КРИСТИЯН ПЕТКОВ е роден в София през 2007 г. Интересува

КРИСТИЯН ПЕТКОВ е роден в София през 2007 година Интересува се от западна история и философия. Пише от няколко години, в своите стихове се стреми да отразява времето, в което живее, с всичките му особености. Старае се да предложи нов и автентичен взор към нещата, които показва на своите читатели. Един от основните жанрове в творчеството му е политическа ирония.

МИТЪТ ЗА СВОБОДАТА

Колко време ние спяхме
в рабски сън бездънен,
какъв брой време ний стояхме
в тъмния и черен трап.

И какъв брой зверства претърпяхме,
какъв брой дълго ни назоваха парадайса,
какво ли ний не преживяхме
и какъв брой тъга народа ни видя.

Но рекохме най-накрая ние:
" Стига толкоз по този начин!
Ако ще и зложелател да ни убие,
ще вървим във пердах за независимост! "

И стисна всеки пушка крепко,
ресурси се със остра сабя.
" Да вървиме в багра право,
на робството се към този момент вижда края! "

Но свободни сме в този момент,
и самостоятелни даже
със своите равни права.
Свободи сме... нали?

Тогаз за какво кат плебеи вървим
със наведени глави?
И за какво напразно бродим,
щом свободата имаме си ний?

Защо сме ний кат плебеи плахи, тихи,
щом ни към този момент никой не наказа?
Защо живеем със сърца свити,
вместо всеки от свободата да ликува?

Защо като овце сме ний страхливи,
щом ага ни веч не коли,
щом не ни избиват турци диви
и не носим робските окови?

Защо еничарите тук са още, 
щом изгонихме позорний зложелател?
Защо децата ни крадат те нощем
и ги карат да се бият и умират във Ирак?

Та нали веч няма налог кръвен
и при отвод не режат нашите глави?
Тогаз за какво сина трансформират във башибозук безгласен
и го карат да се бие в непознатите войни?

И за какво сме ощ неправоверна ний парадайса,
нали изгонихме Корана?
Защо изгубихме всяква религия до една,
щом в земята не вкопан е към този момент храмът?

Нали не служим към този момент на султана,
не служиме на Цариград,
веч не ръководи ни диванът,
а ни ръководи новий зложелател.

Но не е от непознато племе,
от нашите е този враг;
и стопанин ни е от толкова време,
не е ли това поврат?

И той кат турците ни граби,
и той за хора ни не счита,
и той ни лъже и ни мами
и от високо гледа ни, раята.

И той се смее жлъчно,
гледа ни пренебрежително и със завист,
а робите все така живеят мъчително,
чак до момента в който не легнат в гроба.

Но нали веч турчин няма,
за какво тогаз сме още плебеи?
Защо народът още е във черна яма
и продължава към дъното да рови? 

Нали султанът в цар се прероди
и веч на български приказва той.
Тогаз за какво и той стори ни несгоди
и поддържа рабски строй?

Нали везирът във министър се трансформира
и веч само за българи ратува.
Тогаз за какво строя той не прекатурна,
а чака всеки на него да робува?

Нали пашата към този момент се назовава военачалник
и за народа си само се бие.
Тогаз за какво на непознати се е той продал
и под непознато знаме се крие?

Нали ефенди към този момент няма, а е господин,
и българин се той назовава.
Тогаз за какво отрекъл се е от народа си един
и спокойно клани се пред бича?

Нали народ сме към този момент ние,
вместо раята нежна и покорна.
Тогаз за какво даваме да ни бият,
тез които ненавиждат майката ни родна?

Защо ни отново продаде лаком господар?
Защо ни граби и обира?
Защо в иго сме заровени до шия
и ще намериме ли ние мира?

И право рекъл е мъдреца - 
сред българско и турско, разликата е само във феса.

ОТЧУЖДЕНИЕ

Що знаят птиците за войната,
те знаят само полета наесен,
те знаят единствено храната
и своята сладка ария.
За почтената кръв що знае врабецът,
ил за черното иго?
Що знае то за злосторника, крадеца
и за мирното смирение?
Той знае само свободата
и безкрайното синьо небе
и полета, размаха на крилата
и вятъра който към дома ще го поведе.
Що знае дървото за долно изменничество,
то знае само слънцето жълто,
то не знае що е безчинство,
а знае само своя дребен жълъд.
Що знае брезата за тихия апетит,
или за жадната гибел?
Що знае за жлъчния град
или за нежната човешка плът?
Свежия въздух знае тя
и своите цветове нежни.
Знае единствено лятна зной
и зимите бели и снежни.
Що знаят животните за робия,
те знаят само свойта независимост,
те знаят живота и пред луната да вият,
и като дребни те знаят своята радостна игра.
Що знае дивият кон за пари,
що знае той за алчността?
Що знае той за човешките сълзи
и за долната злобата на света?
Той знае единствено живота свободен,
и своя галоп непостижим.
Той знае само своя дух безгрижен
и своята дълга и красива грива.

ТИ СИ МОЯТА ПРОЛЕТ

Ти си моята пролет
красива и ухайна,
а твоят гальовен взор,
твоят взор така доста ме омайва.

Погледът на твоите очи,
очи - две пролетни слънца -
озаряват ме със своите лъчи,
топли, топли като пролетта.

А устните ти са така меки
и аленочервени като роза.
Искам да ги целувам аз вовеки
и за тях да пиша и поезия, и прозаичност.

Или пък кожата ти нежна, мека,
като пролетната утринна роса.
Докосвай ме постепенно и бавно
със мъничката си ръка.

Ръцете ти изящни и спокойни,
като пролетния полъх рано сутринта;
ръцете ти аз желая да целувам пъти безбройни,
да ги целувам до края на света.

А гласът ти меден, мек
ме кара да се усещам така захласнат,
гласът ти - тон гальовен, лек,
гласът ти - ранна птича ария.

И усмивката ти по този начин доста ме пленява,
олицетворение на всяка добрина;
като усмивката ти втора няма,
топла като пролетната топлота.

И парфюмът ти е толкоз ухаен,
като пролетните цъфнали дръвчета.
Толкова е той пленителен,
като майските лалета.

Ти си моята пролет
красива и ухайна,
а твоят гальовен взор,
твоят взор така доста ме омайва.

***

Родил съм се аз на улица незнайна
в безпощадния голям град;
родил съм се, вероятно било е то инцидентно,
на пейката във някой парк. 

Майка аз не зная да съм имал,
която да милва, да целува мене;
и въпреки че през всички улици съм минал,
своята майка не съумявам да намеря.

Баща си също не познавам -
избягал е преди безчет години;
на света аз никого си нямам -
ни другари, нито пък родственици.

Сам съм в този град голям,
град на грях, измама и лъжи;
Сам съм в този град от лакомия болен,
който безмилостно разрушава фантазии.

И всеки ден се бродя
по улиците шумни, дълги;
всеки ден се запитвам
ще свършат ли земните ми страдания.

Не помня аз по кое време е бил финален път
залък да съм слагал във уста;
не помня дали е бил самун корав,
или пък една-единствена троха.

Не помня аз по кое време е бил финален път
да бъда някъде на меко, топло;
във комфортен някой дребен ъгъл,
където вятърът не ще ме брули подло.

Където студът не ще ме глозга без да стопира,
тънката ми вехта шуба да пробива;
където от мраз не ще се извивам като гнида,
чакайки постепенно да загивам.

Не зная аз по кое време последно е било някой да ми се усмихне,
да ми каже дума блага;
всеки види ли ме, незабавно бърза да подмине
и като от чума от мене бяга.

И протегна ли аз кокалестите ръце,
ти от мене бързо бягаш,
само че не знаеш ли, че и аз нося човешкото сърце,
не знаеш ли, че по този начин ме нараняваш?

Когато за благосклонност аз страхливо те помоля,
ти поглеждаш с гадност, така добре позната,
след туй се скриваш бързо зад завоя
и ме оставяш на произвола на ориста.

А нощта е толкова мрачна, дълга, зла,
толкоз самотна, ледена, безмълвна;
и не зная дали ще доживея аз до сутринта,
или в съня си аз в мъртвец ще се трансформира.

И някой ден ще си отпътува,
така както съм дошъл:
на пейката във някоя градина,
или пък на улицата аз ще съм умрял.