От профила във Фейсбук на Мартин Табаков, анализаторБългарският консерватор не

От профила във Facebook на Мартин Табаков, анализатор

Българският реакционер не може да е путинист

При Владимир Путин става дума по-скоро за изпълване на концепцията за съветския великодържавен организъм, който неизбежно планува териториална екстраполация. Оттам нататък въпросът за средствата, с които той осъществя този план, и дали те са леви или десни, е второстепенен. Сталинизмът, да вземем за пример, издуваше териториално Русия посредством социално-икономическия разказ на интернационалното приятелство на пролетариата, ориентирано против експлоататорската буржоа и капиталистическия монархофашизъм. Путин също преследва концепцията за мащабирането на Русия, само че употребявайки различен вид концептуализиран инструментариум – в тази ситуация той залага на пасионарните категории на политиката на идентичността (език, етнос, роднинство, памет и т.н.), систематизирани против „ нацисткия ” и „ провокативен ” Запад. Въпреки разликите в инструментариума (братство на съзнанието или приятелство на кръвта), кадровите изразители (Сталин или Путин) и идеологическата обвивки (социализъм или консерватизъм), съветската великодържавна концепция си остава една и съща в целеполагането – Русия като геополитически плондер. 

Макар и второстепенен въпрос, потреблението на консервативни детайли за реализацията на съветското великодържавие  от страна на Путин подтиква нашите демократични другари към това да реферират консерваторите като „ путинисти ”. Тук няма да влизам в тематиката дали Путин въобще е реакционер, която заслужава настрана текстово пространство, а ще „ стъпя ” единствено на схващането за подобие сред консерватизма и путинофилията.

За задачата обаче би трябвало да се абстрахираме от концепцията за ляво и дясно, присъща за страната ни от началото на измененията и от 90-те години насам. Тогава лявото беше изразител на концепцията за реда (социално-икономическата сигурност), колективизма и страната, критикувайки приватизацията и бидейки като цяло „ за ” Русия. Дясното пък възпитаваше в индивидуализъм, независимост (лична, политическа, търговска), стопански реформизъм в посока интеграция в световния пазар и бе като цяло „ против ” Русия.

Няма по какъв начин да екстраполираме тази дихотомия ляво – дясно от 90-те по отношение на настоящата такава демократично – консервативно. Днешният консерватизъм не е нито лявото, нито дясното от 90-те.

Не е лявото, тъй като, въпреки консерватизмът да подлага на критика от ден на ден пазара, той не го отхвърля и приема, че пазарът към момента е по-надежден шеф, в сравнение с е държавата; приема и съхранява  колективизма на общността, само че я мисли по-скоро като политически хомогенна, в сравнение с като функционалност на икономическа регулировка; гледа на страната не като разпределител на стопански богатства, а като поръчител за съхранението на идентичността на събирателния облик на народа.

В същото време консерватизмът през днешния ден не е и дясното от 90-те, тъй като консерватизмът акцентира общото богатство като по-важно от персоналното, приема реда като основа на свободата (а не обратното), не приема страната като част от казуса, мисли същата тази страна като по-важна от интернационалните общности и глобализация; приема  страната като страж и изразител на Отечеството, а не като мрежа от администрация, върху която може да се опитва реформаторкси. 

Този незадълбочен привидно, съдържащ неизбежни ограничения  заради нуждата от рационално  обобщаване, е изкушаващ за нашите демократични другари да насочат две обвинявания спрямо  днешния консерватизъм.

Първото е, че консерватизъм през днешния ден,  в случай че не е реабилитация на лявото от 90-те, то най-малко е придвижване в тази посока. Това обаче би било неправилно заради две съществени съображения. Едното, очевидно от представянето на дясното през 90-те години нагоре, е, че то в огромна степен се редуцира до разбирането на дясното като демократично (нормално към оня интервал, поради етатизма  на предхождащия го комунизъм). Тоест през 90-те години в страната да си десен е означавало в огромна степен да си либерал. Но в своята история – от генезиса си до настоящите си проявления – либерализмът по-скоро като изключение, в сравнение с като предписание, е представлявал дясното. Затова  това, което е било разбирано като дясното през 90-те, не е критерии за полезностите на консерватизма от новото хилядолетие. Второто основание: когато възникне спор на ползи сред политическия и икономическия интерес, консерватизмът постоянно би избрал първото, жертвайки второто. Икономическата база и политическата надстройка е в доста по-голяма степен консенсус, споделян от социалистите и либералите. Оттук и отговорът на сходна демократична рецензия по отношение на консерватизма през днешния ден (че е придвижване в посока реабилитацията на лявото), е, че по-скоро дясното на 90-те, разбирано главно като демократизъм, в действителност не е било дясно. Когато написах нагоре, че днешният консерватизъм не е нито лявото, нито дясното от 90-те, то това е изцяло обикновено, поради това, че в своето естествено положение консерватизмът не е нито социализъм, нито демократизъм.

Второто обвиняване на либералите по отношение на консерватизма е, че той антиципира конгениалност и поддръжничество за Владимир Путин, тъй като сред двете има споделен пиедестал на обичайните полезности (семейството, отечеството, Църквата). Въпросът тук е, че всеки закостенял човек ще избере родното пред непознатото и локалното пред световното, без значение дали непознатото и световното ще бъде американският демократичен глобализъм или съветското великодържавие. За разлика от социалистическия или демократичния интернационал, консерватизмът изключва съпринадлежност към непознатото обществено инженерство – било то демокрацията, смачквана като елементарен признак на демократичната идеология, или съветския панславянски автократизъм.  Всъщност консерватизмът е в най-голяма степен отговорът на съветското великодържавие, доколкото утвърждава националният суверенитет и сигурност против непознатите домогвания. Консерватизмът постулира „ собствен ” против „ непознат ” (в по-малка степен, в сравнение с това прави национализмът, само че в по-голяма такава, в сравнение с това правят другите проявления на лявото), поставя граница сред двете и е подготвен да стреля против всеки, който се пробва да я премине нелегално. Когато Русия атакува Украйна, аргументирайки се след това, че няма подобен народ като украинския и че въпросната страна е изкуствена, изцяло естествената консервативна реакция бе в поддръжка на Киев, доколкото той ставаше жертва на фрапантно външно посягане, целящо да изтрие локалната памет и поверие. А кореспондиращата с консерватизма реалполитика вижда в световните планове зле прикрити национални такива на съответни страни. Отговорът на следващото издание на съветското великодържавие, този път с създател Владимир Путин, е не да се покръстим в джендърство, а да изградим личния си суверенитет и национална сигурност, в съюз с тези страни, които споделят нашата оценка от рисковете, които произтичат от разтягането на съветското великодържавие. Винаги би трябвало да помним, че Запада се ръководеше от консервативни, а не от демократични ръце, когато Съюз на съветските социалистически републики се разпадна.

В този смисъл, на демократичната рецензия би трябвало да се отговори, че консервативният човек отхвърля концептуално Владимир Путин, до момента в който либералите вършат това по конюнктурни съображения. Онтологични са съображенията на българския реакционер по отношение на съветското великодържавие: тъй като посредством него Путин се пробва да стартира „ съветското ” като „ българско ” и да всмуква „ нашето ” като „ негово ”.  Точно заради същите аргументи българският реакционер би трябвало да продължи да отхвърля Владимир Путин, даже и в случай че той на следващия ден организира и лидира огромен гей-парад в центъра на Москва. Дали обаче тогава либералите биха били толкоз резервирани към съветския президент, колкото са през днешния ден?

„ Обличането ” и „ продаването ” на русофилията като консерватизъм е едновременна невярност към Отечеството и към консерватизма, тъй като русофилията е: 1) оправдание за лансирането на непозната страна за сметка на ползите на личната такава и 2) наднационална месомелачка. Ако мога да обобщя двете, то мостът сред русофилията и консерватизма рухва, когато Владимир Путин се опита да ви изясни, че неговата страна е по-важна от вашата.

И за разлика от либералите в България, които през 90-те се идентифицираха като десни, а през днешния ден са по-скоро леви, консерватизмът няма причина да модифицира конюнктурно себе си, единствено тъй като Владимир Путин е решил да употребява консервативни принадлежности в налагането на съветското великодържавие. Отговорът на Путин е не е в демократичното, а в консервативното, тъй като то може да бие; тъй като консерватизмът кореспондира със силата, която една страна и/или съюз от страни имат, когато пазят личната си еднаквост със санкциониращи механизми; тъй като консерватизмът значи национална сигурност и суверенитет, които биват ненавиждани и от демократичните интернационалисти, и от съветското самодържавие. Сюжетът „ Русия в Украйна ” през днешния ден е вероятен точно заради слабостите на демократичния Запад.  

Идеологическата дисекция на Владимир Путин е по-скоро забавна на либералите (дали той е десен,консервативен, елементарен автократ, чийто вождизъм асимилира идеологиите изобщо или симбиоза от всичко). За консерватора няма значение какъв цвят ръкавици е поставил бандитът, който се пробва да разбие ключалката на дома му.