Внушават ни да преглъщаме кариеризма, посредствеността и упадъка на нравите
Петър Денчев, сценичен режисьор, създател на романа " Превъртане " (2021 г.), в изявление за " Портал Култура "
Ако приемем политиката за игра, допустимо ли е обществото да не е постоянно изиграно? Има ли излаз от този циничен кръг?
Трябва да се мисли за политиката като развой, който е надличностен, надродов, надсемеен. Виждам, че това в модерна еснафска България е доста мъчно. Всичко се чете през призмата на еснафския триумф и материалното благоденствие. Някак мъчно ще се откри тук диалог за това какво прави живота на едно място по-качествен. От другата страна на дебелашкото тесногръдие седят политическите демагози на сякаш новия консерватизъм , които желаят от нас да бъдем първо свръхангажирани с груповата еднаквост (най-често национална или религиозна), която ще ни върне в топлото лоно на естествените човешки взаимоотношения (най-често родово-патриархалното принуждение и подчинението на някой бащица), а след това да мислим за своите самостоятелни качества и потребности.
Такива са и диалозите в българската просвета в последно време - внушаващи ни да преглъщаме кариеризма, ретроградното, посредствеността, упадъка на нравите, приятелско-политическите намеси, маскирани зад някакво общо благоденствие, и изчезналото лустро на културата ни, отразена в провинциалните ни комплекси (вижте процесите в Народния спектакъл, а и въобще какво се случва в театъра на административно равнище и като политики).
Политиката е развой, в който се вземат решение най-сложните въпроси в едно общество и, несъмнено, неведнъж е грозно да се следи по какъв начин едни ползи стартират да преобладават над други; грозно е, когато ставаме очевидци на това какъв брой разнородна е обществената тъкан, какъв брой проядена е от проблеми и по какъв начин няма такава идеалистична проекция като народ. Ние елементарно се поддаваме на груповите страхове за заличаването, за обезличаването, за желанието на някого да ни обезличи, тъй като имаме лична страна едвам от 145 години. Вероятно изходът е да бъдем ангажирани, а не апатични. Да не имитираме, че сме удовлетворени, с цел да си осигурим краткотрайно успокоение.
Реклама Докъде може да стигне и легитимирането на войната посредством предишното ни, да проявим схващане към агресора,защото сме браншове в " приятелство " с него- може ли да има действителна опозиция против това?
Не виждам късмет агресорът да бъде оневинен. Подобни настроения демонстрират единствено до каква степен комплициран на локално равнище е моралният компас по отношение на процесите в света. Особено рисково е припознаването на агресора като опция и избавителен остров от вредите, които неолибералният капитализъм нанесе върху концепцията ни за личността, пробвайки се да я лиши от групови права, от принадлежността към социално-справедлив порядък, оставяйки голям брой контузии след себе си и чувство за справедлива неправда. Този идеологически миг беше доста съществено застъпен като опорка надалеч преди войната, макар че българската рецензия към неолиберализма съгласно мен е много наивна; все пак в днешния свят наследството на обществената страна е към момента мощно.
Имаше много опити това да бъде водещ мотив, да се сътвори опълчване на разнообразни семантични равнища, да се използват разнообразни културни кодове: Изток-Запад, световно против локално (провинциално), обезличаване против запазване на (някаква) имагинерна еднаквост, консервативно (равно на добро) против демократично (равно на зло), прогресивно (технократско, антихуманно) против консервативно (човешко, топло, истинско). Всички акции, на които се нагледахме около Истанбулската спогодба, имунизациите и така нататък, попаднаха под този идеологически набор. Мнозина търсят пояснение в концепцията, че този спор се корени в историята на Съветския съюз и неговото завещание. Това, според мен, напълно не е по този начин. Страната агресор в този спор освен не е опция на този публичен и обществен ред, тя няма нищо общо с каквато и да е обществена правдивост, освен това, по всичко наподобява, че тя е развъдник на феодални взаимоотношения в благозвучие с примитивния шовинизъм.
Страната - агресор в този спор, освен не е опция на този публичен и обществен ред, тя няма нищо общо с каквато и да е обществена правдивост . Нещо повече - по всичко наподобява, че тя е развъдник на феодални взаимоотношения в благозвучие с примитивния шовинизъм . Днешният агресор, който атакува друга страна, няма нищо общо със обществените облаги, които ние толкоз харесваме в страните, които са постигнали висока степен на пазарно развиване, обществен баланс и сигурност - Швеция, Норвегия, Канада, Дания, Финландия и така нататък Тази война има за цел да обслужва един автократ, който би трябвало да се задържи на власт. Това, което най-вече ме тормози, е човешкото измерение - страданието, изселването, военните закононарушения. Какво ще вършим с толкоз доста гибел?
Свързани публикации Коментар | Няма да има многополюсен свят, Жозефин!* 1 декември 2022, 13:43 Социалните мрежи са несъвместими с цивилизован спор 11 ноември 2022, 07:01 Българите остават медийно най-неграмотни в Европейски Съюз (графика) 23 октомври 2022, 11:46 Европейски Съюз би трябвало да спре " осведомителната автокрация " по модела на Орбан 28 септември 2022, 10:33 Вижте още публикации Етикети Персонализация
Ако обявата Ви е харесала, можете да последвате тематиката или създателя. Статиите можете да откриете в секцията Моите публикации
Автор Петър Денчев
Ако приемем политиката за игра, допустимо ли е обществото да не е постоянно изиграно? Има ли излаз от този циничен кръг?
Трябва да се мисли за политиката като развой, който е надличностен, надродов, надсемеен. Виждам, че това в модерна еснафска България е доста мъчно. Всичко се чете през призмата на еснафския триумф и материалното благоденствие. Някак мъчно ще се откри тук диалог за това какво прави живота на едно място по-качествен. От другата страна на дебелашкото тесногръдие седят политическите демагози на сякаш новия консерватизъм , които желаят от нас да бъдем първо свръхангажирани с груповата еднаквост (най-често национална или религиозна), която ще ни върне в топлото лоно на естествените човешки взаимоотношения (най-често родово-патриархалното принуждение и подчинението на някой бащица), а след това да мислим за своите самостоятелни качества и потребности.
Такива са и диалозите в българската просвета в последно време - внушаващи ни да преглъщаме кариеризма, ретроградното, посредствеността, упадъка на нравите, приятелско-политическите намеси, маскирани зад някакво общо благоденствие, и изчезналото лустро на културата ни, отразена в провинциалните ни комплекси (вижте процесите в Народния спектакъл, а и въобще какво се случва в театъра на административно равнище и като политики).
Политиката е развой, в който се вземат решение най-сложните въпроси в едно общество и, несъмнено, неведнъж е грозно да се следи по какъв начин едни ползи стартират да преобладават над други; грозно е, когато ставаме очевидци на това какъв брой разнородна е обществената тъкан, какъв брой проядена е от проблеми и по какъв начин няма такава идеалистична проекция като народ. Ние елементарно се поддаваме на груповите страхове за заличаването, за обезличаването, за желанието на някого да ни обезличи, тъй като имаме лична страна едвам от 145 години. Вероятно изходът е да бъдем ангажирани, а не апатични. Да не имитираме, че сме удовлетворени, с цел да си осигурим краткотрайно успокоение.
Реклама Докъде може да стигне и легитимирането на войната посредством предишното ни, да проявим схващане към агресора,защото сме браншове в " приятелство " с него- може ли да има действителна опозиция против това?
Не виждам късмет агресорът да бъде оневинен. Подобни настроения демонстрират единствено до каква степен комплициран на локално равнище е моралният компас по отношение на процесите в света. Особено рисково е припознаването на агресора като опция и избавителен остров от вредите, които неолибералният капитализъм нанесе върху концепцията ни за личността, пробвайки се да я лиши от групови права, от принадлежността към социално-справедлив порядък, оставяйки голям брой контузии след себе си и чувство за справедлива неправда. Този идеологически миг беше доста съществено застъпен като опорка надалеч преди войната, макар че българската рецензия към неолиберализма съгласно мен е много наивна; все пак в днешния свят наследството на обществената страна е към момента мощно.
Имаше много опити това да бъде водещ мотив, да се сътвори опълчване на разнообразни семантични равнища, да се използват разнообразни културни кодове: Изток-Запад, световно против локално (провинциално), обезличаване против запазване на (някаква) имагинерна еднаквост, консервативно (равно на добро) против демократично (равно на зло), прогресивно (технократско, антихуманно) против консервативно (човешко, топло, истинско). Всички акции, на които се нагледахме около Истанбулската спогодба, имунизациите и така нататък, попаднаха под този идеологически набор. Мнозина търсят пояснение в концепцията, че този спор се корени в историята на Съветския съюз и неговото завещание. Това, според мен, напълно не е по този начин. Страната агресор в този спор освен не е опция на този публичен и обществен ред, тя няма нищо общо с каквато и да е обществена правдивост, освен това, по всичко наподобява, че тя е развъдник на феодални взаимоотношения в благозвучие с примитивния шовинизъм.
Страната - агресор в този спор, освен не е опция на този публичен и обществен ред, тя няма нищо общо с каквато и да е обществена правдивост . Нещо повече - по всичко наподобява, че тя е развъдник на феодални взаимоотношения в благозвучие с примитивния шовинизъм . Днешният агресор, който атакува друга страна, няма нищо общо със обществените облаги, които ние толкоз харесваме в страните, които са постигнали висока степен на пазарно развиване, обществен баланс и сигурност - Швеция, Норвегия, Канада, Дания, Финландия и така нататък Тази война има за цел да обслужва един автократ, който би трябвало да се задържи на власт. Това, което най-вече ме тормози, е човешкото измерение - страданието, изселването, военните закононарушения. Какво ще вършим с толкоз доста гибел?
Свързани публикации Коментар | Няма да има многополюсен свят, Жозефин!* 1 декември 2022, 13:43 Социалните мрежи са несъвместими с цивилизован спор 11 ноември 2022, 07:01 Българите остават медийно най-неграмотни в Европейски Съюз (графика) 23 октомври 2022, 11:46 Европейски Съюз би трябвало да спре " осведомителната автокрация " по модела на Орбан 28 септември 2022, 10:33 Вижте още публикации Етикети Персонализация
Ако обявата Ви е харесала, можете да последвате тематиката или създателя. Статиите можете да откриете в секцията Моите публикации
Автор Петър Денчев
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ