- Отивам да разходя кучето, – провиквам се аз от

- Отивам да разходя кучето, – провиквам се аз от коридора.

Жена ми идва и ме оглежда деликатно. После поглежда кучето, показва го и издава спокоен хрип.
- Какво? – Не разбирам аз.
- Как какво? Всички би трябвало да са с маски другояче санкция от 5000 лв.. Ти имаш ли непотребни 5000 лв.?
- С маска съм. – самодоволно греша в джоба и си окачам маската на ушите.
Жена ми ме гледа с упрек и страдание все едно съм глупак. Самодоволен отговорен глупак. Отново сочи кучето и пита:
- А кучето?
- Какво кучето?
- Когато по малкия екран кажат „ всички “ да са с маски, имат поради всички. Кучето също влиза във всички.
- Но кучето е куче?
- Това го обяснявай на тези с фишовете, – реже ме жена ми. После ме поглежда с оловния взор на патрулиращ служител на реда, с цел да схвана действителността.
- Добре, – солидаризирам се. - Ще му сложа маска.
Взимам една маска от съкровищницата с маски и със сгърчено от лакомия сърце се пробвам да я инсталирам на кучето. Милото то седи все едно схваща сериозността на пандемията. То намордник колкото да търпи. Като му го сложа и се върти като шугаво, камо ли маска. Пробвам, само че песа няма подобаващи уши, на които да закача ластиците на маската. Лабрадорче клепоухо, в случай че беше овчарка можеше да се закачи, но моя псе нямам късмет. Мъча се и не става.
- Не става, - споделям. – Клепар е и не държи маската.
Синът ми също идва и предлага:
- Тати, дано сложим на Айра уши – носи ми уши на диадема. Ушите са заешки, сини и плюшени. Великденски. Слагам ги. Лабрадорчето наподобява на извънземен елен под карантина. Но търпи. На благото толкоз му се пикае, че не го интересува.
Аз и кучето сме опаковани.
- Тръгвам.
- Тръгваш, но къде? – стопира ме жена ми.
- В парка.
- Ти глупак ли си? – кипва тя - Там се въди ковид. Ти телевизия не гледаш ли? В парка е най-опасно!
- Не е правилно – шушукам аз. – Там най-няма никой.
- Хората изтумбиха пейките по парковете, с цел да не могат такива като теб да клечат и да сеят болест. Ако те глобят изобщо не ми се връщай – проплаква жена ми.
- Добре де, няма. – укротявам я небрежно тъй като знам, че като се ядоса може да пропуши още веднъж.
- Ми няма, ми – поуспокоява се тя. – Гледай повече телевизия и не философствай.
- Тогава какво да върша?
- Разходи кучето на друго място.
- Кое друго място?
- Някое безвредно и позволено от закона!
- И къде е това място?
- В църквата.
- Ама… - нямам доверие на ушите си.
- Няма „ но “. 5000 лв. е санкцията. Знаеш ли какъв брой тоалетна хартия са пет бона? - Мнооого. – Разперва ръце жена ми и разбирам, че с толкоз тоалетна хартия би била щастлива за цялостен живот.
- А какво ще кажат в църквата? Ако вземе, че напикае… - чудя се какво може да напикае в църквата едно куче. – Ако напикае нещо свято?
- Ще го избършеш – срязва ме жена ми. – Вземи си парцал. Дезинфекциран. След това го изхвърли. Другия вид е да избягаш. И без това си с маска и няма да те познаят. А и си се обездвижил. Малко бягане ще ти пристигна добре.
Накрая излизам. Извънземния елен подскача от наслада. На прага храча три пъти през рамо, само че не помня че съм с маска. Малко ми е наплюто, но си мълча, че другояче знам ли?