От редактораСкъпи читателю! В днешния брой на страницата на приложението

От редактора

Скъпи читателю!

В днешния брой на страницата на приложението за литература, изкуство и просвета ще се потопим в поезията на Илиана Илиева, като творбите са изключително настоящи и по отношение на идните избори, а и не само…

Приятно четене!

Лека нощ, работещи небогати

I

Лека нощ, уважаеми работещи небогати!
Лека нощ, още по-бедни безработни.
Пак ли бачкахме, или се смачквахме като за последно,
отново ли протестирахме на площада,
с цел да не сме пандизчии доживотни
като непотребни за бюджета животни,
само че за духа си премия?
Пак ли делихме от хляба насъщ,
с цел да стигнем от точка А до точка Б,
отново ли прашихме пеш, не запомнили пътя до у дома –
и се ровихме в боклуците под сияйното синьо небе?
И до момента в който сърцето ми прескача,
до момента в който се спуска спусъкът на здрача,
си дублирам – счул ми се е
този гръм пронизителен.
Не, не,
той не е от моята вена,
аз съм желязна –
парадокс е да съм ранена
от чието и лезвие да е.
Животът е болежка,
единствено гибелта – безболезнена.
Рано е да изчезнем.

II

На кого му пука за сетивата на сърцето,
което живее в този момент и тупти,
но като че ли не бе?
Под сияйното синьо небе.
Няма кой да намерения за нас вместо нас.
Няма кой по достолепие да ме пожали,
камо ли да ме оцени.
Кой ще ме оцени?
Едни мъртво родени нахали,
които пишат на тезгяха утрешните цени?
Пари – пари – хали – хали.
Трали вали –
еднодневни мухи.
... Ако не стана маята на новото време,
в случай че не стана мая,
след нас
младостта ще се сурне по целия свят, без да и? дреме,
нито за преди нас,
нито за след нас.
Лека нощ, уважаеми работещи небогати!
Да спим умерено и да забравим,
че сме непотребни,
с цел да осъмнем един път като хората –
индивиди богоравни,
а не богобедни.

Въпрос в бъдещето

Колко войни се случиха,
а ние още гледаме филми за Втората Световна.
Колко войни изгоряха пред очите ни,
до момента в който гледаме по пижама телевизия.
Колко войни победиха мира,
до момента в който ръкопляскаме на демокрацията.
Колко войни се постараха
да ни трансфорат в съвременни плебеи.
Брате робе,
добра среща в следващата гражданска война,
в която е рисково да се прегърнем,
камо ли да превърнем прегръдката
в мир, любов и победа
на тази международна безреда –
обмислен безпорядък.

Колко войни се случиха,
какъв брой момчета измряха нахалос,
какъв брой обич се прахоса?
И – да се смееш ли, да плачеш ли:
това въобще – и още, и дали...
до момента в който сме живи,
ще бъде въпросът?

От молитва до въпрос

Ела и ме вземи,
избави ме, Боже,
от този свят хубав, само че неосъществим.
Ела и ме вземи от овластените слепци
и прибери си стадото ни милиардно.
Не желая аз ни амнистия, ни премия.
Ела и ме вземи –
като обичан.
Не ти се апелирам да съм херувим.
Върни се тук – за малко – към живота,
към твоята мъчителна Голгота,
която Ти понесе – единствено Ти,
проля кръвта за нашите фантазии,
проля си Словото за мъртвите души,
а възкресението всичко заглуши,
до най-високия и наболял въпрос –
за какво пожертва се
и изостави ни,
Христос?

Любов през зрънце леща

Тази вечер синът ми готви леща по български –
там – надалеч, по-близо до Северния полюс,
в сравнение с до мен.
Моите думи за лук и за чесън,
за шепа моркови и за сладостен пипер
стопяват снежинките,
само че и снеговете топят моите думи,
само че няма да ги доразтопят, родни са – зер!
Подочути съвсем и изцяло разбрани.
Кръстосваме магазините
и в ушите ни шумолят рафтовете на света.
А лещата омеква на небцето
и по небето, което ни храни,
постепенно и славно.
Вместо прегръдка,
вместо гръдта.
Отдавна.

Женска му работа

... а на следващия ден ще си сложа маската,
ще си напляскам гела тънък, околоочен,
кафето си ще пия постепенно – като милувка,
в узряващото слънце ще се заглеждам постепенно и преднамерено,
тъй като единствено то ми е хващалото
след всеки сън,
след всяко мъничко умиране,
и ще си крещя – слънчицето щом узряло е,
за какво ми е да се помайвам и да спирам?
Ще се наплискам с три води в две шепи.
Ще се усмихна на студа
и с боязън
ще кажа: – Бай! – на изпопръсканото огледало.
Бай, бабо, за хубаво!
За хубаво начало.

Примирие

Живея непрекъснато сред войната и мира.
Намирам се все в релативно помирение.
Между гърма на бомбите
и кратерите на метафорите.
И няма от какво да се оплача –
камо ли от неналичието на обилие.
Богата съм, богата съм на кръв –
от жертвените агнета на независимост телесна и духовна.
Богата на тъга и съчувствие.
Ала не знам, за какво златотърсачите
към момента в пазвиците земни ровят.
Нима се костват за богоизбрани?
Нима непотребен е човешкият ни сговор?
Как, бидейки на този свят, не съм от него,
и от кое място в душата ми извира
към момента девственият цвят на преговора?
И детската вяра за помирение.
За мир даже през разум не ми минава към този момент
да приказвам.

Акварел

... следвай единствено водата – тя самата рисува
формата непозната, без ни момент да умува,
капе тя и разлива тяло леко, безцветно,
като че ли че ще умива венчелистче на цвете,
а когато прелее и се плисне по листа –
там водицата тлее и пои оптимиста.
Чак тогава в боята четчицата топни си –
ще нахлуе богата и обагрена мисъл.

Дърво от парадайса на ближните

Ако си взел от хлебеца на другия
и мислиш, че с това си предостатъчен,
и в кражбата от залъка си превъзбуден,
и чувстваш, че си цар на този свят,
ти си в илюзия, благи, в страшна си илюзия,
оттатък тържественото свое сияние,
тъй като сетното ти – мое, твое, наше, знамение е
да бъдем камък и трева,
и в най-хубавия случай –
раждащо дърво.

До безкрая на святото

Мама маха на някого, а на мен ми мълчи.
Само трепка от време на време и отваря очи.
Аз прелитам над клепките, църкам с шепи вода,
и се надам – да светне нова жива диря.
Ала тя се понася – лодчица без гребла.
Как по този начин да мирясам, по какъв начин за момент да я спра?
Лудвам в луди въпроси, като че ли люля ме Бог,
в този явен и простоват и безгласен поток.
Мама маха на някого – давам отговор и аз.
До безкрая на Святото, оттатък сетния час.

Късмет

На пейката приседнах днеска в парка –
нали е празник – малко се пошлях,
и виждам – пред очите ми се мярка
лъжичка дребна, цялата във прахуляк.
Повдигнах я, обърсах я с дланчица –
щом блесна, незабавно осъзнах:
Късмет ми е! – в рояците дечица
и волния им предвечерен смях.
И стана ми така богатство и нехайно –
засвети в мен заситен младенец,
и добродушно спроти залеза примижвах,
до сетния му изтънял конец.
Денят е великодушен и ни подарява
кому сандалче, а кому – лъжичка.
Сега полунощ му крещя: – Дене, отлично!
И да си знаеш, доста те обичкам!

Рекламен блок

Всяка вечер, преди новините по първа стратегия,
се протоколирам в българската войска,
а на сутринта разбирам, че не са ме приели още веднъж.
Може би другиго викат и другиго чакат
да им застане по размер –
един до друг,
и по тази причина, без да желаят, все ме прецакват.
Може би чакат различен пол и друга възраст от нашата нация?
Има да чакат –
синът ми е дете на демокрацията,
а мъжете ми са герои, само че от запаса –
както половината народ,
маса народ –
на маса!
И си крещя вечер – хайде,
стига сте ме подстрекавали!
Жена ви се връзва на апела,
Жена си не помни капризите…
Та се сетихте за страна ли?