Париж е обезглавен, казва човек пред Ню Йорк Таймс. Ужас,

" Париж е обезглавен ", споделя човек пред " Ню Йорк Таймс ". Ужас, обезсърчение, потрес. За всички. Ако човечеството загуби " Нотр Дам ", губи освен свято място – тази катедрала е знак на човешките достижения. Тя не е плод на който и да е човек – тя е плод на генерации хора.

Тя е един от знаците на това на какъв брой прелестни неща сме способни ние, хората, когато се стремим към съвършенство. 

Строежът й стартира през 1180 година и продължава 200 години. Оцеляла е във войни, естествени стихии. Губила е стрелата си и преди – през 1786 година, откакто поддържащата я конструкция се поддава на времето. Преживяла е нашествието на хугенотите. Френската гражданска война. Наполеон. И Втората международна война. 

И макар че това, което виждаме в този момент, е безусловно отчайващо, в този момент е моментът да се обърнем към това, което съставлява тази катедрала.

Виктор Юго го е описал в " Парижката света Богородица " (1831 г.). Описанието е в Книга Трета (I " Света Богородица " ), откакто към този момент са се появили Квазимодо и Есмералда. В този откъс той разказва " Нотр Дам " и какво значи тя – произведение, което надвишава това, което един може да направи, и се трансформира в най-хубавото, на което сме способни всички.

Когато го е писал, катедралата е била в отчайващо положение и са я считали за старомодна, била е пренебрегната, вандализирана. Но когато през 1831 година излиза " Парижката Света Богородица ", се превръща в шлагер, а кралят поръчва реставрацията на катедралата през 1844 г. 

Това е и увещание за всички нас, че " Нотр Дам " се е въздигала от пепелта вече и ще го направи още веднъж, тъй като както споделя Виктор Юго:  " Времето е същинският проектант, народът — същинският зидар " .

„ Големите архитектурни монументи, сходно на огромните планини, са дело на вековете. Често изкуството се видоизменя, преди те да са довършени: „ Pendent opera interrupta. “ Довършват се без разтърсвания съгласно условията на видоизмененото изкуство. Новото изкуство поема постройката в положението, в което я заварва, врязва се в нея, нагажда я към себе си, продължава я по своему и я довършва, в случай че това му се удаде. Този развой се прави умерено, без затруднете, без реакции, по силата на натурален неутрален закон. Присадът се хваща, виталните сокове си текат, растението продължава да живее. Разбира се, в тези поредни заварки на няколко типа изкуство на разнообразни височини в една и съща постройка се крие материал за обемисти книги, нерядко за цяла всемирна история на човечеството. В тези големи безименни маси индивидът, строителят, индивидът се заличават. Те въплътяват и сумират човешкия разум. Времето е същинският проектант, народът — същинският зидар. […] Обаче всички тия разновидности, всички тия отлики засягат единствено осанка на църквите. Изкуството е променяло единствено кожата си. Самото устройство на християнската черква въобще не е било наранено. Все същият вътрешен скелет, същото разумно разположение на частите. […] Веднъж осигурила вярното свещенодействие, архитектурата е свободна в почините си. Статуи стъклописи, розетки, арабески, дантели, капители, барелефи, тя може да съчетава, както пожелае, приумиците на въображението си. На това се дължи необикновено разнообразната осанка на тези здания, подчинени на толкоз непоколебим ред и единение в основата си. Дънерът на дървото си остава еднакъв, единствено разклоненията и листата му са самобитни. “
Какво има в катедралата " Нотр Дам "?