Орлин Горанов с емоционален и страховит коментар пред "ШОУ": Вече сме в Трета световна война, хората са зомбита!
Орлин Горанов е от хората, които усмихват с лъчение, чак по-късно и с думи. А когато запее като че ли насочва покана за другарство. Любимец на генерации българи, той е подготвен с следващата си музикална изненада – горещо национално юбилейно турне, с което ще посрещне и своя 60-и рожден ден на сцената. Първите концерти от обиколката на огромните летни подиуми са в Стара Загора – на 11 юли, Добрич – на 12 юли, и Варна – на 20 юли. За самия рожден ден пък класикът на българската поп музика ще изнесе огромен концерт в Летния спектакъл на Бургас на 10 август. Нежното наличие ще бъде показано от Кристина Димитрова – която има три издадени албума и няколко компилации от златни шлагери, Марги Хранова, Тони Димитрова и Мариана Попова. Пред кореспондент на „ ШОУ ” по традиция Орлин Горанов е прочувствен, прям и въодушевяващ с въодушевление.
- Правите юбилейно турне за 60-ата си годишнина. Хайде издайте пред мен най-малко дребна част от замислените изненади в него? И в действителност доста ли ви се костват или в противен случай тези години в житейски аспект?
- Е, в този момент в случай че издам, към този момент няма да е изненада (смее се). Но въпреки всичко – аз за първи път се появявам в подобен формат дружно с няколко мои колежки, тъй като до момента не съм правил този опит. Чудих се кои да бъдат дуетните ми сътрудници, само че се стопирах на тези, с които най-често работим, а имаме и положителни другарски връзки. С тях ще създадем една разходка из България, ще се опитаме да подарим приятни страсти на хората с песните, които останаха във времето. Честно казано, годините не са доста. Колкото повече стават, толкоз повече си мислиш, че си при започване на всичко, тъй като при нас всеки ден е доказване, битка. Годините са нещо доста релативно. Колкото по-късно човек успее да се раздели с детето в себе си, толкоз по-добре (смее се).
- А за какво би трябвало да се разделя?
- Ами да, за какво в действителност. По-добре да е по-весело, по детски чисто. А аз съм безвъзвратен експериментатор. Много обичам да върша нещо друго, както е този план с сътрудниците в този момент – постоянно има какво да науча, какво да дам. Случват се неща, които другояче няма по какъв начин да се случат.
- Експерименти единствено на сцената или и в живота?
- О, опитите би трябвало да бъдат на всички равнища. Специално в нашата работа едно от най-негативните обстановки е рутината – в случай че се оставиш на инерцията, просто спираш да вървиш напред. Виждате в последните години какъв брой бързо върви всичко – и при нас, и в международен мащаб. Ако ние желаеме да бъдем настоящи, би трябвало да бъдем в крайник с времето.
Певецът със фамилията си - брачната половинка си Валя и щерка им Жаклин
- Като казвате време и ви връщам към не толкоз далечната 1988 година и „ Мелодия на годината”, тъй като може би някъде в този интервал или по-рано с Кристина Димитрова се превръщате в обичан дует за генерации българи…
- Може би малко по-рано – ’84-85-а, когато изпяхме „ Детски спомен”. С Криси сме дружно от съвсем 35 години. С нея постоянно е доста забавно, тъй като тя е една доста колоритна персона. Когато сме пътували дружно по концертите, постоянно е било доста занимателно – не съм броил, само че концертите са стотици, да не кажа хиляди. Лесно се сработихме още през цялото време – разбираме се, както се споделя, без да си приказваме, и постоянно всичко е под надзор. Повратни обстановки в връзките ни за всичките тези години в действителност не е имало. За жал някои от медиите си разрешиха да тиражират някакви злословия за нас, които нямат нищо общо с истината. Например, че сме се били скарали, пък след това разделили и така нататък Няма такива неща. Всъщност
с Криси в никакъв случай не сме изоставяли независимите си кариери
независимо от развиването на дуета – през тези години аз си гледах моята работа, дори попях и малко опера, пътувах по света, под дърво и камък, тя също си е правила нейната работа.
- Труден ли е животът на сцената?
- Всеки си намира мястото там и в случай че му е мъчно, просто не би трябвало да се занимава с тази работа. Сцената е една хипербола на живота ни, която ни предизвика по някакъв метод да се опитваме да помислим – до каква степен сме стигнали, накъде сме тръгнали, какво би трябвало да създадем, по какъв начин да го създадем, с цел да бъде всичко, както би трябвало да бъде. Такава е и задачата на изкуството, още от далечни времена, по този начин ще бъде и отсега нататък.
С Кристина ДИмитрова са дълготраен тандем
- Говорили сме си и различен път за това по какъв начин съществуването на глобализацията води до там, че с изключение на да падат всевъзможни жанрови граници, доста от създателите като че ли стават всеядни на сцената, могат да вършат всичко…
- О, да. И за жал това продължава да бъде реалност. Ставаме всеядни несъмнено. Но знаете, аз съм ученик на остарялата школа и ценностната ми система е малко по-различна от това, което се случва сега. Ще призная, че ми става доста неприятно, когато чуя някой да споделя нещо от сорта на:
„ Бе, за какво аз би трябвало да дисциплинирам младите?! Те си имат родители”
Мисля, че една от главните функционалности на културата и на медиите въобще в народен мащаб преди всичко е възпитателна. Така че и дума да не става! Не сме отговорни за това, което се случва – дотолкоз, доколкото законите са такива, че разрешават доста неща. Няма по какъв начин да ограничиш някого, в случай че си приказваме за народна власт в скоби. А тази народна власт в действителност изисква доста строги правила, които на някои не им се нравят, че би трябвало да се съблюдават. Ами дайте да вървим всички голи по улиците и да вършим всевъзможни простотии непрекъснато! Това ли е демокрацията?!
- Хората като че ли все чакат някой, който да пристигна и да избави ситуацията, като избавител, само че грубата действителност не допуска съществуване на вълшебен пръчици, с които да решаваме проблемите си!
- Точно по този начин. Неволя няма… нали знаете тази приказка за неволята – човечецът викал, викал, викал неволята и най-после тя като не пристигнала, решил самичък да си оправи казуса. Няма месии. Докато ние самите не си забележим облика в огледалото – какво би трябвало да създадем, по какъв начин да стане – по този начин ще са нещата.
С колежката си и добра другарка Марги Хранова
- Мнозина оправдават сходни настройки, упования, реакции, с робството?!
- Тази тематика е толкоз дълбока, че няма да ни стигне времето. Така наречената българска народопсихология, която от кого беше измислена…
- От Иван Хаджийски!
- Да… та тя е едно извинително пунктче за това, видите ли, за какво не се случват нещата у нас. Това било българската народопсихология. Напротив! Когато напусне границата, единствено на 10 километра от Калотина, българинът стартира да съблюдава безусловно всички знаци, правила, условия в страната, където отива. Значи може. Просто би трябвало да има правила, които да се съблюдават от всички, с цел да се случи това обществото да тръгне напред. Само една птичка пролет не прави (усмихва се).
- Споделяли сте ми, че един от повратните моменти в живота ви е била клетвата в казармата. Защо? И за какво за мнозина през днешния ден тя е синоним на нелепост?
- Точно по този начин, да. Ако погледнете всяка една уважаваща себе си нация и страна, ще видите, че тя се грижи за няколко неща, едно от които се назовава независимост, народна власт. Както е споделил великият Сервантес, те се крепят на върха на бойното копие. Няма по какъв начин едно момче, което е седяло до през вчерашния ден на един чин, да има отговорности към страна, към жанр и семейство и към всичко останало, което е част от тази цивилизация. Както би трябвало да пазиш дома си, по този начин би трябвало да пазиш и достойнството на фамилията си, националността си и всичко останало. Но няма по какъв начин да го направиш, в случай че не си квалифициран за това. За мен една Швейцария е един доста успешен опит в градацията и развиването на сходни връзки – там всяко дете след казармата, шест месеца наложително отива на подготовка за това някой ден, недай си Боже, в случай че се наложи, да бъде в услуга на страната, на фамилията и всички останали полезности. Иначе се трансформираме в някакви потребители; хора, които ги интересува единствено дали има нещо на масата, от кое място могат да се вземат някакви лесни пари, без задължения. Едни потребители. И не знам дали другаде по света има такава сентенция: Ако е бърза работа, някой ще я свърши, лягам да дремя. И като се събудя, в случай че никой не я е приключил, значи не е била толкоз незабавна! Не знам какво би трябвало да се случи в България, с цел да ни пристигна акълът в главата, че по този начин не може да продължаваме повече. То може, както се казва… но не трябва.
- По мотив казармата Бранислав Нушич споделя, че в нея не одобряват хора с тесни гърди, откакто най-тесногръди са военните… Съгласен ли сте с това?
- Ами.. и да, и не. Да, тези хора са експерти и се занимават с неща, за които са учили. А по какъв начин би реагирал естественият човек в рискови обстановки? На процедура от 11 септември ние към този момент сме в Трета международна война – тероризмът. Някой споделя – има неразбираем съперник – ами да, не е явен и става все по-странно. Хората са се психирали, зомбирали, не знаят какво се случва. Аз не съм виждал толкоз доста решетки по първите етажи на софийските жилища от години. Почти няма дом, в който да не е влизано…
Всеки втори човек е бил измамван или обичай, или друго
Не знам… до каква степен ще стигнем.
- Може би тъкмо поради сходни мисли и ценностна система през 2009-а станахте член на Ордена на рицарите тамплиери? Или бъркам?
- Не, напълно не грешите. Ако няма ценностна система, ние сме живи трупове, това е реалност! Тя е единственото, което би могло да ни резервира като естествени и образовани, цивилизовани хора. Нея обаче, би трябвало непрекъснато да пазим и браним, няма по какъв начин другояче. Иначе всеки се тупа в гърдите, споделя – аз съм българин, имаме 1300-годишна история, имаме най-старото злато на света и още куп други неща, само че както е споделил Кенеди „ не питай какво ще направи страната за теб, а какво ти можеш да направиш за страната си!” Няма по какъв начин по различен метод.
- В този смисъл мислите ли, че би трябвало да има специфичен закон за културата, за езика, за музиката – за всичко, което дефинира по един или различен метод българската нематериалност?
- Задължително! Национална теория за развиването на културата – и то за околните 20-30 години, би трябвало да има, с цел да можем да бъдем почтени хора по някакъв метод. Да можем да стъпваме по тази земя, да има с какво да се гордеем, освен с кирилицата. На Балканите би трябвало да работим всички за нашата обща история – едно място сме, няма други Балкани на планетата. Защо да не бъдем едно – да живеем умерено, обикновено, по съседски – нравите са ни едни и същи, песните, обичаите…
- Да се върнем още веднъж към музиката – кой е състезанието, който няма да забравите в никакъв случай?
- Този, който е към този момент в историята – „ Златният Орфей” – който даде доста, доста високо равнище на България и българската музика. Той съумя да стигне до международната десетка като равнище на състезания. Но, за жал времето му мина. Помня и доста закачливи моменти – един път преди години ме показаха като „ момчето звяр и природа” (смее се), нали съм роден в подножието на Балкана. Хич не се дразня (смее се). Много прочувствено и зареждащо беше от професионална позиция – имаше страхотни музиканти, които чакаха с неспокойствие да пристигна времето за „ Орфей”. Мога да бъда единствено благополучен, че съм живял и работил в този интервал. С каквото мога да бъда потребен в този момент на младите, постоянно съм отворен. Затова и от няколко години преподавам в Югозападния университет в Благоевград. Не знам дали младите, с които работя, ще станат един ден създатели, само че педагози преди всичко – хора, които от тук насетне ще би трябвало да опишат на подрастващото потомство каква е магията на музиката. Тя е приоритет за хората – един неповторим език, който няма народност, няма вяра, нищо – както вярата, както любовта.
- И хареса ли ви усета на науката? Как се чувствате като учител?
- Доста по-отговорен, тъй като когато съм на сцената давам отговор единствено за себе си, а когато приказвам със студентите, вървим дружно по веднъж, желая да им кажа доста неща, само че пък и да ги науча да търсят доста неща. Те самите да ги откриват.
- Сигурна съм, че не ви е елементарно да обяснявате етикетите, с които постоянно през днешния ден са облепени музикалните конкурси… За които по-често се приказва за нагласени обстановки, в сравнение с за гений?!
- Нямам пояснение за това, почтено да ви кажа. Пак опираме до нрав – постоянно има удовлетворени и недоволни. При такива надпревари
винаги има не бити, а спечелили, и хора, които не умеят да губят
Всеки един фестивал не е война – там би трябвало да се съберат сътрудници, да си сверят часовниците, с цел да стане прелестно – както за тях, по този начин и за публиката. Иначе не ги разбирам аз нещата.
- А има ли по какъв начин да надскочим този легендарен нрав?
- Може би… не съм мислил доста. По-скоро виждам да давам отговор за себе си, за това по някакъв метод аз да се надскачам.
- Когато се запознавате със брачната половинка си Валя, тя към този момент е имала музикален опит – получавала е даже оферти да пее в чужбина с една група, тъй като доста е приличала на Агнес от АББА… Защо не направихте дует с нея?
- Интересен въпрос несъмнено (смее се). Всъщност с нея вършим дует, само че единствено на частни празненства. Иначе не е доста в нейния натюрел да се занимава с това за пред необятната аудитория. Така се завъртя животът, че тя имаше напълно друга специалност, а след това като пристигна детето, майчинството, и нещата се трансформираха. Точно тогава пък аз бях почнал да се занимавам по-сериозно с опера. Никога не сме имали на дневен ред да вършим нещо дружно в тази посока. На този стадий тя е доста щастлива, тъй като го прави за наслаждение, а не като специалност (смее се). Както се споделя, един музикант у дома е задоволителен (смее се).
- Но тук не важи и другата сентенция за „ музикант къща не храни”?
- Не (смее се). Тази сентенция в действителност е от края на по-миналия век, имайки поради, че е по-добре да си с мотиката на полето, в сравнение с да се разхождаш тук с някакви инструментчета и дрън-дрън. Така са мислели нашите прародители. Но в този момент нещата са напълно други. Така нареченият шоубизнес дава опция на хора, които са в тази сфера, да печелят не неприятно. Музиката в последните век, век и половина, претърпя жестока промяна. Вече е бизнес. Няма неприятно.
Интервю на Анелия ПОПОВА, в. " ШОУ "
ЧЕТЕТЕ ОЩЕ ГОРЕЩИ НОВИНИ В НАЙ-НОВИЯ БРОЙ НА ВЕСТНИК " ШОУ ", КОЙТО ВЕЧЕ Е НА ПАЗАРА!
- Правите юбилейно турне за 60-ата си годишнина. Хайде издайте пред мен най-малко дребна част от замислените изненади в него? И в действителност доста ли ви се костват или в противен случай тези години в житейски аспект?
- Е, в този момент в случай че издам, към този момент няма да е изненада (смее се). Но въпреки всичко – аз за първи път се появявам в подобен формат дружно с няколко мои колежки, тъй като до момента не съм правил този опит. Чудих се кои да бъдат дуетните ми сътрудници, само че се стопирах на тези, с които най-често работим, а имаме и положителни другарски връзки. С тях ще създадем една разходка из България, ще се опитаме да подарим приятни страсти на хората с песните, които останаха във времето. Честно казано, годините не са доста. Колкото повече стават, толкоз повече си мислиш, че си при започване на всичко, тъй като при нас всеки ден е доказване, битка. Годините са нещо доста релативно. Колкото по-късно човек успее да се раздели с детето в себе си, толкоз по-добре (смее се).
- А за какво би трябвало да се разделя?
- Ами да, за какво в действителност. По-добре да е по-весело, по детски чисто. А аз съм безвъзвратен експериментатор. Много обичам да върша нещо друго, както е този план с сътрудниците в този момент – постоянно има какво да науча, какво да дам. Случват се неща, които другояче няма по какъв начин да се случат.
- Експерименти единствено на сцената или и в живота?
- О, опитите би трябвало да бъдат на всички равнища. Специално в нашата работа едно от най-негативните обстановки е рутината – в случай че се оставиш на инерцията, просто спираш да вървиш напред. Виждате в последните години какъв брой бързо върви всичко – и при нас, и в международен мащаб. Ако ние желаеме да бъдем настоящи, би трябвало да бъдем в крайник с времето.
Певецът със фамилията си - брачната половинка си Валя и щерка им Жаклин
- Като казвате време и ви връщам към не толкоз далечната 1988 година и „ Мелодия на годината”, тъй като може би някъде в този интервал или по-рано с Кристина Димитрова се превръщате в обичан дует за генерации българи…
- Може би малко по-рано – ’84-85-а, когато изпяхме „ Детски спомен”. С Криси сме дружно от съвсем 35 години. С нея постоянно е доста забавно, тъй като тя е една доста колоритна персона. Когато сме пътували дружно по концертите, постоянно е било доста занимателно – не съм броил, само че концертите са стотици, да не кажа хиляди. Лесно се сработихме още през цялото време – разбираме се, както се споделя, без да си приказваме, и постоянно всичко е под надзор. Повратни обстановки в връзките ни за всичките тези години в действителност не е имало. За жал някои от медиите си разрешиха да тиражират някакви злословия за нас, които нямат нищо общо с истината. Например, че сме се били скарали, пък след това разделили и така нататък Няма такива неща. Всъщност
с Криси в никакъв случай не сме изоставяли независимите си кариери
независимо от развиването на дуета – през тези години аз си гледах моята работа, дори попях и малко опера, пътувах по света, под дърво и камък, тя също си е правила нейната работа.
- Труден ли е животът на сцената?
- Всеки си намира мястото там и в случай че му е мъчно, просто не би трябвало да се занимава с тази работа. Сцената е една хипербола на живота ни, която ни предизвика по някакъв метод да се опитваме да помислим – до каква степен сме стигнали, накъде сме тръгнали, какво би трябвало да създадем, по какъв начин да го създадем, с цел да бъде всичко, както би трябвало да бъде. Такава е и задачата на изкуството, още от далечни времена, по този начин ще бъде и отсега нататък.
С Кристина ДИмитрова са дълготраен тандем
- Говорили сме си и различен път за това по какъв начин съществуването на глобализацията води до там, че с изключение на да падат всевъзможни жанрови граници, доста от създателите като че ли стават всеядни на сцената, могат да вършат всичко…
- О, да. И за жал това продължава да бъде реалност. Ставаме всеядни несъмнено. Но знаете, аз съм ученик на остарялата школа и ценностната ми система е малко по-различна от това, което се случва сега. Ще призная, че ми става доста неприятно, когато чуя някой да споделя нещо от сорта на:
„ Бе, за какво аз би трябвало да дисциплинирам младите?! Те си имат родители”
Мисля, че една от главните функционалности на културата и на медиите въобще в народен мащаб преди всичко е възпитателна. Така че и дума да не става! Не сме отговорни за това, което се случва – дотолкоз, доколкото законите са такива, че разрешават доста неща. Няма по какъв начин да ограничиш някого, в случай че си приказваме за народна власт в скоби. А тази народна власт в действителност изисква доста строги правила, които на някои не им се нравят, че би трябвало да се съблюдават. Ами дайте да вървим всички голи по улиците и да вършим всевъзможни простотии непрекъснато! Това ли е демокрацията?!
- Хората като че ли все чакат някой, който да пристигна и да избави ситуацията, като избавител, само че грубата действителност не допуска съществуване на вълшебен пръчици, с които да решаваме проблемите си!
- Точно по този начин. Неволя няма… нали знаете тази приказка за неволята – човечецът викал, викал, викал неволята и най-после тя като не пристигнала, решил самичък да си оправи казуса. Няма месии. Докато ние самите не си забележим облика в огледалото – какво би трябвало да създадем, по какъв начин да стане – по този начин ще са нещата.
С колежката си и добра другарка Марги Хранова
- Мнозина оправдават сходни настройки, упования, реакции, с робството?!
- Тази тематика е толкоз дълбока, че няма да ни стигне времето. Така наречената българска народопсихология, която от кого беше измислена…
- От Иван Хаджийски!
- Да… та тя е едно извинително пунктче за това, видите ли, за какво не се случват нещата у нас. Това било българската народопсихология. Напротив! Когато напусне границата, единствено на 10 километра от Калотина, българинът стартира да съблюдава безусловно всички знаци, правила, условия в страната, където отива. Значи може. Просто би трябвало да има правила, които да се съблюдават от всички, с цел да се случи това обществото да тръгне напред. Само една птичка пролет не прави (усмихва се).
- Споделяли сте ми, че един от повратните моменти в живота ви е била клетвата в казармата. Защо? И за какво за мнозина през днешния ден тя е синоним на нелепост?
- Точно по този начин, да. Ако погледнете всяка една уважаваща себе си нация и страна, ще видите, че тя се грижи за няколко неща, едно от които се назовава независимост, народна власт. Както е споделил великият Сервантес, те се крепят на върха на бойното копие. Няма по какъв начин едно момче, което е седяло до през вчерашния ден на един чин, да има отговорности към страна, към жанр и семейство и към всичко останало, което е част от тази цивилизация. Както би трябвало да пазиш дома си, по този начин би трябвало да пазиш и достойнството на фамилията си, националността си и всичко останало. Но няма по какъв начин да го направиш, в случай че не си квалифициран за това. За мен една Швейцария е един доста успешен опит в градацията и развиването на сходни връзки – там всяко дете след казармата, шест месеца наложително отива на подготовка за това някой ден, недай си Боже, в случай че се наложи, да бъде в услуга на страната, на фамилията и всички останали полезности. Иначе се трансформираме в някакви потребители; хора, които ги интересува единствено дали има нещо на масата, от кое място могат да се вземат някакви лесни пари, без задължения. Едни потребители. И не знам дали другаде по света има такава сентенция: Ако е бърза работа, някой ще я свърши, лягам да дремя. И като се събудя, в случай че никой не я е приключил, значи не е била толкоз незабавна! Не знам какво би трябвало да се случи в България, с цел да ни пристигна акълът в главата, че по този начин не може да продължаваме повече. То може, както се казва… но не трябва.
- По мотив казармата Бранислав Нушич споделя, че в нея не одобряват хора с тесни гърди, откакто най-тесногръди са военните… Съгласен ли сте с това?
- Ами.. и да, и не. Да, тези хора са експерти и се занимават с неща, за които са учили. А по какъв начин би реагирал естественият човек в рискови обстановки? На процедура от 11 септември ние към този момент сме в Трета международна война – тероризмът. Някой споделя – има неразбираем съперник – ами да, не е явен и става все по-странно. Хората са се психирали, зомбирали, не знаят какво се случва. Аз не съм виждал толкоз доста решетки по първите етажи на софийските жилища от години. Почти няма дом, в който да не е влизано…
Всеки втори човек е бил измамван или обичай, или друго
Не знам… до каква степен ще стигнем.
- Може би тъкмо поради сходни мисли и ценностна система през 2009-а станахте член на Ордена на рицарите тамплиери? Или бъркам?
- Не, напълно не грешите. Ако няма ценностна система, ние сме живи трупове, това е реалност! Тя е единственото, което би могло да ни резервира като естествени и образовани, цивилизовани хора. Нея обаче, би трябвало непрекъснато да пазим и браним, няма по какъв начин другояче. Иначе всеки се тупа в гърдите, споделя – аз съм българин, имаме 1300-годишна история, имаме най-старото злато на света и още куп други неща, само че както е споделил Кенеди „ не питай какво ще направи страната за теб, а какво ти можеш да направиш за страната си!” Няма по какъв начин по различен метод.
- В този смисъл мислите ли, че би трябвало да има специфичен закон за културата, за езика, за музиката – за всичко, което дефинира по един или различен метод българската нематериалност?
- Задължително! Национална теория за развиването на културата – и то за околните 20-30 години, би трябвало да има, с цел да можем да бъдем почтени хора по някакъв метод. Да можем да стъпваме по тази земя, да има с какво да се гордеем, освен с кирилицата. На Балканите би трябвало да работим всички за нашата обща история – едно място сме, няма други Балкани на планетата. Защо да не бъдем едно – да живеем умерено, обикновено, по съседски – нравите са ни едни и същи, песните, обичаите…
- Да се върнем още веднъж към музиката – кой е състезанието, който няма да забравите в никакъв случай?
- Този, който е към този момент в историята – „ Златният Орфей” – който даде доста, доста високо равнище на България и българската музика. Той съумя да стигне до международната десетка като равнище на състезания. Но, за жал времето му мина. Помня и доста закачливи моменти – един път преди години ме показаха като „ момчето звяр и природа” (смее се), нали съм роден в подножието на Балкана. Хич не се дразня (смее се). Много прочувствено и зареждащо беше от професионална позиция – имаше страхотни музиканти, които чакаха с неспокойствие да пристигна времето за „ Орфей”. Мога да бъда единствено благополучен, че съм живял и работил в този интервал. С каквото мога да бъда потребен в този момент на младите, постоянно съм отворен. Затова и от няколко години преподавам в Югозападния университет в Благоевград. Не знам дали младите, с които работя, ще станат един ден създатели, само че педагози преди всичко – хора, които от тук насетне ще би трябвало да опишат на подрастващото потомство каква е магията на музиката. Тя е приоритет за хората – един неповторим език, който няма народност, няма вяра, нищо – както вярата, както любовта.
- И хареса ли ви усета на науката? Как се чувствате като учител?
- Доста по-отговорен, тъй като когато съм на сцената давам отговор единствено за себе си, а когато приказвам със студентите, вървим дружно по веднъж, желая да им кажа доста неща, само че пък и да ги науча да търсят доста неща. Те самите да ги откриват.
- Сигурна съм, че не ви е елементарно да обяснявате етикетите, с които постоянно през днешния ден са облепени музикалните конкурси… За които по-често се приказва за нагласени обстановки, в сравнение с за гений?!
- Нямам пояснение за това, почтено да ви кажа. Пак опираме до нрав – постоянно има удовлетворени и недоволни. При такива надпревари
винаги има не бити, а спечелили, и хора, които не умеят да губят
Всеки един фестивал не е война – там би трябвало да се съберат сътрудници, да си сверят часовниците, с цел да стане прелестно – както за тях, по този начин и за публиката. Иначе не ги разбирам аз нещата.
- А има ли по какъв начин да надскочим този легендарен нрав?
- Може би… не съм мислил доста. По-скоро виждам да давам отговор за себе си, за това по някакъв метод аз да се надскачам.
- Когато се запознавате със брачната половинка си Валя, тя към този момент е имала музикален опит – получавала е даже оферти да пее в чужбина с една група, тъй като доста е приличала на Агнес от АББА… Защо не направихте дует с нея?
- Интересен въпрос несъмнено (смее се). Всъщност с нея вършим дует, само че единствено на частни празненства. Иначе не е доста в нейния натюрел да се занимава с това за пред необятната аудитория. Така се завъртя животът, че тя имаше напълно друга специалност, а след това като пристигна детето, майчинството, и нещата се трансформираха. Точно тогава пък аз бях почнал да се занимавам по-сериозно с опера. Никога не сме имали на дневен ред да вършим нещо дружно в тази посока. На този стадий тя е доста щастлива, тъй като го прави за наслаждение, а не като специалност (смее се). Както се споделя, един музикант у дома е задоволителен (смее се).
- Но тук не важи и другата сентенция за „ музикант къща не храни”?
- Не (смее се). Тази сентенция в действителност е от края на по-миналия век, имайки поради, че е по-добре да си с мотиката на полето, в сравнение с да се разхождаш тук с някакви инструментчета и дрън-дрън. Така са мислели нашите прародители. Но в този момент нещата са напълно други. Така нареченият шоубизнес дава опция на хора, които са в тази сфера, да печелят не неприятно. Музиката в последните век, век и половина, претърпя жестока промяна. Вече е бизнес. Няма неприятно.
Интервю на Анелия ПОПОВА, в. " ШОУ "
ЧЕТЕТЕ ОЩЕ ГОРЕЩИ НОВИНИ В НАЙ-НОВИЯ БРОЙ НА ВЕСТНИК " ШОУ ", КОЙТО ВЕЧЕ Е НА ПАЗАРА!
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ