Оставам седнала след края на представлението и съм като островче

Оставам седнала след края на представлението и съм като островче измежду море от наскачали хора, които ръкопляскат с сдържан възторг, само че обезателно – прави. Всеки път ми се желае да ги попитам – за какво ставате? Особено когато представлението не е нищо изключително.

Преди няколко години дадохме публичност на апела на Владимир Пенев публиката да остане седнала и да ръкопляска от мястото си. Породи се бурна полемика и множеството отзиви на „ ставащи “ клоняха в посоката, че това е симптом на почитание към актьорите. Само че самите артисти не го схващат по този метод. Наскоро гледах изявление с Малин Кръстев, който сподели, че скачането на крайници на публиката незабавно след края на спектакъла му наподобява на групов порив на хората към дрешника да си вземат палтата. На последната премиера в спектакъл 199 чух от първия ред по какъв начин Георги Кадурин, покланяйки се, сподели: „ Седнете си на местата, хора, за какво ставате в този момент “. Сигурна съм, че описът с артисти може да бъде удължен.

Публиката ръкопляска седнала. Това е традицията в театъра и това е задоволително остаряло и красиво изкуство, с цел да е значимо да се съблюдават традициите му. Разбира се, когато на сцената сме видели нещо извънредно, тогава може да станем на крайници и по този начин да покажем специфичното си отношение. Аз персонално желаех да го направя след „ Три високи дами “ за Мария Стефанова и нейното завръщане на сцената, само че на фона на всички прави хора в близост ми, моят жест нямаше никакъв смисъл. Тоест ставането на крайници след всеки театър изцяло девалвира градацията на това удовлетворена ли е публиката или не е. Нима всякога сте чак толкоз удовлетворени?

И най-после желая да прибавя, че ставането на крайници въобще не компенсира обстоятелството, че у нас се ръкопляска напълно малко, извънредно незадоволително. Всеки, който е гледал зрелище или концерт някъде по света, може да удостовери, че доволната аудитория вика актьорите за реверанс още веднъж и още веднъж, подарява им цветя и демонстрира отношението си с това да остане в салона дълго след края на представлението. Тук всички се разотиват мигновено след втория реверанс, като даже той е израз на висшо утвърждение. В доста случаи актьорите ни – зле платени и работещи на 100 места, с цел да вържат двата края – заслужават доста повече аплодисменти. От място. Седнали.