Воденски: Схемата ще е да пуснем Скопие сега и после да се оправяме някак си
От Facebook профила на опитния посланик Петър Воденски
Макар и отвън дипломатическата работа, пробвам се да проследявам професионално тематиката за проблемите ни с районен съд Македония, чета изявления, чувам изказвания на наши и техни политици, на политици от държави-членки на Европейски Съюз и представители на Европейската комисия, беседвам с сътрудници, които са били „ на терен “ в работата ни по въпроса. Ако трябваше да изготвя информация за положението на този въпрос в днешния час, бих предложил – с ангажимента, че не разполагам с класифицирани източници – следния текст:
Очевидно Кирил Петков – без да вниква в „ сложностите “ - счита, че с нашето несъгласие и с нашите условия пред Скопие за започване на договаряния за участие в Европейски Съюз, ние „ се излагаме пред чужденците “ и сме „ омръзнали на европейците “ с повторение на нашите така наречен „ национални ползи “. Още преди да стане министър-председател, той е поел ангажимент пред външни сили (в една същинска информация бих ги посочил поименно) „ да реши “ въпроса бързо и като един Александър Велики да разсече „ този Гордиев възел “ на Балканите.
Затова е приел предлагането на съветниците си „ да преместим (по негови думи) ветото напред във времето “, Скопие да стартира договаряния, а след това да се оправяме някак си. (Само по себе си, охарактеризирам поемането на подобен ангажимент като авантюризъм във висша форма.)
Въз основа на рамкирана от Народното събрание позиция, служебният министър Светлан Стоев бе основал по въпроса организация и организираше политика за записване на нашите претенции (те са, всъщност, договореностите в двустранния Договор от 2017 година, а преди този момент залегнали в Декларацията на двамата министър-председатели от 1999 г.) в преговорната рамка на Европейски Съюз за РСМ, та, когато/ако Скопие не ги извършва, това да се следи не двустранно, а от страна на Европейски Съюз (както е записан въпросът за Косово в преговорната рамка на Белград). По тези въпроси служебното държавно управление реализира избрани резултати – контрактувани двустранно в някаква степен текстове за протокол, който да влезе в преговорната рамка, за което говореше обществено и Председателят на Европейска комисия Урсула фон дер Лайен преди няколко месеца.
Сега – най-вероятно – министър председателят Кирил Петков е договорил посредством своите съветници с кабинета на Председателя на Европейска комисия нещо ново - нашите условия да не се записват в преговорната рамка, а България да направи едностранна декларация, в която да ги спомене, а френското председателство да съобщи, че отбелязва тази българска декларация, пък Европейска комисия (г-жа Урсула) от своя страна ще съобщи, че Европейска комисия ще следи за този развой.
За мен е неразбираемо какво е провокирало това оттегляне от договореностите, реализирани от служебното държавно управление. Предполагам, комисарят по разширението Оливер Вархей, при срещата си преди дни в Министерство на външните работи, е „ изложил “ тази нова българска позиция – без да подозира, че министър председателят и неговите съветници „ играят соло и скрито “ от външно Министерство – което разбираемо е пристигнало допълнително на министъра на външните работи Генчовска и тя е споделила в Народното събрание за „ двете външни политики “ на България.
„ Когато му пристигна времето “, пред необятната общност, а и в Народното събрание – където би трябвало да се промени досегашната рамка - Кирил Петков ще съобщи, че „ Европейски Съюз ще следи, а ние ще преместим ветото си в бъдещето и ще го наложим при нужда “. Както споделяше един сътрудник, някои хора умеят да лъжат с ентусиазъм. Премиерът разчита и на напън върху депутатите и политическите партии от страна на външни сили (пак ще се въздържа да ги загатна тук поименно), и се надява „ номерът да мине “.
Колегите в Министерство на външните работи, които се занимават със Скопие, споделяха преди време, че на един новоназначен началник - министър председател, министър на външните работи, политически консултант и прочие - нормално са им нужни към шест месеца, с цел да вникнат в тънкостите на материята и другите ѝ аспекти – двустранна, Брюкселска, държави-членки. Едва ли министър председателят (а и депутатите) знаят, и надали си дават сметка, че нито сходна наша декларация, нито сходни заявки на председателството и на Европейска комисия имат някаква правно-обвързваща мощ за Скопие, и че те не са равнозначни на записване в преговорната рамка. ЕК няма глас при взимане на решение за разширението. Тя следи за осъществяването на критериите от страна на държавата-кандидат и рапортува за това на Съвет „ Общи въпроси “ (СОВ). Толкова.
Записването на нашите упования към Скопие в преговорната рамка би било най-хубавата гаранция. То споделя какво държавите-членки са се разбрали, че ще чакат от държавата-кандидат да извърши, с цел да стане член. Всичко друго, по думите на „ класиците “, е „ Пунта Мара “. Ако държавите-членки са подготвени да ни дадат гаранции, за какво би трябвало да вършим едностранна декларация и те да я одобряват за сведение, а не го създадат с преговорната рамка, както в тази ситуация на Белград с Косово?
Кое тъкмо в държанието на районен съд Македония на най-високо равнище – от идването на Кирил Петков до момента – ни кара да считаме, че страната има желание да извърши непринудено който и да било от поетите в Договора от 2017 година и преди този момент задължения? Разрешили ли са въпроса с езика на омразата? Или с честното броене на българите? Или с отношението към тях? Или със записването на българите в Конституцията? Или би трябвало всички да си затворим очите пред откритите нападки на президента Пендаровски против президента Радев и настояванията за „ признание на македонско малцинство в България “? Трябва ли да се вършим, че не виждаме непрекъснатото извъртане на външния министър Буяр Османи, че те били подготвени „ да се договорим за всичко “, само че в този момент – по „ справедливи аргументи “ - не можели нищо да изпълнят?
Към момента България държи нещата в свои ръце и просто би трябвало да работи интензивно по другите „ писти “ за реализиране на позитивен за нас резултат.
„ Схемата “ на съветниците на Кирил Петков – да „ пуснем “ Скопие без да сме си обезпечили приемане на нашите претенции, съставлява рисков казус. В историята на Европейски Съюз няма друга страна-кандидатка, която сама да е определяла изискванията, при които да стартира договаряния за присъединението си. Ако това се случи в този момент, на следващия ден НЕ можем да чакаме друго държание на Скопие - те ще не престават да се държат по същия метод и през целия преговорен развой ще ни изясняват по какъв начин нямаме учредения да ги стопираме поради нерешени двустранни въпроси.
Ако нашите претенции в този момент бъдат напълно извадени от преговорната рамка, накъдето наподобява да се тласкат нещата, единствената ни опция да слагаме възможни въпроси, свързани с неизпълнението на уговорките на Скопие по двустранна линия, остава Съветът за асоцииране. Там обаче РСМ седи на масата дружно с България и с останалите страни членки, (които, заради слаба работа на българския политически истеблишмънт и дипломация през последните 12 години – като се изключи служебните държавни управления на Янев – са на страната на Скопие, защото не сме се даже пробвали да им разбираем защо става дума).
На фона на едно безславно и предателско наше оттегляне в този момент, няма потребност да предвиждаме какъв брой „ съществено “ ще бъде възприемана България в Европейски Съюз всякога оттук насетне, когато ще пази своите ползи по един или различен въпрос. Всеки ще знае, че може да ни извие ръцете, щом по толкоз значим за нас народен въпрос сме отстъпили без нищо.
Обществеността би трябвало да е наясно с това.
Макар и отвън дипломатическата работа, пробвам се да проследявам професионално тематиката за проблемите ни с районен съд Македония, чета изявления, чувам изказвания на наши и техни политици, на политици от държави-членки на Европейски Съюз и представители на Европейската комисия, беседвам с сътрудници, които са били „ на терен “ в работата ни по въпроса. Ако трябваше да изготвя информация за положението на този въпрос в днешния час, бих предложил – с ангажимента, че не разполагам с класифицирани източници – следния текст:
Очевидно Кирил Петков – без да вниква в „ сложностите “ - счита, че с нашето несъгласие и с нашите условия пред Скопие за започване на договаряния за участие в Европейски Съюз, ние „ се излагаме пред чужденците “ и сме „ омръзнали на европейците “ с повторение на нашите така наречен „ национални ползи “. Още преди да стане министър-председател, той е поел ангажимент пред външни сили (в една същинска информация бих ги посочил поименно) „ да реши “ въпроса бързо и като един Александър Велики да разсече „ този Гордиев възел “ на Балканите.
Затова е приел предлагането на съветниците си „ да преместим (по негови думи) ветото напред във времето “, Скопие да стартира договаряния, а след това да се оправяме някак си. (Само по себе си, охарактеризирам поемането на подобен ангажимент като авантюризъм във висша форма.)
Въз основа на рамкирана от Народното събрание позиция, служебният министър Светлан Стоев бе основал по въпроса организация и организираше политика за записване на нашите претенции (те са, всъщност, договореностите в двустранния Договор от 2017 година, а преди този момент залегнали в Декларацията на двамата министър-председатели от 1999 г.) в преговорната рамка на Европейски Съюз за РСМ, та, когато/ако Скопие не ги извършва, това да се следи не двустранно, а от страна на Европейски Съюз (както е записан въпросът за Косово в преговорната рамка на Белград). По тези въпроси служебното държавно управление реализира избрани резултати – контрактувани двустранно в някаква степен текстове за протокол, който да влезе в преговорната рамка, за което говореше обществено и Председателят на Европейска комисия Урсула фон дер Лайен преди няколко месеца.
Сега – най-вероятно – министър председателят Кирил Петков е договорил посредством своите съветници с кабинета на Председателя на Европейска комисия нещо ново - нашите условия да не се записват в преговорната рамка, а България да направи едностранна декларация, в която да ги спомене, а френското председателство да съобщи, че отбелязва тази българска декларация, пък Европейска комисия (г-жа Урсула) от своя страна ще съобщи, че Европейска комисия ще следи за този развой.
За мен е неразбираемо какво е провокирало това оттегляне от договореностите, реализирани от служебното държавно управление. Предполагам, комисарят по разширението Оливер Вархей, при срещата си преди дни в Министерство на външните работи, е „ изложил “ тази нова българска позиция – без да подозира, че министър председателят и неговите съветници „ играят соло и скрито “ от външно Министерство – което разбираемо е пристигнало допълнително на министъра на външните работи Генчовска и тя е споделила в Народното събрание за „ двете външни политики “ на България.
„ Когато му пристигна времето “, пред необятната общност, а и в Народното събрание – където би трябвало да се промени досегашната рамка - Кирил Петков ще съобщи, че „ Европейски Съюз ще следи, а ние ще преместим ветото си в бъдещето и ще го наложим при нужда “. Както споделяше един сътрудник, някои хора умеят да лъжат с ентусиазъм. Премиерът разчита и на напън върху депутатите и политическите партии от страна на външни сили (пак ще се въздържа да ги загатна тук поименно), и се надява „ номерът да мине “.
Колегите в Министерство на външните работи, които се занимават със Скопие, споделяха преди време, че на един новоназначен началник - министър председател, министър на външните работи, политически консултант и прочие - нормално са им нужни към шест месеца, с цел да вникнат в тънкостите на материята и другите ѝ аспекти – двустранна, Брюкселска, държави-членки. Едва ли министър председателят (а и депутатите) знаят, и надали си дават сметка, че нито сходна наша декларация, нито сходни заявки на председателството и на Европейска комисия имат някаква правно-обвързваща мощ за Скопие, и че те не са равнозначни на записване в преговорната рамка. ЕК няма глас при взимане на решение за разширението. Тя следи за осъществяването на критериите от страна на държавата-кандидат и рапортува за това на Съвет „ Общи въпроси “ (СОВ). Толкова.
Записването на нашите упования към Скопие в преговорната рамка би било най-хубавата гаранция. То споделя какво държавите-членки са се разбрали, че ще чакат от държавата-кандидат да извърши, с цел да стане член. Всичко друго, по думите на „ класиците “, е „ Пунта Мара “. Ако държавите-членки са подготвени да ни дадат гаранции, за какво би трябвало да вършим едностранна декларация и те да я одобряват за сведение, а не го създадат с преговорната рамка, както в тази ситуация на Белград с Косово?
Кое тъкмо в държанието на районен съд Македония на най-високо равнище – от идването на Кирил Петков до момента – ни кара да считаме, че страната има желание да извърши непринудено който и да било от поетите в Договора от 2017 година и преди този момент задължения? Разрешили ли са въпроса с езика на омразата? Или с честното броене на българите? Или с отношението към тях? Или със записването на българите в Конституцията? Или би трябвало всички да си затворим очите пред откритите нападки на президента Пендаровски против президента Радев и настояванията за „ признание на македонско малцинство в България “? Трябва ли да се вършим, че не виждаме непрекъснатото извъртане на външния министър Буяр Османи, че те били подготвени „ да се договорим за всичко “, само че в този момент – по „ справедливи аргументи “ - не можели нищо да изпълнят?
Към момента България държи нещата в свои ръце и просто би трябвало да работи интензивно по другите „ писти “ за реализиране на позитивен за нас резултат.
„ Схемата “ на съветниците на Кирил Петков – да „ пуснем “ Скопие без да сме си обезпечили приемане на нашите претенции, съставлява рисков казус. В историята на Европейски Съюз няма друга страна-кандидатка, която сама да е определяла изискванията, при които да стартира договаряния за присъединението си. Ако това се случи в този момент, на следващия ден НЕ можем да чакаме друго държание на Скопие - те ще не престават да се държат по същия метод и през целия преговорен развой ще ни изясняват по какъв начин нямаме учредения да ги стопираме поради нерешени двустранни въпроси.
Ако нашите претенции в този момент бъдат напълно извадени от преговорната рамка, накъдето наподобява да се тласкат нещата, единствената ни опция да слагаме възможни въпроси, свързани с неизпълнението на уговорките на Скопие по двустранна линия, остава Съветът за асоцииране. Там обаче РСМ седи на масата дружно с България и с останалите страни членки, (които, заради слаба работа на българския политически истеблишмънт и дипломация през последните 12 години – като се изключи служебните държавни управления на Янев – са на страната на Скопие, защото не сме се даже пробвали да им разбираем защо става дума).
На фона на едно безславно и предателско наше оттегляне в този момент, няма потребност да предвиждаме какъв брой „ съществено “ ще бъде възприемана България в Европейски Съюз всякога оттук насетне, когато ще пази своите ползи по един или различен въпрос. Всеки ще знае, че може да ни извие ръцете, щом по толкоз значим за нас народен въпрос сме отстъпили без нищо.
Обществеността би трябвало да е наясно с това.
Източник: tribune.bg
КОМЕНТАРИ