Първоначалното впечатление за Иван е, че е леко сдържан и

Първоначалното усещане за Иван е, че е леко въздържан и безмълвен. Впоследствие разбираш, че животът и най-много северът външно са го трансформирали в много невъзмутим, само че не са изстудили сърцето му, което с изключение на на красивите норвежки фиорди принадлежи и на ветровития български Камен бряг.

Мнозина са чували за Камен бряг около събитието Джулай морнинг, което се организира всеки юли, с Огънчето и с местността Яйлата. Доста по-малко го посещават обаче, тъй като за това място ти би трябвало конфигурация или както малцината локални и приходящи споделят: „ Камен бряг не е за всеки “. Припознаеш ли се в него обаче, е вечно. Такъв е и казусът с Иван Дойчев. Той е родом от Варна и като дребен постоянно посещава тези места, където вятърът е мощен, брегът е каменен, а нощем звездите сякаш ще изпопадат върху платото.

„ Тук за пръв път сложих подводна маска. И тогава прогледнах! Разбрах, че морето е моето място и то ще е вечно “, спомня си Иван с взор, зареян нейде в далечината, до момента в който в близост се чува непостоянен кучешки лай.

Сен Жак

Дълго време Иван Дойчев се занимава с гмуркане в Черно море, само че през 2015 година то му отеснява и взема решение да търси нови провокации. Приятелката му, с която са дружно и до ден сегашен, отпътува преди него за Англия, а него ветровете го отвяват в Шотландия. Тогава там работи едно от най-изтъкнатите водолазни учебни заведения в света, което Иван е твърдо решен да приключи. Нищо в живота му обаче не се получава елементарно, нито безплатно. „ Курсовете в учебното заведение костваха към 8 хиляди паунда и продължиха три месеца – ежедневна доктрина и процедура. Реално те ти дават правото да си настоящ водолаз “, изяснява Иван и добавя, че с цел да ги заплати, първо работи в дружество цяла година в Шотландия. През целия диалог гмуркачът оставя мощно усещане за насоченост и целеустременост, за човек, който следва фантазиите си и държи крепко ориста си. Може би и това ще му помогне в нечовешкото тестване две години по-късно, само че всичко по реда си...

След следващия богат улов на миди Сен ЖакПървата работа след завършването на курса, която стартира, е на шотландските острови Оркни. Те са известни с това, че там, дружно с Австралия, мидите Сен Жак са с най-хубаво качество. Този морски деликатес в замразено положение коства стотина лв. за кг, а в заведенията за хранене цената може да доближи десетки левове единствено за единичната численост. „ На нас ни плащаха по 2,50 паунда за кг. Изглежда малко, само че от време на време вадехме по 200 – 300 кг дневно. Парите бяха извънредно положителни. За един месец тогава изкарвах заплата за две години в България “ – спомня си Иван. После се сепва и добавя: „ Но тогава контролът не бе доста висок. Нямаше процедури за сигурност, всеки водолаз влизаше колкото постоянно желае и поради това Оркни може би е на едно от първите места по смъртност на водолази. От алчност “.

Наркотик

Постепенно от новобранец водолаз Иван се трансформира във лидер на лодката. Въпреки (или може би затова) че това е извънредно тежка работа, той я обожава. „ Изживяването е необикновено, всеки Божи ден! – възкликва той. – Нямах самообладание да заспя и си споделях: „ Хайде, спи по-бързо, тъй като си на работа! “. Това е опиат. “



Надали някой обаче би си помислил, че едно такова благополучие няма своята цена. „ Водолазката работа взема методично от здравето ти на всяко гмуркане. Аз дълго време работех на най-тежките смени, тъй като не съм толкоз предразположен на наркоза и се възползвах от това. При огромна дълбочина организмът се насища с азот и губиш разум, това е наркоза. Не знаеш къде си, къде е горе, къде е долу, можеш да си идеш в щастието си, без да схванеш какво се случва. “



Щастлив е и Иван в тези шотландски дни. Припознал себе си по-скоро като дете на морето, в сравнение с сушата, той живее в единство с дивия свят. „ Там имаше хиляди акули, без да пресилвам, гмуркаш се и си сред тях. Усещането е необикновено... И не те атакуват. Никога. Първо, бяха дребни и второ – те не обичат неопрен... – смее се водолазът и продължава своя роман. – Случвало се е, както ловя миди, внезапно до мен се появява голям тюлен – предизвестие, че наоколо са дребните му “, усмихва се той, изпаднал в лек захлас от загатна за красивата подводна реалност, на която той сякаш принадлежи.

Междувременно на Камен бряг към този момент е мрачно, кучетата са се смълчали, тишината се стеле над селото, в далечината проблясват единствено алените светлини от ветрогенераторите, които наподобяват извънземните нападатели от романа „ Война на световете “ на Хърбърт Уелс...

Пентланд Фърт

4 май 2017 година, проливът Пентланд Фърт. Това е едно от местата с най-силните течения в света, които в комбиниране със мощен вятър постоянно доближават скорост до 16 възела (30 км) в час. Температурата на водата е няколко градуса над нулата – изобщо „ идеалното “ място за работа. Водолазите се гмуркат на към 35 метра за миди Сен Жак. Иван прави второто си втурване за деня и когато излиза, вижда, че лодката, която прибира водолазите, изчезва в друга посока!

„ Беше до мен и внезапно направи внезапен завой и потегли на север! Оказва се, че видели различен водолаз, че излязъл, и тръгнали да го прибират. Тогава разбрах, че доста съм я загазил – спомня си Иван. – Истината е, че подцених мястото. Там водата е като в сифон, във фуния – една част от нея желае да влезе, друга – да излезе. На 36 метра под повърхността обаче това не се усеща. Едва горе разбрах, че в действителност аз съм на неверно място. Трябваше да приключа гмуркането доста по-рано или да не върша второ за деня. “

Разбрал късно грешката си, Иван остава самичък в бурните ледени води на Северно море...

Фарът на Пентланд ФъртОфициалната версия е, че е прекарал в намерено море 11 часа, което единствено по себе си е чудовищно доста време, само че истината е още по-стряскаща. „ Сигналът за мен е бил подаден към 5 следобяд. Първо сътрудниците са ме търсили няколко часа и чак след това са вдигнали бреговата защита и хеликоптерите. Бях загубен много по-рано, не в пет. “ Първите два часа са същинска борба за оцеляване. Теченията са мощни, водовъртежите са ужасни, засмукват го надолу, въртят го, след това го издигат отново нагоре. И по този начин още веднъж и още веднъж, няма край... На това от горната страна Иван е с тежки кислородни бутилки на гърба си. „ Не съм си и помислял да ги мятам, макар че много тежаха. Те ме държаха в позитивна плаваемост. Бях решил, че до момента в който не ме уморят, няма да ги хвърля. Все отново с тях можех да напомпам костюма си и по този начин вероятно да дремя. Това е инструмент, който може да ти помогне. По някое време даже си помислих, че мога да си напомпам жилетката, с цел да може някой да откри тялото ми... “, засмива се горчиво Иван, само че такива нерадостни мисли минават през главата му едвам по-късно, когато съумява да изплува към намерено море. На този стадий няма мисли, а единствено инстинкти и насъбран опит, които му оказват помощ да оцелее.

Дете на морето

Разсъдъкът на „ естествения “ човек е мъчно да одобри картината на тъмата, която те обгражда; на ледената вода, която бушува на всички места към теб – спомнете си единствено Том Ханкс във кино лентата „ Корабокрушенецът “. Така биха се почувствали множеството хора, в случай че попаднат в сходно състояние – първо ще бъдат ужасени, след това ще създадат опити за избавление и най-после, в множеството случаи, просто ще се предадат и изчезнат завинаги в прегръдката на водната пропаст. „ Не съм допускал и за момент, че може да се стигне до съдбовен край. Крепеше ме вярата. Знаех, че това не е денят, в който ще си отпътува. “ След тези думи се възцарява гробно безмълвие, нарушавано само от песента на стотиците цикади.

Междувременно на хиляди километри от каменистия бряг и седем години по-рано битката за живот на Иван продължава.

„ Ако би трябвало да си избереш едно от най-опасните места за бедстване, това е тъкмо Пентланд Фърт – продължава описа си той. – Водата ври, водовъртежите са непрекъснати, битката бе в действителност на живот и гибел. Вече в открития океан, когато ме изхвърли течението, имах опция да си отдъхна. “

Изнемощял, героят на нашия роман се отпуска по тил и гледа звездите. Вече е мръкнало. Адреналинът от борбата с теченията последователно напуща изтощеното му тяло. Тогава идва следващият потрес: „ В един миг стопирах да виждам фара, чиято светлина допреди това мярках в далечината. Разбрах, че съм се отдалечил на към 40 км, че съм доста във вътрешността “. (Светлината от фар, следен от намерено море, би могла да се види от към 20 морски благи, или 38,5 километра – бел. авт.)

През това време го търси бреговата защита с няколко кораба, два хеликоптера, десетки риболовци и сътрудниците му. Но те са доста надалеч, става известно, че той е отвън зоната, която са определили за търсене. В един миг Иван вижда светлини в далечината, не знае дали това е мираж, фарът или (дано!) транспортен съд. „ Разбрах, че това е хеликоптер, само че той бе толкоз надалеч, на доста километри. “ Постепенно умората стартира да надвива, както и мислите за невъзможност и за невъзможното избавление. Тук морето му дава непредвиден подарък под формата на... планктон. „ Няколко часа си играх с него, занимавах се. Може би морето в действителност ми го даде, с цел да ме разсее… Беше толкоз красиво. През нощта планктонът може да сътвори вълшебна, съвсем неземна картина, изключително когато е биолуминесцентен… “

Спасението

Постепенно течението стартира да го изтласква към все по-открити води. Силите го напущат, към този момент едвам съумява да се задържа над водата. Часове по-късно Иван вижда на километри от него бордови светлини. Тогава той стартира плуването на живота си. Лява ръка, дясна ръка, лява ръка, дясна ръка, хайде, ще успееш. Силите му се завръщат за едно последно изпитание преди неизбежното.

„ Прецених, че в случай че не хвана този транспортен съд, край... Час и нещо плувах към него. Въпреки че бе на дрейф и със свалени платна, въпреки всичко това е огромен съд и течението го носи. Аз трябваше да плавам ужасно бързо, с цел да го изпреваря. “

„ Юный балтиец “ е огромна ветроходна съветска фрегата, на която се образоват към 30 курсанти. Вечерта е тиха, водите са релативно спокойни, когато единият от студентите на вахта чува крясъци. Не може да повярва, когато съзира човек във водата. Тези мигове се губят към този момент от съзнанието на изтощения до краен лимит Иван. „ Не, няма по какъв начин да опиша възприятията си... Не помня добре, те ме изнесоха на ръце. “ Веднага идва лекарят, а след него и капитанът, който задава оня въпрос, който всички бихме си помислили, че един себеуважаващ се съветски капитан би задал в такава обстановка: „ Водку хочеш? “. „ Благодарих общително, само че отхвърлих, не знаех по какъв начин ще ми подейства в това положение... “

Статия за избавения Иван Дойчев във вестник „ Гардиън “ от 5 май 2017 г.Една дребна детайлност е, че съветският транспортен съд плава в английски териториални води. Не знаем какво се е случило тогава, само че нищо чудно да са се провели диалози на високо равнище. Иван има своите наблюдения по въпроса и за случая: „ Според мен това по-късно стана политически въпрос. Първо, интервенцията по спасяването ми е коствала милион и половина паунда. Второ, намира ме съветски транспортен съд в непознати териториални води. Дори си мисля, че когато ме прибра, британският транспортен съд преднамерено блъсна яхтата “. Нима? Не преувеличава ли, като се има поради, че е било мрачно, имало е неспокойствие и така нататък „ Неее, беше умел капитан, на тези кораби са точно такива, може да я долепи до различен кораб и да не ти потрепери чашата с вода даже. “

Дали е имало в действителност някаква замяна на реплики или нещо по-драматично, няма по какъв начин да знаем, а и не ни вълнува изключително. Важното е, че героят на нашия роман оцелява. Естествено, не закъсняват и последствията.

Всички плачат

„ След случая за мен стана малко мъчно в тази компания и се наложи да се преместя – продължава описа си Иван. – Истината е, че контролът бе мощно занижен. Трябва да има тактика, капитанът да е наясно кой къде влиза и излиза. И компанията настръхна… После вкараха по-строги правила и задължиха всички водолази да имат светлинни знаци, с цел да се виждат при сходни обстановки. “

Скоро по-късно Иван напуща Шотландия и стартира работа в най-голямата водолазна компания в Норвегия. Отначало продължава с ловенето на миди и бързо лодката, на която работи, става номер едно в цялата страна. Впоследствие тази компания е купена от актуалната му, с чудесното име Abyss („ Бездна “), в която Иван е към този момент на управителна служба. „ Гмуркаме се всекидневно, поддържаме рибни ферми, което е голям бизнес в Норвегия. Само в региона Нордланд, където работя, има 360 рибни стопанства, всяко едно с сред 8 и 12 садки. И във всяка една има по 400 тона сьомга! Това са огромни и съществени уреди, които желаят непрекъсната поддръжка. Освен това компанията строи и фериботни терминали, заварява подводни обекти и мн. други “

Саннесшьоен Саннесшьоен е малко градче с население от 6 хиляди души в ледената пустота, покрай полярния кръг. На всеки 14 дни Иван лети до такава степен и се връща назад тук, вкъщи. „ Вече имам над 700 полета, познавам всички водачи и стюардеси “, усмихва се той, само че мъчно прикрива досадата си. Маршрутът е в множеството случаи Варна – Прага – Стокхолм – Осло – Трондхайм, само че след това идва същинското предизвикателство.

„ Последният вътрешен полет е наименуван „ норвежкото такси “. 20 души сме в малко самолетче, което при стихия се вее като парцал. Първото ми пътешестване беше незабравимо. Всички плачат. Първо стартират децата. Крещят и плачат. После майките, най-после всички ревем заедно. Всеки си споделя: „ Край, това е, няма по какъв начин да оцелеем “. И аз имах такива моменти, и аз плаках. Преди години имаше трагичен случай с подобен аероплан и всички, естествено, загинаха… “

Преди да заживее в Камен бряг, на всеки две седмици Иван пътува при приятелката си в Англия. Явно северът го влече, само че докога ще издържи на това движение? „ В България няма толкоз доста водолазна работа, Норвегия ми дава непоклатимост с непрекъсната претовареност, осигуровки, застраховки и така нататък И върша това, което обичам. Но да, най-вече ме мори пътуването, не работата. Вече съм изтощен, не съм употребил отпуска от години. “ В дълготраен проект обаче Иван е направил своя избор. „ Няма да оставам в Норвегия, извънредно красиво е, друга планета, само че мина времето за това. Камен бряг ме влече и тук ще пребивавам, той ми е на сърцето. Ще ми липсва Норвегия, морският свят, всичко… Но ще се прибираме с приятелката ми, това е пътят пред мен… “
Ферма за сьомга в Норвегия

Чудеса няма

На платото на Камен бряг може да се видят голям брой надгробни плочи на младежи, поели надолу към своята крах. Отдолу е бездна, а Черно море постоянно е доста сурово. Понякога, до момента в който го гледаш, може да изпиташ атавистичен боязън и да си спомниш за клетия Том Ханкс.

 „ Никога не ме е било боязън от морето – усмихва се Иван и махва с ръка. – На сушата ме е боязън повече. Тя е по-враждебна, в сравнение с морето. То постоянно е с мен, то е отзивчиво. Даже и по време на случката преди години бе с мен. Имаше тежки моменти, само че в последна сметка бе с мен. “

Накрая отново се връщаме на въпросното събитие, което мнозина биха определили като знамение. „ Зависи какво разбираш под знамение. Никога не изгубих религия, а тя е най-голямата мощ за нас, хората. Ако нямаш религия и оцелееш, може да кажеш, че е знамение. Просто с вярата реализираме това, което за някои хора наподобява като знамение “, умно приключва диалога Иван, а в близост до каменния бряг всичко към този момент е притихнало.
Каменният бряг на Камен брягСтатията е оповестена в Списание 8, бр.12/2024