Патрик Суейзи едва ли има нужда от подробно представяне

Да се изправиш лице в лице със собствената си смърт е най-бързият начин да разбереш що за човек си ~ Патрик СУЕЙЗИ

Патрик Суейзи надали има потребност от в детайли показване – с основни функции в два от най-любимите филми на всички времена: „ Мръсни танци “ и „ Призрак “. През февруари 2008 година Патрик заяви, че е болен от рак на панкреаса в финален етап. Борец по природа, той не разреши на злощастието да го смъкна на колене. В записките си „ Моят танц с живота “, той пресъздава целия си живот, в това число и персоналния си конфликт със гибелта. В последна сметка заболяването го надделя и той си отиде от този свят на 14 септември 2009 година, на 57 години. Но борбата му с рака бе значима както за феновете му, по този начин и за страдащите от заболяването по целия свят.

Факт е, че мъжете Суейзи не доживяват до същински старини. Баща ми умря на петсесет и седем – възрастта, на която съм в този момент. Неговият татко също умира млад, а множеството от чичовците ми даже не съумях да трансферират четирийсетте.

По някакъв метод постоянно съм имал възприятието, че ми е обещано лимитирано враме. Излъгах гибелта безчет пъти, като се стартира от злополуките с мотор, през произшествия с коне и аероплан и се стигне до балансирането върху парапета на прозореца с Дейвид Карадайн. В природата на Суейзи има нещо, което обича риска и Бог знае, че поех своя дял от него през годините. Навършвайки трийсет с към момента неувредено тяло и разум, си фантазирах, че съм се измъкнал безнаказано.

Когато лекарят ми съобще думите „ рак на панкреаса “, мозъка ми прониза една-единствена мисъл: мъртъв съм. Това беше първото, което ми хрумваше, в случай че чуех, че някой има рак на панкреаса, и нормално излизаше истина.

Прочетат ли ти смъртната присъда, през главата ти минават доста въпроси, от рода на „ Защо аз? “ и „ С какво заслужих това? “. След като шокът поизбледнее, мъчно е да не те обземе горест, да не се почувстваш белязан по неправдив метод.

Този първичен потрес бързо се трансформира в дъжд от укори и обвинявания към самия мен. Сам ли си го предизвиках? Могло ли е да постъпя по различен метод? Моя ли бе виновността?

Първите седмици след диагностицирането, измежду водовъртежа от разяснения на лекуването и медикаментите, благодарение на брачната половинка ми аз се борех да осмисля протичащото се. Опитвах се да упорствувам на всичките отрицателни страсти, които ми се струпваха – яд, тъга, обезсърчение – и започнах да си споделям: „ Живял съм повече от които и да била 10 души, взети вкупом. Животът ми беше страховит. Така че - умерено! “

Опитвах се по някакъв метод да приема протичащото се, само че тогава стана нещо необичайно. Просто не можех да го приема. Не бях в положение да позволи тази болест да ме отнесе, преди да съм се подготвил за това. И споделих на моя доктор: „ Покажи ми къде е врагът и аз ще се боря с него. “ Исках да схвана тъкмо с какво се сбълсквам, тъй че да мога да се оправя с заболяването, а не да очаквам тя да ме победи. В продължение на година и половина след слагането на диагнозата се съпротивлявах с цялата си сила.

Битката с рака е най-голямото предизвикателство и признание, което в миналото съм изживявал; тя съставлява странствуване измежду страсти, каквито не бях изпитвал.

Да се изправиш лице в лице със личната си гибел – това е най-бързият метод да схванеш що за човек си. От теб се смъкват всички ненужни нелепости, разкрива се твоята същина – мощните и слабите ти страни, методът, по който гледаш на себе си. Душата ти.

Така изникват непостижимите житейски въпроси: „ Има ли Рай? Ще отида ли там? Какъв е смисълът на живота и съдържа ли той освен това от моя личен егоизъм? Добре ли живях? Добър човек ли съм? “

Тези сложни въпроси с лека ръка могат да бъдат отхвърлени, в случай че занапред ти следва целият ти земен път. Но когато си изправен пред личната си гибел, те внезапно получават изцяло ново значение.

Месеците на битката ми с рака бяха нещо като прочувствено влакче на ужасите. Има дни, когато съм решен да пребивавам, до момента в който се открие лек, и същински имам вяра, че ще съумея. Но и дни, когато съм по този начин изтощен, че просто не знам по какъв начин да продължа. А би трябвало. Трябва да продължа да се движа напред по този начин, като че ли пред мен има дълготрайно бъдеще. С вярата, че заболяването е победима. Това е една обезверена, непреклонна увереност. Проклет да бъда, в случай че този кучи наследник ракът ме надвие. Опитва се да ме убие, само че аз ще му го върна.

През целия си живот в никакъв случай не съм се предавал; по този начин е било още в първия клас на гимназията, от деня, когато е ме нападнаха пет момчета едновременно. Няма да се предам и в този момент.