Перфекционистите бъркат понятията да бъдеш харесван“ и да бъдеш уважаван“.

Перфекционистите бъркат понятията „ да бъдеш харесван “ и „ да бъдеш почитан “. Много от тях се пробват постоянно да угодят на останалите. Животът им е отдаден непременно да създадат положително усещане.
Когато попитате множеството хора за техните показа за себе си, те ще ви кажат, че одобряват себе си за почтени хора. Те не считат безусловно, че са положителни, само че не имат вяра, че са и неприятни. Ако би трябвало да оценят характерите си, те биха могли да посочат минусите си, както и качествата, които им липсват. А в случай че запитаните са оптимално почтени, то биха достигнали до осъзнаването, че тяхното двуличие е в основата на държанието им и е неразделна част от човешката природа. Перфекционистите обаче постоянно мислят друго.

Перфекционистите са заети с положителното и да бъдат положителни

Техният вътрешен критик от време на време е вътрешен, а от време на време външен. Те постоянно проектират своите сенки или непризнати дефекти върху другите. Те знаят добре какво е нарцисизъм, лакомия, злоба и горделивост, само че ги виждат единствено в близките и в никакъв случай в себе си. Те имат мощен боязън от отменяне и неуважение. Вярват, че положителното постоянно ражда награди, а неприятното неизбежно е посрещнато с бързо наказване. За тях моралът е нещо безусловно и желязно, което основава обективен и предвидим свят – по едно и също време отблъскващ и безвреден. В този свят за оцеляване е нужна просто добрина, което е може би е най-трудната задача, с която всеки човек може да се заеме.
Перфекционистите имат податливост към черно-бяло мислене. Борят се с прекалено самообвинение, вярвайки, че те и единствено те са само виновни за това по какъв начин хората се отнасят към тях – образец за когнитивно деформиране, известно като персонализация. Тази наклонност стартира в детството. Например Ани. Оставена сама, без никой да се грижи за нея, тя се чуди в какво е сбъркала, с цел да й се случват тези неща. Защо родителите й не се грижат задоволително за нея, несъмнено има причина и тя е в нея? Тя се взира в празните подове, обградени с безплодни стени, символизиращи голямото пространство вътре в нейното малко сърце. Опитвайки се да разбере затрудненото си състояние, Ани счита, че несъмнено и била неприятно момиче. Защото, в случай че беше друга, щеше да бъде обичана. А родителите й може даже непосредствено да са внушили и/или затвърдили убедеността й в нейната неплатежоспособност. Много хора се борят с вида разсъждения и произлизащия от тях позор и възприятие за виновност.
Това, което Ани не знае, сходно на толкоз доста подценени деца, е, че тя не е карала родителите си да вършат нищо, най-малко не по някакъв съзнателен целеустремен метод. Тя към момента не схваща техните модели, нито комплицираната връзка сред причина и разследване.
Научаваме за тази връзка като деца, както устно, по този начин и посредством опит. Ако преместя чашата прекомерно надалеч, тя пада от масата. Ако докосна печката, ръката ми е изгорена. Светът стартира да има смисъл в това отношение. Правя X и Y се случва. Или не върша X и Y се случва. Така персонализирането или поемането на прекомерно огромна отговорност за някакъв резултат се трансформира в естествена демонстрация на този развой.

Децата са склонни да виждат света в диади – взаимоотношения, състоящи се от двама души. В този балон е елементарно да допускам, че в случай че някой ме е наранил, би трябвало да съм го заслужил. Чувството за виновност се постанова по нравоучителен и банален метод, при който житейските условия и междуличностните модели на наранителя не се вземат и не могат да бъдат взети поради. Ани знае единствено какво съществува сред нея и нейните родители. И с придвижване на възрастта тя ще стартира да съпоставя връзките си с тях с тези на другите деца в техните фамилии. Така у Ани ще се затвърди убеждението, че е неприятна щерка. Ако родителите на другите деца са положителни с тях, евентуално те са заслужили това.
И по този начин, Ани се потъва от ден на ден и повече в опити да позволи своя позор. Какво е могла да направи? Защо е толкоз неприятна и за какво непрекъснато не съумява да е добра? Следователно Ани се задоволява с това да бъде харесвана, борейки се за трошици любов, до момента в който неуморно преследва съвършенството или това, което тя има вяра, че е почитание. Двете структури може да наподобяват сходни, само че не са.

Да бъдеш харесван значи, че другият има интерес единствено да се възползва от твоето наличие по някакъв метод. А да бъдеш почитан значи, че другият също ти предлага да се възползваш от него без постоянно да чака възвръщаемост на инвестицията си под формата на внимание, грижа, страсти, време. В първия случай вие се възприемате като по-нисши и не се приемате толкоз съществено. Във втория случай в очите на близките сте на висота. Когато знаеш, че те почитат, можеш да търпиш моменти, в които не те харесват, както вършат родителите, когато децата им се държат безотговорно.
Страхувайки се от отменяне, хора като Ани постоянно не съумяват да слагат граници и да изразят желанията си. От една страна, в случай че ги попитате за желанията им, те ще покажат, че са просто „ гледачи на витрини “, надничащи в страхотния, огромен търговски център на уважението. Мол, предопределен за съвсем всички останали. От друга страна, те имат вяра, че удовлетворяването на непознатите стремежи е главният знак да бъдеш обичан. Ако просто го вършат задоволително дълго – ще завоюват почитание. За тях двете понятия, да бъдат харесвани и уважавани, са неправилно преплетени. Те имат вяра, че колкото по-щастлив е някой с вас, толкоз повече ви цени.
Психоаналитикът Нанси Макуилямс разказва моралните мазохисти като „ интроективно проведени хора, които са организирали самочувствието си към способността си да понасят болежка и жертви “ (интроекция - развой, при който индивидът неумишлено включва аспекти от външната действителност в себе си, изключително настройките, полезностите и качествата на различен човек или част от личността на различен човек - бел.ред.). И го вършат за боготворене. И по този начин, перфекционистичната угриженост за положителното допуска фикс идея за обществена преценка.

За да бъдем уважавани, би трябвало да рискуваме да не ни харесват. Парадоксът е: единствено когато си позволиш да бъдеш противен, ще отвориш вратата към уважението. Когато сложим граници и хората спрат да се възползват от нас (поне за момент), може да стартират да ни ненавиждат. В този миг те ни санкционират с отменяне. За тези, които персонализират, сходна реакция е съвсем изцяло непоносима. „ Защо просто не го оставих на мира? “ „ Можех да го направя самичък. “ „ Не си струваше борбата. “

Перфекционистите би трябвало най-накрая да схванат, че хората ги обичат поради това, което могат да вършат и поради това, което са, което значи, че тяхното безмълвие и непрозрачност в даден миг ще се трансфорат във връзка и комфорт от любовта и уважението, върху чието основаване са работили толкоз интензивно.
Източник