Дългият път към дома
От дълго време отлежаваше в компютъра ми турският " Дългият път към дома " (много мощна и разнообразна е турската кинематография, не се лъжете по посредствените сериали) от 2013-та на режисьора Алфан Езели, с номинация за БАФТА, две награди в Монреал и в добавка оценка 7.2 в IMdb. Трябваше да го виждам мнoго по-рано, само че в този момент пък необичайно и завладяващо кореспондира с " Омразната осморка " на Tарантино - аналогиите са не една и две...
1915-та, Първата Световна Война, след кървавата кланица при Саръкамъш. В едно изоставено арменско село някъде в Турция, от дълго време под паника напуснато от жителите си и цялостно с трупове на свиреп убити от съветските " хуманисти " турци, по време на люта и продължителна зима се събират осмина - възрастният, обръгнал и недоверчив боен деец Сачъ (Югюр Полат), навъсен и със наложителните мустаци, който би трябвало да придружи философски крепката, макар нежната си физика и неумелост, очарователна, нежна и непосредствена брачна половинка на военачалник Гюл (Нергиз Йозтюрк) и дребната ѝ палава щерка до дома, локалният добросърдечен, доверчив и открит пастир Али (Мухарем Байрак) и познатата му, безмълвна, хубава и срамежлива Зейнеп (Сила Четиндаг). Накрая - двамата бойци, сухият, обтегнат като струна, чевръст, жив и скрито и заплашително нападателен Сами (Сердар Оргин, доста добър) и сбитият, плещест, ленив и очевидно зависещ на приятеля си Махмут (Шевкет Суха Тезел). В ъгъла на мазето, където са се подслонили и се крият от " казаците ", има и един премрял офицер, който по този начин и не идва в схващане, само че Сачъ милостиво го храни и пои.
Храна няма, нито отопление, турците са надалеч, помощ не се вижда отникъде, несъгласията се открояват, споровете тлеят, всички са доста разнообразни като прозиход, обучение, публично състояние и психика, раздразнителността и съмненията взимат връх. Най-накрая вземат решение да тръгнат по рисков планински път. Има секрети и очевидни убийства, канибализъм, изменничества, свинщина и достойнство, морал и нечовешка свирепост. Една микросистема, която копира огромния живот и в която той се оглежда с всичката си низост и с всичката си хубост. Докато в една възхитителна ретроспектива опознаваме мотивацията на най-големия звяр, който, става известно, има сърце, душа, даже съвест, надвишаващ е с обич (добре, егоистична) и носталгия (нещо, което в никакъв случай няма да бъде същото след ужасите на войната и неговите избори).
А съдбоносният изстрел дълго отеква в нас, до момента в който се точат надписите, които по този начин и не виждаме със замъглените си от сълзи очи...
Повече от Боян Атанасов можете да откриете в личния му блог, публикации от който публикуваме с неговото единодушие.
1915-та, Първата Световна Война, след кървавата кланица при Саръкамъш. В едно изоставено арменско село някъде в Турция, от дълго време под паника напуснато от жителите си и цялостно с трупове на свиреп убити от съветските " хуманисти " турци, по време на люта и продължителна зима се събират осмина - възрастният, обръгнал и недоверчив боен деец Сачъ (Югюр Полат), навъсен и със наложителните мустаци, който би трябвало да придружи философски крепката, макар нежната си физика и неумелост, очарователна, нежна и непосредствена брачна половинка на военачалник Гюл (Нергиз Йозтюрк) и дребната ѝ палава щерка до дома, локалният добросърдечен, доверчив и открит пастир Али (Мухарем Байрак) и познатата му, безмълвна, хубава и срамежлива Зейнеп (Сила Четиндаг). Накрая - двамата бойци, сухият, обтегнат като струна, чевръст, жив и скрито и заплашително нападателен Сами (Сердар Оргин, доста добър) и сбитият, плещест, ленив и очевидно зависещ на приятеля си Махмут (Шевкет Суха Тезел). В ъгъла на мазето, където са се подслонили и се крият от " казаците ", има и един премрял офицер, който по този начин и не идва в схващане, само че Сачъ милостиво го храни и пои.
Храна няма, нито отопление, турците са надалеч, помощ не се вижда отникъде, несъгласията се открояват, споровете тлеят, всички са доста разнообразни като прозиход, обучение, публично състояние и психика, раздразнителността и съмненията взимат връх. Най-накрая вземат решение да тръгнат по рисков планински път. Има секрети и очевидни убийства, канибализъм, изменничества, свинщина и достойнство, морал и нечовешка свирепост. Една микросистема, която копира огромния живот и в която той се оглежда с всичката си низост и с всичката си хубост. Докато в една възхитителна ретроспектива опознаваме мотивацията на най-големия звяр, който, става известно, има сърце, душа, даже съвест, надвишаващ е с обич (добре, егоистична) и носталгия (нещо, което в никакъв случай няма да бъде същото след ужасите на войната и неговите избори).
А съдбоносният изстрел дълго отеква в нас, до момента в който се точат надписите, които по този начин и не виждаме със замъглените си от сълзи очи...
Повече от Боян Атанасов можете да откриете в личния му блог, публикации от който публикуваме с неговото единодушие.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ