по това време разгласи, че за България този блян съставлява новия „ цивилизационен избор “ на страната ни. Колко насмешки тогава отнесе от лявата преса, само че какъв брой бързо се трансформират нещата в политиката и уви, какъв брой елементарно се не помнят.
Йордан Василев „ Това се случи пред очите ми “,
книга 1, стр. 237
[…] Президентът Стоянов е изискал от служебното държавно управление да приготви формалната молба на Република България за участието в НАТО (това се случва на 17 февруари 1997 г.). И даже взема персонално присъединяване в съставянето на молбата.
Цялата тази интервенция се прави в границите на 24 часа – в това няма нищо неестествено, Петър Стоянов просто извършва даденото си заричане. Впрочем няма и време. Срещата на върха на НАТО е през юни същата година и в случай че молбата не беше подадена незабавно, щяхме да изпуснем последния трен.
Сега си мисля какъв брой е била благосклонна по това време ориста към българския държавен глава. На процедура той управляваше страната в навечерието на изборите, тъй като Народното събрание бе разхлабен, а служебният Министерски съвет бе на директно президентско послушание.
Бил съм народен представител в две национални събрания и мога да се обзаложа, че в случай че молбата ни за участието в НАТО бе тръгнала да минава по етапния ред, от комисия към комисия и от инстанция към инстанция, щяха да ни трябват месеци, с цел да може най-накрая да стигне до някоя от срещите на върха на Атлантическия алианс.
Никой не се съмняваше, че въпреки и в политически нокдаун, партията на някогашните комунисти оптимално ще усложни процедурите в Народното събрание – тъкмо толкоз, колкото е нужно, с цел да изпуснем всички периоди и да останем в компанията на страни като Беларус, Молдова и Украйна. Молбата ни обаче е готова стремително и посланикът ни в Брюксел връчва текста на Хавиер Солана, генералния секретар на НАТО, а той приветства решението като значима и решителна стъпка от страна на Република България.
Йордан Василев „ Това се случи пред очите ми “,
книга 1, стр. 237
От 8 юли 1997 година стартират вълненията към нашето участие в НАТО, тъй като президентът отпътува с българска делегация за Мадрид, където има Среща на върха. […]
На 9 юли нашият президент има среща на четири очи с президента на Съединени американски щати Бил Клинтън. Американският президент употребява случая, с цел да се срещне с всички президенти на някогашните социалистически страни. Срещата му с президента на България, несъмнено, е къса, само че съм задължен да я отбележа, защото тя е първата среща сред американския президент и българския му сътрудник.
След диалога Петър Стоянов разяснява пред публицистите, че най-силно е впечатлен от това, че президентът Клинтън не приказва с думите на формалната вежливост, а като човек, прелестно осведомен с ситуацията в Източна Европа. Думите му в действителност са освен демонстрация на вежливост, тъй като единствено четири дни по-късно, на 13 юли, у нас идва Уилям Коен, шефът на Пентагона. Той идва в София като специфичен делегат на американския президент и декларира, че Съединени американски щати са забелязали дълбоките промени, които обгръщат страните от Прибалтика до България. […]
По-късно Уилям Коен споделя пред публицистите:
„ Вашият президент е извънредно обаятелен държавен водач, който се е заел да направи нация от почтени хора. “
Интензивните контакти сред българския президент, президента на Съединени американски щати и секретаря по защитата на Съединени американски щати не престават през целия мандат на държавния ни глава. Очевидно е, че висшите кръгове на американската администрация са оценили новия му жанр на работа, толкоз друг от „ дървеното “ държание на множеството източноевропейските комунистически водачи, както и неистовото му предпочитание да подреди страната си измежду членовете на НАТО и Европейски Съюз. Не е останало неусетно и непосредственото му държание, тъй като три години след тази първа среща, в обстойно изявление, което Уилям Коен дава за американското сп. „ Лидерс “, бр. 4 от 2000 година (слава Богу, че към този момент имаме интернет, та можем да намерим всичко, което ни потрябва), попаднах на следния откъс: На въпроса: „ Срещали ли сте се с някои от най-влиятелните политически и военни водачи в света. Кои от тях ви впечатлиха най-вече, изключително като се има поради тяхното схващане за политическите и икономическите промени след края на Студената война? “, Коен дава отговор:
„ Имам усещания от доста водачи, въпреки че в случай че стартира да ги изреждам, без да желая ще пропусна някои от тях. Има обаче няколко млади политически водачи, чиито имена незабавно ми идват мислено и които са доста впечатляващи – йорданският крал Абдула, българският президент Петър Стоянов и кралят на Мароко Мохамед VI. “
По-късно, когато Петър Стоянов загуби изборите за втори президентски мандат и напусна „ Дондуков “ 2, Уилям Коен го предложения да се причисли към неговия план „ Глобални водачи “ във Вашингтон.
[…] В напъните си за приобщаването ни към НАТО и Европейски Съюз президентът може да бъде към този момент доста по-спокоен, тъй като има извънредно мощен съдружник в лицето на парламентарното болшинство на ОДС и неговото държавно управление. Но има и съществени съперници в лицето на някогашните комунисти. Българска социалистическа партия продължава изрично да се възпротивява на концепцията за участие в НАТО. Създадените с нейни пари и работещи напълно под нейно въздействие „ цивилен организации и сдружения “ не престават ежедневно да внушават, че участието ни в НАТО е изменничество на българските национални ползи или че в най-хубавия случай не трябва да заменяме старите си господари от Москва с новите от Брюксел. Това последното беше обичаната теза на по-перфидните комунистически глашатаи и би трябвало да призная, че имаше много добър отзив измежду част от българския народ, тъй като на напред във времето се акцентираха сякаш националистически причини, които за не доста опитния в политическо отношение български жител звучаха много привлекателно.
Стигаше се до такава степен известни български политици и интелектуалци съществено да пазят тезата, че България би трябвало да остане неутрална като Швейцария. Тъй като опитните играчи от Българска социалистическа партия разбираха, че откритото опълчване и обругаване на Запада няма да ги доведат до триумф, те незабавно се трансфораха от интернационалисти в загрижени за България националисти: „ Докога ще робуваме на непознати сили? “, питаха те, доста бързо не запомнили, че 45 години страната ни робува на Москва най-много с помощта на тяхната угодливост. Премълчавайки умишлено обстоятелството, че НАТО и Европейският съюз са организации на равноправни членове, които постоянно можеш да напуснеш. И с това трябваше да води война президентът Стоянов. Включително да дава поредност от изявленията, в които да изяснява, че България не е Швейцария, а изцяло разорена балканска страна с източени банки и че претенциите за политически неутралитет и бляна за някаква „ балканска Швейцария “ са безспорна нелепост.
Разлистването на старите вестници демонстрира това – водачът на Българска социалистическа партия Георги Първанов и ген. Любен Петров оповестяват: „ Българска социалистическа партия сподели: „ Не! “ на НАТО. “ Само след броени дни думите им са доказани от пленум на Българска социалистическа партия – против влизането ни в НАТО са дали своят вот 61 членове, единствено един се е въздържал. Тази позиция на Българска социалистическа партия продължава да бъде трайно заявена и през идващите години, а нейната кулминационна точка бе маркирана с открития „ протест “ на ген. Ангел Марин срещу участието ни в НАТО. Това се случи при започване на 1998 година, само че си коства да го отбележа тук, в подтекста на непрестанните старания на президента за участие ни в НАТО и опълчването на Българска социалистическа партия.
Ген. Ангел Марин, който тогава е командващ на ракетните войски и артилерията, сякаш деполитизиран, на скандална конференция укорил президента, военния министър и шефа на Генералния щаб, че желаят да вкарат България в НАТО. Президентът незабавно провежда среща с офицерската легия „ Г. С. Раковски “ и декларира, че няма да допусне разделяне в армията, сходно на това в Българската православна черква, където има два синода.
[…] Лично главнокомандващият Петър Стоянов оповестява пред очакващите го публицисти, че ще уволни неотложно ген. Марин и че чака до един час Министерският съвет да му изпрати документално предложение за това. Мотивите на президента са ясни: българските офицери би трябвало да служат на родината си, а не да вършат политика. Съгласно Конституцията политическите решения се вземат от Народното събрание, държавното управление и президента. Генерал Марин по неприемлив метод взема страна в съответен политически спор и по тази причина няма място в Българската войска.
Това са, несъмнено, юридически учредения и президентът има цялостно право. Зад тях обаче стоят доста по-важните политически претекстове: Стоянов схваща прелестно, че акцията на ген. Марин напълно не е самостоятелна демонстрация, нито е израз на бащинската му угриженост към армията и бъдещето на България. Тя сигурно е деликатно планувана от Българска социалистическа партия и е доста евентуално след нея да последват и други сходни акции в армията. Следващите събития удостоверяват всичко това.
Президентът е задължен да реагира стремително на тази добре премислена провокация и да я пресече с желязна ръка, което и направи. Защото знаеше, че в случай че не отреже незабавно гангренясялото място, болестта може доста бързо да се популяризира. Журналистите тогава бяха много учудени от безапелационната увереност, с която другояче диалогичният ни президент мигновено уволни ген. Марин. Веднага по-късно в общественото пространство изскочиха авансово квалифицираните гневни рецензии по негов адрес: обезглавявал армията, не се вслушвал в думите на висшите офицери, бил властнически и така нататък
Лично аз мисля, че в оня исторически миг безапелационната интервенция на президента Стоянов беше от решаващо значение за страната ни. Той нямаше никакво право да подцени всеки сходен случай, който застрашаваше стратегическата линия на България.
Коментар на редактора Румен Леонидов
от книгата на Йордан Василев,
„ Това се случи пред очите ми “, книга 1,
стр. 251-253
[…] Стратегическото мислене на Стоянов още тогава, по това време, остана недокрай разбрано – той бързо беше провидял, че единствената гаранция на страната ни да бъде избавена е да се надява на съдружието на Запада и да върви към своя европейски разцвет. А изискването бе да влезем и във военното семейство на развитите страни. Тоест освен на думи да се самоопределяме за демократична, правова страна, а и да скъсаме един път вечно с шизофреничната политика на раздвоение сред Изтока и Запада.
Тази ясна през днешния ден стратегическа гаранция за посткомунистическото ни, към момента необразовано в политическо отношение общество, бе неразбираема. Езикът на световната политика остана дълго време неразбираем за нашата аудитория, против него водеше война езикът на инерцията, на фантазьорството, че можем да останем неутрални като Швейцария и Австрия, че не е неприятно да седнем на европейската трапеза на западняците, само че не и да ядосваме прилежаща Русия, която постоянно може да ни се притече, в случай че би трябвало отново на помощ.
Иконите на комунистическото мислене бяха изгорени, само че самото мислене нямаше по какъв начин да бъде принудително изтръгнато. А и насилието към този момент бе вечно отречено. Оставаше някой да се всеотдайност и да поеме отровните негативи на неразбирането, да стои като едноок сред кьорави, да наподобява в очите на слепите даже натегач пред Запада, да повтаря като зазубрена мантра: „ НАТО, НАТО, НАТО! “ Този някой бе Петър Стоянов. […]
Той пръв пое неблагодарната задача на човек, провидял избавителния път пред отечеството ни, път, който водеше през пустинята, той пое политическия риск и знаеше, че в края на пътя, ще бъде зарязан от своите, че може би го изоставят, тъй като е друг, доста друг, и ще го оставят напълно самичък, да се оправя в самотата си. За да се мъчи, да вие вътрешно, вместо благородно да го пребият със личните му камъни – събрани за съперниците му.
Стоянов е политик от нов вид, от европейски мащаб, който се радва и през днешния ден на публично почитание, в този момент е отвън огромната политика на България. Затова пък в националната ни касапница към този момент 22 години вегетират политическите вегетарианци, които и в този момент са подготвени да го раздерат, в случай че инцидентно попадне измежду озверялата им за кръв глутница.
Посочете ми различен сполучлив български политик от най-новата ни история, който хем да е приет от обществото ни за най-популярната персона на прехода, хем тази съхранила престижа си персона да стои отвън политическия народен тим на страната ни и всички политици да са радостни от това.
Ако в оня миг страната ни не бе работила толкоз уверено, по-сетнешното развиване на България можеше да бъде напълно друго.
Това прелестно е уловил Филип Димитров в книгата си „ Митовете на българския преход “. (Изд. Сиела 2003, стр. 63)
„ Петър Стоянов пое отговорността за неотложно подаване на молбата ни за участие в НАТО и Софиянски, без значение от съмненията на някои министри, я предяви. Този акт беше от решаващо значение за страната и трябваше да се извърши уместно бързо, въпреки и в тогавашния НИС на Съюз на демократичните сили да нямаше увереност, че моментът е назрял. “
Из Обръщението на президента на републиката
Петър Стоянов в навечерието на Мадридската
среща на най-високо ниво на НАТО –
8 юли 1997 година
[…] Стремежът на България към европейския вид цивилизация не е обстановка, нито фешън въодушевление, а е стратегическа цел и без значение от отговора на Мадрид ние би трябвало да трансформираме публичната си сила не в обезсърчение, не в отчаяние, а в още по-интензивна работа. Защото всеки цивилизационен избор изисква старания. Без труда на всички ни – от Народното събрание през държавното управление до моя труд, без всяко наше изпитание да се доближаваме до стандартите на демократичния свят, няма да реализираме кой знае какъв брой.
[…] Северноатлантическият контракт за нас е освен войскова промяна, той е и народна власт, развита стопанска система, висок витален стандарт, свободна публицистика, стимулирана юноша и на първо място – метод на живот, определен на прага на двайсет и първия век.
Аз ви давам обещание, че ще напомня тези причини и от мощния микрофон на Мадридската среща.
Защото България не може без свободния свят. Но и свободният свят също не може без България!
Йордан Василев „ Това се случи пред очите ми “,
книга 1, стр. 48-49
[…] Ще припомня, че по това време даже единствено споменаването на НАТО предизвикваше бурни реакции измежду левите депутати, в това число насмешки и всевъзможни обвинявания. Политически дейци, които в наши дни одобряват най-радушно представители на НАТО, тогава не даваха и дума да се спомене за участие на България в пакта.
Когато през 1990–1991 година във Великото Народно заседание Соломон Паси канеше депутатите да вземат участие в основаването на Атлантическия клуб, множеството от тях го гледаха като анормален. В една зала на ВИАС се събрахме 50–60 души и го основахме. Но едно е да се съберем група запалянковци и да пропагандираме концепциите на атлантизма и възможното участие на България, а напълно друго бе концепцията за участие на страната ни в НАТО да бъде сложена като основен акцент в предизборната стратегия на кандидат-президента Стоянов. Защото десетилетия наред на българите им бе втълпявано, че това е някаква ужасна организация.
В реалност Петър Стоянов бе първият български политик, който изрично и без увъртания съобщи, че в случай че завоюва президентските избори, това ще бъде съществена цел на външната му политика. Така концепцията за участието на България в НАТО за първи път бе институционализирана – до тогава тя изглеждаше по-скоро благопожелание или даже демонстрация на политическа чудатост.
Още при онази ненормална конюнктура бъдещият главнокомандващ уверено декларира позицията си. Това, че в Панагюрище споделя: „ Без родолюбие и честност не можем “, е всеобщо задоволително, само че в Монтана той хвърля същинска бомба с думите: „ Членството в Европейския съюз и НАТО ще ни извади от изолацията “ (нека прибавя, че това се случва на 1 май 1996 г.).
Всъщност кандидат-президентът на Съюз на демократичните сили ще следва тази политическа линия до края на мандата си. Дотогава, увлечени в антикомунистическа реторика, ние като че ли бяхме позабравили постоянно настоящите тези за родолюбието и националните идеали. Комунистите изкусно се възползваха от това, създавайки свои националистически „ подразделения “.
Петър Стоянов обаче сплоти позицията си за НАТО и Европейски Съюз с концепцията за осъществяване на българските национални идеали в новото време и новия свят. „ Днес българският народен блян най-добре може да се осъществя посредством участието ни в тези две организации “ – повтаряше неуморно той. И отново по това време разгласи, че за България този блян съставлява новия „ цивилизационен избор “ на страната ни. Колко насмешки тогава отнесе от лявата преса, само че какъв брой бързо се трансформират нещата в политиката и уви, какъв брой елементарно се не помнят.
Йордан Василев „ Това се случи пред очите ми “,
книга 1, стр. 237
[…] Президентът Стоянов е изискал от служебното държавно управление да приготви формалната молба на Република България за участието в НАТО (това се случва на 17 февруари 1997 г.). И даже взема персонално присъединяване в съставянето на молбата.
Цялата тази интервенция се прави в границите на 24 часа – в това няма нищо неестествено, Петър Стоянов просто извършва даденото си заричане. Впрочем няма и време. Срещата на върха на НАТО е през юни същата година и в случай че молбата не беше подадена незабавно, щяхме да изпуснем последния трен.
Сега си мисля какъв брой е била благосклонна по това време ориста към българския държавен глава. На процедура той управляваше страната в навечерието на изборите, тъй като Народното събрание бе разхлабен, а служебният Министерски съвет бе на директно президентско послушание.
Бил съм народен представител в две национални събрания и мога да се обзаложа, че в случай че молбата ни за участието в НАТО бе тръгнала да минава по етапния ред, от комисия към комисия и от инстанция към инстанция, щяха да ни трябват месеци, с цел да може най-накрая да стигне до някоя от срещите на върха на Атлантическия алианс.
Никой не се съмняваше, че въпреки и в политически нокдаун, партията на някогашните комунисти оптимално ще усложни процедурите в Народното събрание – тъкмо толкоз, колкото е нужно, с цел да изпуснем всички периоди и да останем в компанията на страни като Беларус, Молдова и Украйна. Молбата ни обаче е готова стремително и посланикът ни в Брюксел връчва текста на Хавиер Солана, генералния секретар на НАТО, а той приветства решението като значима и решителна стъпка от страна на Република България.
Йордан Василев „ Това се случи пред очите ми “,
книга 1, стр. 237
От 8 юли 1997 година стартират вълненията към нашето участие в НАТО, тъй като президентът отпътува с българска делегация за Мадрид, където има Среща на върха. […]
На 9 юли нашият президент има среща на четири очи с президента на Съединени американски щати Бил Клинтън. Американският президент употребява случая, с цел да се срещне с всички президенти на някогашните социалистически страни. Срещата му с президента на България, несъмнено, е къса, само че съм задължен да я отбележа, защото тя е първата среща сред американския президент и българския му сътрудник.
След диалога Петър Стоянов разяснява пред публицистите, че най-силно е впечатлен от това, че президентът Клинтън не приказва с думите на формалната вежливост, а като човек, прелестно осведомен с ситуацията в Източна Европа. Думите му в действителност са освен демонстрация на вежливост, тъй като единствено четири дни по-късно, на 13 юли, у нас идва Уилям Коен, шефът на Пентагона. Той идва в София като специфичен делегат на американския президент и декларира, че Съединени американски щати са забелязали дълбоките промени, които обгръщат страните от Прибалтика до България. […]
По-късно Уилям Коен споделя пред публицистите:
„ Вашият президент е извънредно обаятелен държавен водач, който се е заел да направи нация от почтени хора. “
Интензивните контакти сред българския президент, президента на Съединени американски щати и секретаря по защитата на Съединени американски щати не престават през целия мандат на държавния ни глава. Очевидно е, че висшите кръгове на американската администрация са оценили новия му жанр на работа, толкоз друг от „ дървеното “ държание на множеството източноевропейските комунистически водачи, както и неистовото му предпочитание да подреди страната си измежду членовете на НАТО и Европейски Съюз. Не е останало неусетно и непосредственото му държание, тъй като три години след тази първа среща, в обстойно изявление, което Уилям Коен дава за американското сп. „ Лидерс “, бр. 4 от 2000 година (слава Богу, че към този момент имаме интернет, та можем да намерим всичко, което ни потрябва), попаднах на следния откъс: На въпроса: „ Срещали ли сте се с някои от най-влиятелните политически и военни водачи в света. Кои от тях ви впечатлиха най-вече, изключително като се има поради тяхното схващане за политическите и икономическите промени след края на Студената война? “, Коен дава отговор:
„ Имам усещания от доста водачи, въпреки че в случай че стартира да ги изреждам, без да желая ще пропусна някои от тях. Има обаче няколко млади политически водачи, чиито имена незабавно ми идват мислено и които са доста впечатляващи – йорданският крал Абдула, българският президент Петър Стоянов и кралят на Мароко Мохамед VI. “
По-късно, когато Петър Стоянов загуби изборите за втори президентски мандат и напусна „ Дондуков “ 2, Уилям Коен го предложения да се причисли към неговия план „ Глобални водачи “ във Вашингтон.
[…] В напъните си за приобщаването ни към НАТО и Европейски Съюз президентът може да бъде към този момент доста по-спокоен, тъй като има извънредно мощен съдружник в лицето на парламентарното болшинство на ОДС и неговото държавно управление. Но има и съществени съперници в лицето на някогашните комунисти. Българска социалистическа партия продължава изрично да се възпротивява на концепцията за участие в НАТО. Създадените с нейни пари и работещи напълно под нейно въздействие „ цивилен организации и сдружения “ не престават ежедневно да внушават, че участието ни в НАТО е изменничество на българските национални ползи или че в най-хубавия случай не трябва да заменяме старите си господари от Москва с новите от Брюксел. Това последното беше обичаната теза на по-перфидните комунистически глашатаи и би трябвало да призная, че имаше много добър отзив измежду част от българския народ, тъй като на напред във времето се акцентираха сякаш националистически причини, които за не доста опитния в политическо отношение български жител звучаха много привлекателно.
Стигаше се до такава степен известни български политици и интелектуалци съществено да пазят тезата, че България би трябвало да остане неутрална като Швейцария. Тъй като опитните играчи от Българска социалистическа партия разбираха, че откритото опълчване и обругаване на Запада няма да ги доведат до триумф, те незабавно се трансфораха от интернационалисти в загрижени за България националисти: „ Докога ще робуваме на непознати сили? “, питаха те, доста бързо не запомнили, че 45 години страната ни робува на Москва най-много с помощта на тяхната угодливост. Премълчавайки умишлено обстоятелството, че НАТО и Европейският съюз са организации на равноправни членове, които постоянно можеш да напуснеш. И с това трябваше да води война президентът Стоянов. Включително да дава поредност от изявленията, в които да изяснява, че България не е Швейцария, а изцяло разорена балканска страна с източени банки и че претенциите за политически неутралитет и бляна за някаква „ балканска Швейцария “ са безспорна нелепост.
Разлистването на старите вестници демонстрира това – водачът на Българска социалистическа партия Георги Първанов и ген. Любен Петров оповестяват: „ Българска социалистическа партия сподели: „ Не! “ на НАТО. “ Само след броени дни думите им са доказани от пленум на Българска социалистическа партия – против влизането ни в НАТО са дали своят вот 61 членове, единствено един се е въздържал. Тази позиция на Българска социалистическа партия продължава да бъде трайно заявена и през идващите години, а нейната кулминационна точка бе маркирана с открития „ протест “ на ген. Ангел Марин срещу участието ни в НАТО. Това се случи при започване на 1998 година, само че си коства да го отбележа тук, в подтекста на непрестанните старания на президента за участие ни в НАТО и опълчването на Българска социалистическа партия.
Ген. Ангел Марин, който тогава е командващ на ракетните войски и артилерията, сякаш деполитизиран, на скандална конференция укорил президента, военния министър и шефа на Генералния щаб, че желаят да вкарат България в НАТО. Президентът незабавно провежда среща с офицерската легия „ Г. С. Раковски “ и декларира, че няма да допусне разделяне в армията, сходно на това в Българската православна черква, където има два синода.
[…] Лично главнокомандващият Петър Стоянов оповестява пред очакващите го публицисти, че ще уволни неотложно ген. Марин и че чака до един час Министерският съвет да му изпрати документално предложение за това. Мотивите на президента са ясни: българските офицери би трябвало да служат на родината си, а не да вършат политика. Съгласно Конституцията политическите решения се вземат от Народното събрание, държавното управление и президента. Генерал Марин по неприемлив метод взема страна в съответен политически спор и по тази причина няма място в Българската войска.
Това са, несъмнено, юридически учредения и президентът има цялостно право. Зад тях обаче стоят доста по-важните политически претекстове: Стоянов схваща прелестно, че акцията на ген. Марин напълно не е самостоятелна демонстрация, нито е израз на бащинската му угриженост към армията и бъдещето на България. Тя сигурно е деликатно планувана от Българска социалистическа партия и е доста евентуално след нея да последват и други сходни акции в армията. Следващите събития удостоверяват всичко това.
Президентът е задължен да реагира стремително на тази добре премислена провокация и да я пресече с желязна ръка, което и направи. Защото знаеше, че в случай че не отреже незабавно гангренясялото място, болестта може доста бързо да се популяризира. Журналистите тогава бяха много учудени от безапелационната увереност, с която другояче диалогичният ни президент мигновено уволни ген. Марин. Веднага по-късно в общественото пространство изскочиха авансово квалифицираните гневни рецензии по негов адрес: обезглавявал армията, не се вслушвал в думите на висшите офицери, бил властнически и така нататък
Лично аз мисля, че в оня исторически миг безапелационната интервенция на президента Стоянов беше от решаващо значение за страната ни. Той нямаше никакво право да подцени всеки сходен случай, който застрашаваше стратегическата линия на България.
Коментар на редактора Румен Леонидов
от книгата на Йордан Василев,
„ Това се случи пред очите ми “, книга 1,
стр. 251-253
[…] Стратегическото мислене на Стоянов още тогава, по това време, остана недокрай разбрано – той бързо беше провидял, че единствената гаранция на страната ни да бъде избавена е да се надява на съдружието на Запада и да върви към своя европейски разцвет. А изискването бе да влезем и във военното семейство на развитите страни. Тоест освен на думи да се самоопределяме за демократична, правова страна, а и да скъсаме един път вечно с шизофреничната политика на раздвоение сред Изтока и Запада.
Тази ясна през днешния ден стратегическа гаранция за посткомунистическото ни, към момента необразовано в политическо отношение общество, бе неразбираема. Езикът на световната политика остана дълго време неразбираем за нашата аудитория, против него водеше война езикът на инерцията, на фантазьорството, че можем да останем неутрални като Швейцария и Австрия, че не е неприятно да седнем на европейската трапеза на западняците, само че не и да ядосваме прилежаща Русия, която постоянно може да ни се притече, в случай че би трябвало отново на помощ.
Иконите на комунистическото мислене бяха изгорени, само че самото мислене нямаше по какъв начин да бъде принудително изтръгнато. А и насилието към този момент бе вечно отречено. Оставаше някой да се всеотдайност и да поеме отровните негативи на неразбирането, да стои като едноок сред кьорави, да наподобява в очите на слепите даже натегач пред Запада, да повтаря като зазубрена мантра: „ НАТО, НАТО, НАТО! “ Този някой бе Петър Стоянов. […]
Той пръв пое неблагодарната задача на човек, провидял избавителния път пред отечеството ни, път, който водеше през пустинята, той пое политическия риск и знаеше, че в края на пътя, ще бъде зарязан от своите, че може би го изоставят, тъй като е друг, доста друг, и ще го оставят напълно самичък, да се оправя в самотата си. За да се мъчи, да вие вътрешно, вместо благородно да го пребият със личните му камъни – събрани за съперниците му.
Стоянов е политик от нов вид, от европейски мащаб, който се радва и през днешния ден на публично почитание, в този момент е отвън огромната политика на България. Затова пък в националната ни касапница към този момент 22 години вегетират политическите вегетарианци, които и в този момент са подготвени да го раздерат, в случай че инцидентно попадне измежду озверялата им за кръв глутница.
Посочете ми различен сполучлив български политик от най-новата ни история, който хем да е приет от обществото ни за най-популярната персона на прехода, хем тази съхранила престижа си персона да стои отвън политическия народен тим на страната ни и всички политици да са радостни от това.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ