На колене пред Каноса
Още от най-древни праисторически времена, в човешкото общество се вижда един непрекъснато възникващ спор, който условно може да бъде обозначен като „ жреците против царете “. Причината е, че властта на монарха – без значение дали родов водач, крал, цар или император, съгласно религиозната традиция, постоянно произлиза от божественото. От духовете на племето, боговете, Бога – според от това каква вяра изповядва даденото общество. А тъй като общуването сред хората и боговете се реализира посредством прослойката на „ жреците “, спорът сред тях и светския държател постоянно съществува, без значение дали в инертен или към този момент осъществен тип.
В този спор по традиция побеждават „ жреците “. Днес ние си мислим, че такива владетели като египетските фараони имали неограничена власт – само че е задоволително да се срещнем с невероятните ограничавания, налагани им от религиозните наставления (тоест, на процедура – от жреците), с цел да се усъмним в това. Фараонът нямал право да направи безусловно крачка, която да не е регламентирана – всичко, което той вършел, трябвало да бъде по строго избрани правила: по какъв начин и по кое време да се храни, да се появява пред народа, да прави секс, по какъв начин да се облича и т. н.
Почти няма висша вяра, в която този спор сред светския държател и религиозните дейци да е избегнат. В православието той намира хармонично решение посредством така наречен „ симфония “ – монархът получава властта си от Бога посредством посредничеството на Църквата, а той на собствен ред се грижи да устройва страната си по Божиите правила. Така нито Църквата диктува светското ръководство, нито монархът се меси в църковните каузи.
Обаче католическата черква дълго не успявала да реши казуса. За разлика от православната, където всеки народен патриарх е самостоятелен и над него няма различен свещеник, при католицизма римският свещеник – папата, централизира в своите ръце цялата църковна власт във всички католически страни. Оттук до изкушението да се направи същото и със светската власт има единствено половин крачка. И папите не съумели да избегнат това прелъщение.
Една от върховите точки в битката сред тях и католическите крале е конфликтът през ХІ-ти век сред папа Григорий VІІ и императора на Свещената римска империя Хенрих ІV. В ръцете на папите имало едно могъщо оръжие – анатемата. Отлъчването от Църквата. В Средновековието това било най-страшното, което можело да сполети един християнин – от крепостния селяндур до коронованите особи. Много по-страшно от тюрма. От тюрма може да се избяга. От анатемата – няма къде. Анатема значи, че никой няма право да поддържа връзка, подслонява, храни, облича, поддържа анатемосания. С две думи – жив труп.
Папа Григорий VII и Хенрих IV
След своето избиране за папа, Григорий VII се опитал да разшири правата си – с което обаче не се съгласил императорът на Свещената Римска империя Хенрих IV. В отговор папата отлъчил временно императора през 1076г., оповестил го за противозаконен и декларирал, че след 1 година отлъчването ще стане дефинитивно и вечно. Всеки държател постоянно има измежду своите велможи такива, които са подготвени да се разпалват при първия комфортен миг. Германските князе на собствен ред се заклели да не признават императора, до момента в който е отстранен. В устрема си да избегне открит протест, Хенрих определил среща на папата при Аугсбург.
Императорът облякъл елементарна одежда от зебло и, както се твърди, тръгнал необут. На 25 януари 1077г. Хенрих IV се изправил пред вратите на замъка Каноса, където бил отседнал папата. Григорий VII обаче, отказал да го одобри. Според информация от първа ръка (писмата, които двамата си разменили по-късно), Хенрих стоял пред портите на замъка в продължение на 3 дни. През цялото време той не свалил власеницата и постил. На 28 януари вратите на замъка се отворили и Хенрих бил пуснат вътре. Там застанал на колене пред папата и помоли за амнистия. Папата му дал прошка и същата вечер споделил причастието с него, което означавало публично снемане на отлъчването.
Замъкът Каноса
Ала Хенрих не съумял да избегне въоръжения бунт срещу себе си. Група южногермански епископи и феодали декларирали, че той не може да бъде повече император. Папата ги подкрепил, защото възбраната против Хенрих да ръководи оставала в действие – и за повторно го отлъчил от Църквата. Този път обаче всичко се решило на бойното поле. Хенрих разгромил бунтовниците и тръгнал с войските си към Рим. Папа Григорий VІІ бил заставен да избяга, а на мястото му седнал Климент ІІІ. Императорът съумял да си отмъсти. Но това към този момент нямало изключително значение. В съзнанието на поколенията замъкът Каноса се трансформирал в знак на унижението на светската власт. За други обаче, император Хенрих ІV станал знак на битката против папите. Така да вземем за пример, доста почитатели на протестантството го считат за „ първия протестант “.
След няколко века Ото декор Бисмарк декларирал: „ Ние няма да вървим в Каноса – нито телом, нито духом! “, като имал поради, че по негово време Германия няма да разреши някой да й се меси в политическия, културен и набожен живот.
Адолф Хитлер също употребявал този израз, когато описвал срещата си през 1926 година с министър-председателя на Бавария – Хенрих Хелд. Тогава фюрерът, неотдавна освободен от затвора Ландсберг (където написал „ Моята битка “), помолил премиера да смъкна възбраната за Национал-социалистическата партия. И когато това станало, може да се сметне, че от тази своя „ Каноса “ Хитлер тръгнал към властта.
