Отново за водата? Това не е в стила на Нерви

...
Отново за водата? Това не е в стила на Нерви
Коментари Харесай

Достойни пред водата. Имаме ли воля за това?

Отново за водата? Това не е в стила на „ Нерви и утехи ”. Но колкото и да пишем за нея, през днешния ден ще е незадоволително. Защото водата е малко. Водата не доближава. Вече се пусна дума, че това е в действителност носталгия по „ соца ”. Е, илюзия е, операция. И тогава водата не доближаваше - не в природата, а в чешмите. Но се работеше против това, народът го виждаше и не роптаеше. Днес казусът е изоставен, това усилва жаждата и гнева. Спомням си подигравка от детството ми: един пълен том, на корицата написа „ разказ ”. И на романа - кран, струи вода. Тоест водата в романите на българските писатели може да напои страната. Днес не се търси това кротко насмешливо позволение. Писателите са небогати, а водата - скъпа, кой ще я налива в романите? Вода има в словоизлиянията на властниците, само че тя пък не е питейна. Мръсните води в живота и в политиката са различен проблем, само че и в това няма носталгия.

Перник! Каква носталгия люлее в този момент перничани?

Носталгията по социализма, или носталгията по работещите чешми?

По цялостния и безотказен „ Студена ”, благонадежден както тогавашния „ Миньор ” на собствен терен? Какво става с насадения в обществото намек, че тази носталгия е присъща на примитивните, декласирани пластове и възрасти? Чиста, изобилна, задоволителна вода в Перник (буквално и преносно) жадуват и мало, и огромно, неуките и висшистите, бедните и богатите (ако богатите пият вода), носталгията е повсеместна. Разбирам го добре.

Израснал съм в Плевен, където лятото пресушаваше крановете и който искаше да пие прясна вода, ситнеше с дамаджанката до непобедимата чешма Балаклия. Но ето какво направи градът: издейства си вода от Черни Осъм и бригади от служители и служащи от предприятията и институциите на града слязоха в изкопите на водопровода. От страната тръби и землекопи, трудоваци, логистика, от града - доброволци. Докараха водата. Пристигнах с нощния трен и помислих, че съм сбъркал гарата. Плевен се радваше на балканската бликам, стартира да строи фонтани. Бликна и петрол наоколо, само че същинската наслада бе водата.

Е, по-късно причислиха към тръбата и Ловеч, след това и безчет села в близост, само че водата взе да свършва едвам в този момент, в разгара на водоснабдителния безпорядък.

През военната ми работа в ШЗО в Шумен едно лято се бръснах с... крушон. Имаше такава напитка във войнишката лавка. Чешмите в школата бяха пресъхнали, а в понеделник и четвъртък утрин ни желаеха обръснати. И гледаш: марширува по плаца някакъв взвод, отива някъде да работи или да се образова, а над него се вие кълбо от мухи, оси, стършели и всякаква друга бръмчаща гадина, привлечена от сладостния мирис на крушона. Днес в Шумен призракът на водната рецесия даже не се спотайва. Той е там.

А на създателя къде му е носталгията, пита читателят

Носталгията е по всичките 3000 язовира, които са издигнати по това време*. И по оная България, която проектира и издигна невиждани язовирни стени (трето място след Съединени американски щати и Япония), сътвори каскади и хидровъзли - чудеса на инженерната мисъл. И по тези мъже и дами, които направиха всичко това с гений, знание и въображение, незнайни даже в през днешния ден превъзнасяното странство.

Бях стажант в Радиото, изпратиха ни с Пешо Хаджийски на градежа на " Белмекен-Сестримо ". В теснолинейката момиче от Кратово се чудеше по какъв начин по този начин българите ще строим язовири и ще добиваме електричество. Те щели да взимат „ бликам ” от Америка. На гарата в Якоруда наехме едно магаре и натоварихме магнетофона „ Телефункен ” с величина на междинен куфар, изкачихме се в планината. Няколко дни записвахме на големите му ролки строители и инженери. Говореха въодушевено, унасяха се в изявлението като в фантазия, чертаеха ни проекти и решения, от които нищо не разбирахме, само че тези дни, когато в интернет по неволя се появиха данни за язовирите в България,

 

най-сетне като че ли видях какво са построили тези хора -

 

" Белмекен-Сестримо-Чаира ", невиждано оборудване на Балканите, а и в цяла Европа.

Като си помислиш, такива българи безусловно би трябвало да се появят още веднъж. Някъде там, оттатък хоризонта. И по този начин излиза, че нашите водни носталгии не са по предишното, а по бъдещето...

Въпрос на бъдещето, уви, е и да си върнем изконния почит към водата. Сравнително наскоро човечеството почна да се взира в нейната хилядолетна недра, да я осъзнава като свястно създание, като мъдрост, която се плиска и шумоли край нас, която - освен това! - ни изпълва, а в доста случаи и управлява. Имам самотно стихотворение за водата, само че посредством него открих един от нейните най-големи уроци: че в този свят посоките нагоре и надолу са равноправни, тъй като върхът на водата, представете си, е надолу, в дълбочините. Получих от нея насъщно, скъпо за мен знание: че в изкуството „ високо ” и „ надълбоко ” са равнозначни. А мисля, че край водите има мъдрост за всеки...

Затова и не съм изгубил вродената респект към водата. Онази респект, която пропиляхме, когато забравихме, че тя е наша сърцевина, само че и наша околна среда, забравихме, че до през вчерашния ден тя беше и идея на народ и на страна и че няколко генерации дадоха всичко, с цел да я осъществят и повдигнат.

Телевизиите сякаш особено тези дни демонстрират български реки, омърсени, унищожени от безжалостния актуален бизнес. Осъм, Тополница, Марица! Те сменят цветовете си като в приказката. С една разлика - от отровни по-отровни. Смятаме ли, че притежаваме тези реки, считаме ли, че съществуват още? Това онази вода ли е, за която жадуват градове и села из България? Високомерието и самозабравата пред водата са пагубни не за неразумните злосторници, а за всички нас, за всичко към нас, за дъбовете и за тревите, за звяр и природа. Днес водата се краде и превзема, бракониерства се, продава се на черно. Напомняме оня кръчмар, който спрял чешмата пред хана, с цел да му се харчи виното.

Всемогъщата вода би трябвало да ни прави благородни и смирени, да не се възгордяваме пред нея, както сме приучени да внимаваме пред хляба. И да сме подготвени да я споделим, също както знаем, че би трябвало да разделим залъка си с гладния. Угнетен съм и отчаян, когато видни общинари се кълнат, че „ нито капка ” от водата на столичани няма да отиде към Перник. „ Спирателен кран ” е сакралният термин, посредством който те декларират своята значителност в центъра на нещастието. Спирателен кран - и те държат ръка на него! Какво словоблудство! Стохиляден град се гърчи от жадност пред вратите на своята столица. Поне да бяха се допитали до софиянци дали споделят тази подлост!

Най-трудно през днешния ден ще е да бъдем почтени пред водата...

________________________

* Градил съм и аз един от тях, дребен язовир от Витската напоителна система. Момчета и девойки от плевенска гимназия насипвахме и трамбовахме глинестия „ зъб ” на стената. Справяхме се, чудя се в този момент какъв брой работни бяхме. Има ни с поета Георги Константинов на фотография от оная бригада, измежду куп съученички, видях я да се подмята в интернет. Питам се: по какъв начин още тогава са разчитали на нас! Но националното водно стопанство беше всенародна грижа, а през днешния ден напоителните системи ги загатваме единствено когато разясняваме партийните назначения на всевъзможни анонимници, които се прехранват върху останките им.
Източник: segabg.com

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР