Стихотворения от Радка Атанасова-Топалова
От редактора
Скъпи читателю!
В приложението за литература, изкуство и просвета Радка Атанасова-Топалова ни води в поетичните си пространства. Новия извънредно забавен алманах " Горест и горделивост. Книга от и за Веселин Андреев " показва Елена Алекова.
Приятно четене.
РАДКА ВАСИЛЕВА АТАНАСОВА-ТОПАЛОВА е родена в гр. Батак. Инженер-технолог по специалност. Живее и твори в Пловдив. Автор на пет поетични книги: " Шепа светлина " (2004), " Хляб и пръст " (2006), " Дъждовни очи " (2009), " На тишината гласа " (2015) и " Коя ли съм? " (2017). Нейни стихотворения са награждавани в национални и интернационалните литературни състезания. Член е на Дружеството на пловдивските писатели, СНБП и Съюз на българските журналисти.
Една ли, две ли...
Една ли, две ли бяха вишните на двора
с години дали плод и мирис.
В косите посивели от отмалялост,
дърветата посипват вишнев цвят.
Една ли, две ли - болките, замряли
във тихия раван на дните.
Сезоните ги свързва нишка бяла.
Под веждите - сълзата мъжка неотпита.
Една ли, две ли са годините...
а вишните цъфтят, цъфтят, цъфтят.
Към хората пътеките изминати,
Ръцете - за прегръдка и за вишни
...правят този свят.
Звън
Намалява на виното силата.
И на хляба превтасва дъха.
Изпива ни времето прилива
и над порива пада прахта.
До премала прегазват годините
оживелите стъпки в ръжта.
На безличните дни въртележките
падат в низкото, като че ли мъгла.
Но в душите остава ни тръпка
от пропелите трети петли,
свили стих или любов по мръкнало.
В чаши с вино - звън от любовни стрели.
Милост
Над баири, полета и хора.
Над чукари. Бетонни стени.
Вятър стели човешка отмалялост
и се стрелват човешки несгоди.
А от свода, над сгъстения пушек
жари небето като че ли проклятия.
Бог ни дава премеждия. Неумолим.
Милостта си едничка... разпятие.
Ничие
От улука изтича ръждива вода
и отнася отровната кал.
Мараня. Боже, каква зной!
А затлачен във пяна, животът мина.
И разлива потоци, неразбираемото минало.
Светлината помръква в зениците.
Обичта изтънява. Родината блага.
И озъбва луната бъдеще... ничие.
Оцеляло небе
И оцелява в птиците небе
в летежа им към свободата.
То огъня в душите им кладе.
На порива - победната кантата.
Едно небе - за облаци и стихии.
За независимост. И за разпятие.
За светлината посред ни.
То... най-последното обятие.
Последният трен
И глъхнат стъпки в коловози.
Червен е залезът,
а изгрева - замъглен.
Лица и маски се смаляват
с усмивки плахи на уста.
Сезони и мъгли се сменят.
Земята - плодната, мълчи.
А жупел на небето стене
и земетръсен речен яд пълзи.
Мълчат долини и пътеки,
опърлени дървета и треви.
Човеците - безмълвни силуети.
Орлите - отново орли.
Каква е тази орис непозната?
Земята ни отхвърля - нашата земя.
Животът ни едничък е...
пендара като че ли златна.
Кога ли ще го споделим?
Заглъхват стъпките ни в коловози.
На гарата... финален трен.
Ранена топлота
Насякоха дървото по обяд.
И рукна дъжд над топлото му тяло.
А клон един оставиха за предел
на къща нова и огромна, бяла.
Годините замряха в остарелия клонак
и песните на птиците в гнездата.
Засвири вятър в немощна там драка.
Дървото остаряло пазеше - като другар.
Насякоха дървото. И сезоните се свиха.
А пролетта не беше към този момент пролет.
Занизаха се дни притихнали
и нямаше небе за полет.
Едно дърво! А онемя Вселената!
Нацепено! И като че ли за компенсация,
им даде топлината си ранена.
А вън проплакваше онази драка...
Последвайте или харесайте вестник " ДУМА " във ФЕЙСБУК --> <--
Споделяйте нашите изявления.
Скъпи читателю!
В приложението за литература, изкуство и просвета Радка Атанасова-Топалова ни води в поетичните си пространства. Новия извънредно забавен алманах " Горест и горделивост. Книга от и за Веселин Андреев " показва Елена Алекова.
Приятно четене.
РАДКА ВАСИЛЕВА АТАНАСОВА-ТОПАЛОВА е родена в гр. Батак. Инженер-технолог по специалност. Живее и твори в Пловдив. Автор на пет поетични книги: " Шепа светлина " (2004), " Хляб и пръст " (2006), " Дъждовни очи " (2009), " На тишината гласа " (2015) и " Коя ли съм? " (2017). Нейни стихотворения са награждавани в национални и интернационалните литературни състезания. Член е на Дружеството на пловдивските писатели, СНБП и Съюз на българските журналисти.
Една ли, две ли...
Една ли, две ли бяха вишните на двора
с години дали плод и мирис.
В косите посивели от отмалялост,
дърветата посипват вишнев цвят.
Една ли, две ли - болките, замряли
във тихия раван на дните.
Сезоните ги свързва нишка бяла.
Под веждите - сълзата мъжка неотпита.
Една ли, две ли са годините...
а вишните цъфтят, цъфтят, цъфтят.
Към хората пътеките изминати,
Ръцете - за прегръдка и за вишни
...правят този свят.
Звън
Намалява на виното силата.
И на хляба превтасва дъха.
Изпива ни времето прилива
и над порива пада прахта.
До премала прегазват годините
оживелите стъпки в ръжта.
На безличните дни въртележките
падат в низкото, като че ли мъгла.
Но в душите остава ни тръпка
от пропелите трети петли,
свили стих или любов по мръкнало.
В чаши с вино - звън от любовни стрели.
Милост
Над баири, полета и хора.
Над чукари. Бетонни стени.
Вятър стели човешка отмалялост
и се стрелват човешки несгоди.
А от свода, над сгъстения пушек
жари небето като че ли проклятия.
Бог ни дава премеждия. Неумолим.
Милостта си едничка... разпятие.
Ничие
От улука изтича ръждива вода
и отнася отровната кал.
Мараня. Боже, каква зной!
А затлачен във пяна, животът мина.
И разлива потоци, неразбираемото минало.
Светлината помръква в зениците.
Обичта изтънява. Родината блага.
И озъбва луната бъдеще... ничие.
Оцеляло небе
И оцелява в птиците небе
в летежа им към свободата.
То огъня в душите им кладе.
На порива - победната кантата.
Едно небе - за облаци и стихии.
За независимост. И за разпятие.
За светлината посред ни.
То... най-последното обятие.
Последният трен
И глъхнат стъпки в коловози.
Червен е залезът,
а изгрева - замъглен.
Лица и маски се смаляват
с усмивки плахи на уста.
Сезони и мъгли се сменят.
Земята - плодната, мълчи.
А жупел на небето стене
и земетръсен речен яд пълзи.
Мълчат долини и пътеки,
опърлени дървета и треви.
Човеците - безмълвни силуети.
Орлите - отново орли.
Каква е тази орис непозната?
Земята ни отхвърля - нашата земя.
Животът ни едничък е...
пендара като че ли златна.
Кога ли ще го споделим?
Заглъхват стъпките ни в коловози.
На гарата... финален трен.
Ранена топлота
Насякоха дървото по обяд.
И рукна дъжд над топлото му тяло.
А клон един оставиха за предел
на къща нова и огромна, бяла.
Годините замряха в остарелия клонак
и песните на птиците в гнездата.
Засвири вятър в немощна там драка.
Дървото остаряло пазеше - като другар.
Насякоха дървото. И сезоните се свиха.
А пролетта не беше към този момент пролет.
Занизаха се дни притихнали
и нямаше небе за полет.
Едно дърво! А онемя Вселената!
Нацепено! И като че ли за компенсация,
им даде топлината си ранена.
А вън проплакваше онази драка...
Последвайте или харесайте вестник " ДУМА " във ФЕЙСБУК --> <--
Споделяйте нашите изявления.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ