Откъс из Пустош Стина Джаксън
ПЪРВА ЧАСТ
Най-лошо беше на здрачаване, когато идваше прозрението, че е отлетял още един ден. Ден като всички останали. Стоеше на мястото си зад касата и опитваше да се преструва, че не вижда мрака, който се спускаше от другата страна на витрината. Да стои под ярката светлина на флуоресцентните лампи, беше като да се намира на сцена. Хората, които спираха да заредят, я виждаха там вътре, виждаха изморените ѝ придвижвания и блуждаещия ѝ взор. Тънката ѝ коса, която към този момент не стигаше до раменете, и подправената усмивка, от която я боляха бузите. Виждаха я, до момента в който тя можеше единствено да долови наличието им.
Бензиностанцията се намираше в средата на градчето и тя знаеше имената на съвсем всички, които минаваха през вратата, само че не ги познаваше. За сметка на това те несъмнено си мислеха, че я познават. Във всеки случай знаеше какво приказват за нея. За дъщерята на Бьорнлунд, по какъв начин светът бил в краката ѝ, само че тя по този начин и не си станала от задника. А в този момент към този момент беше късно, хубостта и виталните ѝ сили започваха да я напущат. Песента беше затихнала. Единственото ѝ достижение беше детето, момче, само че по какъв начин се бе появило, никой не знаеше, тъй като тя в никакъв случай не бе имала мъж. Поне доколкото им беше известно. Момчето се появи от нищото и макар всички клюки, които се бяха натрупали през годините, по този начин и не стана ясно кой е бащата. Това беше неуместен въпрос, който към момента водеше до разногласия. Единственото, за което хората от покрайнината бяха на едно мнение, беше, че Лив Бьорнлунд в никакъв случай няма да заживее като естествен човек. Може би даже щяха да я съжаляват, в случай че не бяха парите. Трудно беше да съжаляваш човек, който разполага с цяло положение.
Тя отпи от студеното кафе от машината и погледна скритом към часовника. Секундите пулсираха в слепоочията ѝ. Точно в девет щеше да слезе от сцената, най-малко за през днешния ден. Ако не го направеше, мозъкът ѝ щеше да експлодира. Но стрелките стигнаха до девет и пет, до момента в който се появи сътрудника, който застъпваше на промяна. Дори и да видя какъв брой ѝ е кипнало, той не го сподели. Каза единствено: „ Баща ти те чака извън “.
Видар Бьорнлунд беше паркирал на нормалното място до колонката за дизел. Седеше в разнебитеното си волво, стиснал мъчително кормилото с сходните си на птичи нокти юмруци. На задната седалка, като сянка, седеше Симон, втренчен в телефона си. Тя докосна коляното му, преди да си постави колана, и той я погледна за секунда. Усмихнаха се.
Видар завъртя ключа и колата се съживи с кашлица. Старата консерва от началото на деветдесетте беше по-подходяща за скрап, в сравнение с за напуканите междуселски пътища, само че щом тя означи това, той просто махна с ръка, както постоянно.
– Не мърка като котка, само че се движи.
– Не мислиш ли, че е време да приемем горчивата истина и да купим нова?
– Как ли пък не. Да купиш нова кола, е все едно да си избършеш задника с парите.
Лив още веднъж се обърна към Симон. Дългите му крайници и ръце изпълваха цялото пространство откъм гърба. Промяната беше настъпила, без Лив да я забележи. Един ден той просто седна против нея и към този момент беше огромен мъж. Пълните бузи бяха сменени от остри черти и все по-сгъстяващи се рижави косъмчета. От закръгленото ѝ момче нямаше и диря. Тя опита да улови вниманието му, само че той сякаш не видя. Палците му бягаха трескаво по екрана на телефона. Беше потопен надълбоко в различен свят, до който тя нямаше достъп.
– Как беше в учебно заведение?
– Добре.
– Училище – изсумтя Видар. – Загуба на време.
– Не започвай – сподели Лив.
– В учебно заведение се научаваш на три неща – да пиеш, да се биеш и да гониш фусти.
Видар завъртя огледалото, тъй че да види внука си.
– Не съм ли прав?
Симон скри уста под яката си, само че Лив видя, че се усмихва. Старият развеселяваше повече Симон, в сравнение с нея. Синът ѝ имаше способността да отминава със смях неща, от които тя побесняваше.
– Говориш по този начин единствено тъй като нямаш образование – сподели тя.
– Че защо ми е обучение? Аз към този момент знаех да пия и да се удрям. И женоря не ми липсваха. Поне до момента в който бях млад.
![Откъс от „ Смъртоносна академия “, Наоми Новик]( "Откъс от „ Смъртоносна академия “, Наоми Новик")
Откъс от „ Смъртоносна академия “, Наоми Новик
НЕЩА, КОИТО ПРАВЯТ „ БУМ “ НОЩЕМ Когато Орион падна на колене до мен, стаята беше изпълвана от смущаващо привлекателна мириз...
Лив поклати глава и се обърна към гората, по-далеч от жилестите ръце, стиснали кормилото, и дъха на остарелия, който изгаряше въздуха сред тях. Скоро асфалтът мина в трошляк, а дърветата се сгъстиха. По пътя нямаше други коли и той беше пуснал дългите. Отвъд тяхната светлина цареше само мрак. Тя разкопча горните копчета на работната си риза и задращи с нокти шията и гърдите си. Сърбежът постоянно се засилваше, до момента в който се прибираха, все едно тялото ѝ обезверено опитваше да излезе от личната си кожа. Хиляди мравки плъзваха по скалпа и по ръцете ѝ и я караха да раздира кожата си до кръв. Дори да бяха забелязали, Видар и Симон не споделиха нищо. Бяха привикнали с държанието ѝ и не ѝ обръщаха внимание. Телефонът на момчето вибрираше през равни шпации, непрекъснато настояваше за внимание. Старият гледаше пътя и скърцаше със зъби. Когато говореше, по-скоро дъвчеше думите, в сравнение с да ги изговаря.
Щом стигнаха Йодесмарк, в главата ѝ се появиха нормалните мемоари за всички пъти, когато бе изскачала от колата, с цел да се втурне в обятията на смърчовете, като че ли те можеха да я защитят. Селото беше ситуирано като аванпост до пътя, който към този момент не водеше наникъде. Няколко благи на запад гъсталакът и руините на предишното го гълтаха. Ако обиколеше селото, човек оставаше с усещането, че гората е напът да погълне и него. Къщите бяха на приемливо разстояние една от друга, разграничени от иглолистни дървета, блата и езерото, което се простираше по средата и отразяваше пустошта. Имаше всичко на всичко четиринайсет парцела, само че единствено пет от тях бяха населявани. Останалите стояха със закованите си прозорци и обрулени тела в очакване да бъдат заровени.
Лив познаваше тези земи по-добре от личната си същина. Стъпалата ѝ бяха отъпквали всички пътеки, които се виеха сред дърветата, и тя знаеше къде дреме всеки извор, всеки боровинков шубрак и всеки пропуснат бунар. Познаваше и хората, въпреки да ги избягваше. Можеше да разпознае смеха и миризмите, които довяваше вятърът, и не беше нужно да подвига взор, с цел да разбере чия кола минава по чакъла или чия резачка разсича тишината. Чуваше джавкам на кучетата им. Звънците на кравите им. Те по едно и също време я задушаваха и ѝ вдъхваха живот. Земите и хората.
Бьорнгорден, домът ѝ от детинство, беше ситуиран на нагорнище, надеждно обкръжен от гората. От стаята си на втория етаж Лив можеше да види черното око на езерото долу в долината. Видар беше построил къщата, преди тя да се роди. Беше останала тук дълго откакто порасна, макар че още като дете се беше заклела да се махне. Само че не просто беше останала, а беше оставила Симон да пораства на това забравено от бога място. Три генерации под един покрив, както бяха живели хората едно време, когато не са имали различен избор. Но в този момент нищо не го постановяваше, с изключение на потребността, която сами създаваха, с цел да задържат другия. И колкото повече време минаваше, толкоз по-трудно ставаше да вдигне взор над върховете на смърчовете и да си показа живот някъде другаде. По-лесно беше да се остави да бъде погълната дружно със селото.
Видар спря пред бариерата и се изкашля, с цел да прочисти гласните си струни.
![Пустош от Стина Джаксън – където има омраза, следва и ликвидиране]( "Пустош от Стина Джаксън – където има омраза, следва и ликвидиране")
" Пустош " от Стина Джаксън – където има омраза, следва и ликвидиране
Излезе „ Пустош “ от шведската авторка Стина Джаксън, притежател на премията на Шведската академия на писателите криминалисти,...
– Друго си е у дома – сподели той и се вторачи в западналата къща на хълма.
Двигателят работеше на луфт, до момента в който Симон отиде да отключи катинара. Лив едвам го разпознаваше в тил, с необятните плещи и волския му врат. Щом подвигна бариерата, Видар подкара постепенно, а Симон незабавно заключи след тях. Лив зачеса с нокти възпалената си шия, до момента в който се приближаваха към къщата.
– Той към този момент не е дете – сподели тя.
– Не, и по-добре.
Лив хвърли взор към татко си и установи, че времето се е отразило и на него. С годините Видар се беше свил, сбръчканата му кожа висеше отпуснато над кокалите и оставяше усещането, че той постепенно се топи от вътрешната страна. Но живецът му гореше все по този начин мощно. В очите му блестяха безмилостни пламъци, когато я погледнеше. Тя извърна глава и видя личния си празен взор в прозореца на вратата. Здрачът от дълго време беше догорял, оставяйки единствено мрак.
Най-лошо беше на здрачаване, когато идваше прозрението, че е отлетял още един ден. Ден като всички останали. Стоеше на мястото си зад касата и опитваше да се преструва, че не вижда мрака, който се спускаше от другата страна на витрината. Да стои под ярката светлина на флуоресцентните лампи, беше като да се намира на сцена. Хората, които спираха да заредят, я виждаха там вътре, виждаха изморените ѝ придвижвания и блуждаещия ѝ взор. Тънката ѝ коса, която към този момент не стигаше до раменете, и подправената усмивка, от която я боляха бузите. Виждаха я, до момента в който тя можеше единствено да долови наличието им.
Бензиностанцията се намираше в средата на градчето и тя знаеше имената на съвсем всички, които минаваха през вратата, само че не ги познаваше. За сметка на това те несъмнено си мислеха, че я познават. Във всеки случай знаеше какво приказват за нея. За дъщерята на Бьорнлунд, по какъв начин светът бил в краката ѝ, само че тя по този начин и не си станала от задника. А в този момент към този момент беше късно, хубостта и виталните ѝ сили започваха да я напущат. Песента беше затихнала. Единственото ѝ достижение беше детето, момче, само че по какъв начин се бе появило, никой не знаеше, тъй като тя в никакъв случай не бе имала мъж. Поне доколкото им беше известно. Момчето се появи от нищото и макар всички клюки, които се бяха натрупали през годините, по този начин и не стана ясно кой е бащата. Това беше неуместен въпрос, който към момента водеше до разногласия. Единственото, за което хората от покрайнината бяха на едно мнение, беше, че Лив Бьорнлунд в никакъв случай няма да заживее като естествен човек. Може би даже щяха да я съжаляват, в случай че не бяха парите. Трудно беше да съжаляваш човек, който разполага с цяло положение.
Тя отпи от студеното кафе от машината и погледна скритом към часовника. Секундите пулсираха в слепоочията ѝ. Точно в девет щеше да слезе от сцената, най-малко за през днешния ден. Ако не го направеше, мозъкът ѝ щеше да експлодира. Но стрелките стигнаха до девет и пет, до момента в който се появи сътрудника, който застъпваше на промяна. Дори и да видя какъв брой ѝ е кипнало, той не го сподели. Каза единствено: „ Баща ти те чака извън “.
Видар Бьорнлунд беше паркирал на нормалното място до колонката за дизел. Седеше в разнебитеното си волво, стиснал мъчително кормилото с сходните си на птичи нокти юмруци. На задната седалка, като сянка, седеше Симон, втренчен в телефона си. Тя докосна коляното му, преди да си постави колана, и той я погледна за секунда. Усмихнаха се.
Видар завъртя ключа и колата се съживи с кашлица. Старата консерва от началото на деветдесетте беше по-подходяща за скрап, в сравнение с за напуканите междуселски пътища, само че щом тя означи това, той просто махна с ръка, както постоянно.
– Не мърка като котка, само че се движи.
– Не мислиш ли, че е време да приемем горчивата истина и да купим нова?
– Как ли пък не. Да купиш нова кола, е все едно да си избършеш задника с парите.
Лив още веднъж се обърна към Симон. Дългите му крайници и ръце изпълваха цялото пространство откъм гърба. Промяната беше настъпила, без Лив да я забележи. Един ден той просто седна против нея и към този момент беше огромен мъж. Пълните бузи бяха сменени от остри черти и все по-сгъстяващи се рижави косъмчета. От закръгленото ѝ момче нямаше и диря. Тя опита да улови вниманието му, само че той сякаш не видя. Палците му бягаха трескаво по екрана на телефона. Беше потопен надълбоко в различен свят, до който тя нямаше достъп.
– Как беше в учебно заведение?
– Добре.
– Училище – изсумтя Видар. – Загуба на време.
– Не започвай – сподели Лив.
– В учебно заведение се научаваш на три неща – да пиеш, да се биеш и да гониш фусти.
Видар завъртя огледалото, тъй че да види внука си.
– Не съм ли прав?
Симон скри уста под яката си, само че Лив видя, че се усмихва. Старият развеселяваше повече Симон, в сравнение с нея. Синът ѝ имаше способността да отминава със смях неща, от които тя побесняваше.
– Говориш по този начин единствено тъй като нямаш образование – сподели тя.
– Че защо ми е обучение? Аз към този момент знаех да пия и да се удрям. И женоря не ми липсваха. Поне до момента в който бях млад.
НЕЩА, КОИТО ПРАВЯТ „ БУМ “ НОЩЕМ Когато Орион падна на колене до мен, стаята беше изпълвана от смущаващо привлекателна мириз...
Лив поклати глава и се обърна към гората, по-далеч от жилестите ръце, стиснали кормилото, и дъха на остарелия, който изгаряше въздуха сред тях. Скоро асфалтът мина в трошляк, а дърветата се сгъстиха. По пътя нямаше други коли и той беше пуснал дългите. Отвъд тяхната светлина цареше само мрак. Тя разкопча горните копчета на работната си риза и задращи с нокти шията и гърдите си. Сърбежът постоянно се засилваше, до момента в който се прибираха, все едно тялото ѝ обезверено опитваше да излезе от личната си кожа. Хиляди мравки плъзваха по скалпа и по ръцете ѝ и я караха да раздира кожата си до кръв. Дори да бяха забелязали, Видар и Симон не споделиха нищо. Бяха привикнали с държанието ѝ и не ѝ обръщаха внимание. Телефонът на момчето вибрираше през равни шпации, непрекъснато настояваше за внимание. Старият гледаше пътя и скърцаше със зъби. Когато говореше, по-скоро дъвчеше думите, в сравнение с да ги изговаря.
Щом стигнаха Йодесмарк, в главата ѝ се появиха нормалните мемоари за всички пъти, когато бе изскачала от колата, с цел да се втурне в обятията на смърчовете, като че ли те можеха да я защитят. Селото беше ситуирано като аванпост до пътя, който към този момент не водеше наникъде. Няколко благи на запад гъсталакът и руините на предишното го гълтаха. Ако обиколеше селото, човек оставаше с усещането, че гората е напът да погълне и него. Къщите бяха на приемливо разстояние една от друга, разграничени от иглолистни дървета, блата и езерото, което се простираше по средата и отразяваше пустошта. Имаше всичко на всичко четиринайсет парцела, само че единствено пет от тях бяха населявани. Останалите стояха със закованите си прозорци и обрулени тела в очакване да бъдат заровени.
Лив познаваше тези земи по-добре от личната си същина. Стъпалата ѝ бяха отъпквали всички пътеки, които се виеха сред дърветата, и тя знаеше къде дреме всеки извор, всеки боровинков шубрак и всеки пропуснат бунар. Познаваше и хората, въпреки да ги избягваше. Можеше да разпознае смеха и миризмите, които довяваше вятърът, и не беше нужно да подвига взор, с цел да разбере чия кола минава по чакъла или чия резачка разсича тишината. Чуваше джавкам на кучетата им. Звънците на кравите им. Те по едно и също време я задушаваха и ѝ вдъхваха живот. Земите и хората.
Бьорнгорден, домът ѝ от детинство, беше ситуиран на нагорнище, надеждно обкръжен от гората. От стаята си на втория етаж Лив можеше да види черното око на езерото долу в долината. Видар беше построил къщата, преди тя да се роди. Беше останала тук дълго откакто порасна, макар че още като дете се беше заклела да се махне. Само че не просто беше останала, а беше оставила Симон да пораства на това забравено от бога място. Три генерации под един покрив, както бяха живели хората едно време, когато не са имали различен избор. Но в този момент нищо не го постановяваше, с изключение на потребността, която сами създаваха, с цел да задържат другия. И колкото повече време минаваше, толкоз по-трудно ставаше да вдигне взор над върховете на смърчовете и да си показа живот някъде другаде. По-лесно беше да се остави да бъде погълната дружно със селото.
Видар спря пред бариерата и се изкашля, с цел да прочисти гласните си струни.
Излезе „ Пустош “ от шведската авторка Стина Джаксън, притежател на премията на Шведската академия на писателите криминалисти,...
– Друго си е у дома – сподели той и се вторачи в западналата къща на хълма.
Двигателят работеше на луфт, до момента в който Симон отиде да отключи катинара. Лив едвам го разпознаваше в тил, с необятните плещи и волския му врат. Щом подвигна бариерата, Видар подкара постепенно, а Симон незабавно заключи след тях. Лив зачеса с нокти възпалената си шия, до момента в който се приближаваха към къщата.
– Той към този момент не е дете – сподели тя.
– Не, и по-добре.
Лив хвърли взор към татко си и установи, че времето се е отразило и на него. С годините Видар се беше свил, сбръчканата му кожа висеше отпуснато над кокалите и оставяше усещането, че той постепенно се топи от вътрешната страна. Но живецът му гореше все по този начин мощно. В очите му блестяха безмилостни пламъци, когато я погледнеше. Тя извърна глава и видя личния си празен взор в прозореца на вратата. Здрачът от дълго време беше догорял, оставяйки единствено мрак.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ