Градската джунгла в Гватемала
" Опасно ли е тук за разходка? " - запитвам на рецепцията на хотела. Служителката ме поглежда учудено. Не се случва постоянно чужденец, изключително млада бяла жена, да й задава подобен въпрос.
" Не, само че в случай че те нападне някой, най-вероятно няма да е локален, а мигрант от Ел Салвадор, Колумбия или друга страна. "
Сякаш това би трябвало да ме успокои. Съветва ме да се кача на рейс. Цената е един кетцал (по-малко от лев). Бърз взор към спрелия наоколо автобус ме навежда на мисълта, че ще се усещам по-сигурна, в случай че ходя пешком. Освен че е претъпкан, вратите не се затварят и няма гаранция, че няма да изпадна някъде.
" Щом искаш да вървиш, добре, само че вървиш единствено напряко по улицата. Никакво завиване наляво или надясно! ", предизвестява ме дамата и продължава: " Оттук до центъра, отиване, връщане и разглеждане - ще ти отнеме два часа. Когато се върнеш в хотела, ми се обади. Ако се забавиш, ще се обадя в полицията да те търсят! "
Всичко това ми се коства смешно и някак необикновено, само че давам обещание да й кажа, откакто свърши разходката. Последни предизвестия? Да не се носят бижута или професионален фотоапарат. Рецепционистката ми подава карта на града и с писалка акцентира улицата, по която би трябвало да ходя.
Гватемала сити е град, в който хората по улиците са в обилие от рано сутринта. Просяци, амбулантни търговци, мъже в скъпи костюми, служители на реда и... съвсем никакви туристи. Т.е. такива, които да се движат сами. Особено дами. Но за човек, изцяло убеден къде отива и по какъв начин да стигне там, облечен в по-обикновени облекла - няма място за терзание.
На всяка директна има количка с плодове: любеница, манго, пъпеш и други Близо до тях постоянно стои някой, подготвен да намаже или излъска мръсните обувки на чиновник от бляскав офис.
Миризмите във въздуха се смесват и в случай че е по-топло, ще бъде мъчно да се диша. За благополучие, съм оставила 38-те градуса в джунглата и тук е единствено 21.
Докато ходя единствено напряко, ми прави усещане, че рейсовете минават доста постоянно. На отворените порти стоят младежи, които оповестяват името на всяка спирка и какъв брой свободни места има. Предполагам, че извършват ролята и на контрольори, тъй като качващите се им дават пари. По този метод няма възможност някой да пътува даром.
Разбирам за какво служителката в хотела ме беше предизвестила да не се отбивам от пътя. След половин час улиците са неузнаваеми - цялостни с толкоз хора и сергии. На моменти се питаш дали от това място си минал доскоро. Пресичането е мъчно, изключително на кръговите. Светофарите светят алено с минути и от време на време даже не се дочаква алено, а се притичва небрежно.
Най-често срещаните заведения са " МакДоналдс ", " Бъргър кинг ", " Дънкин донътс ", " Уендис ", " Събуей ". Честно казано, те стоят малко необичайно на фона на индианките с пъстри облекла, които продават лакомства, лотарийни билети или плодове. Но пък служат за ориентир.
На няколко пъти сърцето ми се сви при гледката на бебета, обречени да порастват на улицата. Още по-тъжно е по какъв начин майка жонглира с детето на тил на кръстовище. Петгодишни мият прозорците на колите. Правя фотоси на локалните, множеството от тях помолих за позволение и те нямаха нищо срещу.
Има малко монументи, а когато попиташ какво съставляват, с стеснение минувачите признават, че не знаят. При това са младежи. Виждам нещо, което наподобява на Айфеловата кула. Спирам момиче, наподобява 20-годишно, не повече, и го запитвам символизира ли нещо. " Като това в Париж... ", дава отговор сбито. " На вас защо ви е? Някаква история ли крие? ", упорствам да схвана. " Честно казано, не знам. " Изчервява се и потегля.
Туристите вървят на групи, проведени от хотела, в който са отседнали, или с рейсове (има и нормални). Аз обаче се топвам измежду народа, да усетя същинския живот.
Когато приказваме за Гватемала, го вършим с уточнението, че става въпрос за два разнообразни свята. Този на великите маи, с вдъхновяващата цивилизация, и другия - на техните наследници, изгубили връзка с корените си, борейки се за своето място в едно ново време, градски условия и... много по-различна цивилизация. Два радикално противоположни свята на територията на една страна. Единият - запазващ тайните си в джунглата, а другият - разкриващ градската селва.
Не съумях да се изгубя, не ме обраха, не ме отвлякоха. Тръгнах си с раница мемоари и приятни преживявания, за които да описвам.
" Не, само че в случай че те нападне някой, най-вероятно няма да е локален, а мигрант от Ел Салвадор, Колумбия или друга страна. "
Сякаш това би трябвало да ме успокои. Съветва ме да се кача на рейс. Цената е един кетцал (по-малко от лев). Бърз взор към спрелия наоколо автобус ме навежда на мисълта, че ще се усещам по-сигурна, в случай че ходя пешком. Освен че е претъпкан, вратите не се затварят и няма гаранция, че няма да изпадна някъде.
" Щом искаш да вървиш, добре, само че вървиш единствено напряко по улицата. Никакво завиване наляво или надясно! ", предизвестява ме дамата и продължава: " Оттук до центъра, отиване, връщане и разглеждане - ще ти отнеме два часа. Когато се върнеш в хотела, ми се обади. Ако се забавиш, ще се обадя в полицията да те търсят! "
Всичко това ми се коства смешно и някак необикновено, само че давам обещание да й кажа, откакто свърши разходката. Последни предизвестия? Да не се носят бижута или професионален фотоапарат. Рецепционистката ми подава карта на града и с писалка акцентира улицата, по която би трябвало да ходя.
Гватемала сити е град, в който хората по улиците са в обилие от рано сутринта. Просяци, амбулантни търговци, мъже в скъпи костюми, служители на реда и... съвсем никакви туристи. Т.е. такива, които да се движат сами. Особено дами. Но за човек, изцяло убеден къде отива и по какъв начин да стигне там, облечен в по-обикновени облекла - няма място за терзание.
На всяка директна има количка с плодове: любеница, манго, пъпеш и други Близо до тях постоянно стои някой, подготвен да намаже или излъска мръсните обувки на чиновник от бляскав офис.
Миризмите във въздуха се смесват и в случай че е по-топло, ще бъде мъчно да се диша. За благополучие, съм оставила 38-те градуса в джунглата и тук е единствено 21.
Докато ходя единствено напряко, ми прави усещане, че рейсовете минават доста постоянно. На отворените порти стоят младежи, които оповестяват името на всяка спирка и какъв брой свободни места има. Предполагам, че извършват ролята и на контрольори, тъй като качващите се им дават пари. По този метод няма възможност някой да пътува даром.
Разбирам за какво служителката в хотела ме беше предизвестила да не се отбивам от пътя. След половин час улиците са неузнаваеми - цялостни с толкоз хора и сергии. На моменти се питаш дали от това място си минал доскоро. Пресичането е мъчно, изключително на кръговите. Светофарите светят алено с минути и от време на време даже не се дочаква алено, а се притичва небрежно.
Най-често срещаните заведения са " МакДоналдс ", " Бъргър кинг ", " Дънкин донътс ", " Уендис ", " Събуей ". Честно казано, те стоят малко необичайно на фона на индианките с пъстри облекла, които продават лакомства, лотарийни билети или плодове. Но пък служат за ориентир.
На няколко пъти сърцето ми се сви при гледката на бебета, обречени да порастват на улицата. Още по-тъжно е по какъв начин майка жонглира с детето на тил на кръстовище. Петгодишни мият прозорците на колите. Правя фотоси на локалните, множеството от тях помолих за позволение и те нямаха нищо срещу.
Има малко монументи, а когато попиташ какво съставляват, с стеснение минувачите признават, че не знаят. При това са младежи. Виждам нещо, което наподобява на Айфеловата кула. Спирам момиче, наподобява 20-годишно, не повече, и го запитвам символизира ли нещо. " Като това в Париж... ", дава отговор сбито. " На вас защо ви е? Някаква история ли крие? ", упорствам да схвана. " Честно казано, не знам. " Изчервява се и потегля.
Туристите вървят на групи, проведени от хотела, в който са отседнали, или с рейсове (има и нормални). Аз обаче се топвам измежду народа, да усетя същинския живот.
Когато приказваме за Гватемала, го вършим с уточнението, че става въпрос за два разнообразни свята. Този на великите маи, с вдъхновяващата цивилизация, и другия - на техните наследници, изгубили връзка с корените си, борейки се за своето място в едно ново време, градски условия и... много по-различна цивилизация. Два радикално противоположни свята на територията на една страна. Единият - запазващ тайните си в джунглата, а другият - разкриващ градската селва.
Не съумях да се изгубя, не ме обраха, не ме отвлякоха. Тръгнах си с раница мемоари и приятни преживявания, за които да описвам.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ