Експериментът Розенхан: Колко лесно се влиза в лудница и колко трудно се излиза
Определянето на психологичното здраве е една особена и комплицирана задача. От професионална позиция, слагането на диагноза е отговорно занятие и мнозина стартират да се съмняват в съответните ограничения. Психологът доктор Дейвид Розенхан от Станфордския университет преглежда с интерес един от най-важните въпроси по това време – какъв брой елементарно е да се слага диагноза. И през 1969 година взема решение да ревизира една забавна доктрина. Самият той, съпроводен с още седем души, влизащи изцяло в границите на нормалността, стартират да обикалят психиатричните лечебни заведения за интервал от три години, представяйки се за луди, с цел да ревизират по какъв начин лекарите ще реагират и дали въобще ще съумеят да познаят кой се преструва и кой не.
За интервал от три години, нито един доктор не може да разпознае същинската полуда от преструването, а това несъмнено би трябвало да тормози мнозина. Екипът на ученият е избрал към 12 разнообразни лечебни заведения, от които единствено една държавна. Останалите са частни лечебни заведения, в които се чака малко по-сериозна грижа. Пациентите били също забавно рекрутирани – 3 дами и 5 мъже трябвало да влязат в роля по квалифициран сюжет.
Ролята на Дейвид Розенхан изисквала от него да се показва в най-различни специалности – от художник до психолог. Всички участници употребявали подправени имена и бил инструктирани да записват часове за обзор в определените болнични заведения. Там ще споделят, че чуват разнообразни гласове. И доста постоянно чували шепненето на думи като „ празно “ и „ кухо “ – думите считани за първи маркер за откриването на екзистенциална рецесия. Ако даден човек каже, че животът му е празен, той автоматизирано подсказва на професионалиста, че нещо не е наред.
И след стартирането на най-големите клишета от книгата, всеки един подправен пациент е настанен за лекуване в лудницата. През 1973 година с приключването на опита, Дейвид записва в отчета си „ Да бъдеш естествен на ненормални места “, че нито един от неговите другари не е вярвал, че толкоз елементарно ще влезе в лудницата. Получаването на място в болничното заведение, както и на усмирителна риза, не е единственият комплимент от психиатрите.
Всички сътрудници на доктор Розенхан са диагностицирани с шизофрения, единствено един не получава тази купа – на него е присъдено маниакална депресивна неуравновесеност. Очевидно последният е вложил доста повече в актьорската си игра. По спогодба, всички „ пациенти “ трябвало да декларират, че имат халюцинации и виждат най-различни хора. Не е трябвало да показват никакви други признаци, всеки един знаел сюжета, който би трябвало да изиграе.
Актьорите заявяват, че фамилията им е крепко и нямат родственици, които да страдат от сходни проблеми, само че това не попречило на нито една болница да се усъмни. Веднъж щом всички влизат в лудницата, би трябвало да се избавят независимо. Никой даже не подозирал какъв брой време ще е належащо, с цел да се появи доктор, който да регистрира времето за възобновяване. Едва тогава би трябвало да разкрият истината и да покажат, че са изцяло естествени хора, само че всяка болница има друга процедура.
Дейвид се тормозил, че ще бъдат разкрити доста елементарно и ще станат обект на насмешки. Оказало се, че паниките били изцяло безпочвени. Особената компликация за психиатрите е да разпознаят естествените пациенти, за тях всеки дошъл в кабинета към този момент има отклонения, затова няма смисъл да се губи времето. Нещо повече, дълго след визитациите, всички артисти почнали да декларират, че се усещат чудесно, гласовете изчезнали и към този момент желали да си вървят, само че личният състав на болничното заведение отказвал да ги освободи, те още вярвали, че нещо не е наред. Оказало се мъчно да се излезе от лудницата, изключително откакто диагнозата е сложена от специалист. Професионалистите виждали един доста добър опит на новите заболели пациенти – въпреки и същите да били здрави.
Розенхан даже дал бележници на съучастниците си и декларирал да записват всичко, което се случва, както и да означават какъв брой тъкмо време е належащо на една болница да ги изпише. Какъв е резултатът? Медицинските сестри също отбелязвали в дневната рутина, че пациентът почнал да написа по-сериозно в дневника си. Много постоянно самите лекари почнали да преглеждат записките и продължавали да не имат вяра, че беседват със здрав човек, те били сигурни, че това е тактичност за освобождение, която болните от шизофрения постоянно практикуват.
Пациентът, съгласно специалистите, употребявал този способ, с цел да се успокоява и да отпусне подсъзнанието си. Разказването на две разнообразни версии – един път болен, а по-късно здрав – пациентът допълвал своята шизофренна диагноза. 8-те души не престават своята вълнуваща история, като споделят, че вкъщи имат семейство и деца. Отношенията във семейството се преглеждат като позитивен фактор, който би разрешил по-бързото освобождение, само че единствено в случай че лекуването в домашни условия се съблюдава.
В това проучване всеки артист бил диагностициран с един необикновен опит да прикрие прочувственото неспокойствие, с което потвърждава неведнъж, че е бил фамилията си и насилието не било познато, най-малко по този начин считали всички лекари. Накрая Дейвид споделя, че нито една болница не е обърнала внимание на същинското му положение, не се срещнала с живота му. Вместо това диагнозата подсказвала всички проблеми и потребността от по-нататъчно проучване не била нужна. И тъй като никой не има вяра на 8-те измамника, личният състав също се пази от тях и се отнася студено, очаквайки във всеки един миг да се случи най-лошото. В доста от лечебните заведения се стигнало даже до малтретиране.
Опитите за естествен диалог не можели да се проведат. И къде е най-забавната страна на нещата? Докато нито един доктор, нито една здравна сестра, както и въобще човек с някакви знания по логика на психиката, изрично не може да познае актьорите, единствените хора, които улавят доста добре шегата са – лудите. Една от изследователките декларира, че в болничното поделение, където се намирала, участвали 118 пациента – 35 от тях незабавно я разпознали. Някои били сигурни, че е професор или публицист. Мнозина се пробват да подскажат, да подчертаят, че с лекарите се прави една доста жестока смешка, но още веднъж удряли на камък.
Когато опитът завършва, всеки един от 8-те души ще е прокиснал сред 7 и 52 дни, само че приблизително всички прекарват по 19 дни в болница, диагностицирани с болест, която в никакъв случай не са имали. Пуснати са, тъй като най-вероятно са влезнали в ремисия, затова няма смисъл да бъдат арестувани повече и са годни за домашно лекуване. Розенхан най-после написа в своя отчет, че в нито един миг не са задавани спомагателни въпроси и оценки на държанието. Никой даже не е попълвал картоните, с цел да отбелязва някакъв напредък.
Веднъж щом човек получава етикета „ Шизофрения “, той в никакъв случай не може да го изтрие. Дейвид е безапелационен, че в XX век не може да се има доверие на нито една институция. Описаният модел, който ученият демонстрира, е привързан напълно с по този начин наречената „ фалшиво-позитивна диагноза “, която постоянно принуждава лекарите да опропастят здрави хора и противоположното също се позволява. Именно това подсказва, че би трябвало да се вземат нови ограничения, както и да се създаде нова методология за диагностициране.
Докато вредите за здравия човек може да са доста съществени, стартирането на вманиачен измежду естествените би трябвало да се преглежда за нещо още по-опасно. След 3 години излиза и огромното разобличаване, като Дейвид изпраща копия до този труд на всеки един шеф на болница, в която той и неговите хора са участвали. Обществото е шокирано от резултата и разкритията и стартира да упорства за радикални промени.
Противниците и най-много афектираните психолози, се опълчват доста съществено и декларират, че в медицината единствено показанията на хората могат да разрешат на един доктор в действителност да лекува и откакто са показани шизофренни пристрастености, експертите няма какво да създадат. Интересното е, че един век по-рано и още една жена открива същото. Нели Блай съзнателно се преструва на луда, с цел да влезе в болничното заведение, само че излизането се оказва доста по-трудно. На този стадий не можем да бъдем сигурни дали същият опит се е повторил, с цел да забележим по какъв начин се е трансформирало лекуването. Длъжни сме да напомним и една поговорка, която се оказва доста съответна в този миг – с цел да опознаем света на естествените, би трябвало да го погледнем през призмата на лудите.
