Приказките ни правят по-добри
ОЛГА ЖЕЧЕВА ЧУРЧИЧ е приключила НАТФИЗ през 1996 година в класа на проф. Атанас Илков, последния му клас. След дипломирането дружно с някогашния си брачен партньор основават " Театър Плюс ", с който вършат представлението " Много вкусно ". То обикаля България, в това число и доста интернационалните фестивали, измежду които и в Испания. По-късно Олга се открива в Испания. Там е към този момент 22 година и продължава да твори и да играе на испански език за испанските деца. За българските малчугани основава Музей на приказката и " Приказки на колелета " в някогашна преносима телевизионна станция, пътуваща из страната.
- Скоро беше българската премиера на сполучливия и награждаван театър " Геометрия на душата " в Открита сцена " Сълза и смях ", участвахте и на фестивала " Пиеро " в Стара Загора, за какво решихте да има представления и у нас?
- Премиерата на " Геометрия на душата " на " Театър Плюс " беше на 9 октомври предходната година, последният ни театър. Интересното е, че сътворяваме най-различни продукции, като за нас постоянно най-важното е било посланието. Идеята. Това, което вършим, да ни вълнува като форма и концепция. Докато множеството частни театри се центрират върху една техника или върху избран вид спектакъл, тъй като са си намерили идентичността, ние се фокусираме върху посланието. От 3 години съм аз тази, която движи театъра. Синът ми приключи също кукли в класа на проф. Румен Рачев и по време на КОВИД-а стартира този опит. Той подходи по напълно друг метод към основаването на спектакъла, тръгвайки от една материя. Процесът беше дълъг година и половина и доста комплициран, минахме през най-различни стадии и резиденции, т.е. места където да творим. Репетициите бяха прекъсвани понякога, поради КОВИД-а и други наши планове, само че в края на краищата се получи добър театър - доста друг от всичко, което сме правили до момента. Нито е единствено куклен спектакъл, нито единствено движенчески, нито единствено танцов, нито е спектакъл без текст, а обединение на всичко това в едно хармонично единение. Не знаехме дали това ще се разбере и одобри от публиката. Но нейният банкет беше толкоз парещ, импровизиран и автентичен, че си дадохме сметка, че може би сме създали нещо хубаво.
- Отличен е за най-хубав театър за 2022 година в Испания.
- Много е мъчно в непозната страна да бъдеш признат. Имаше изявление с Ара Маликян, прочут цигулар с арменски генезис, който живее в Испания, за който даваха документален филм и татко му му споделяше по този начин: ти не би трябвало да си по-добър от локалните, би трябвало да си 10 пъти по-добър от тях, с цел да те виждат и да те признаят! А аз прибавям - да бъдеш по-добър не е задоволително, би трябвало и да си друг.
Спектакълът до момента има три публични награди на три разнообразни фестивала, като една от тях е за най-хубав театър за 2022 година в Астурия, провинцията, където живеем в Испания. Имаше и две номинации за премиите " Макс ", което е голямо самопризнание, като се има поради мащаба на продукциите там. Последният път над 700 компании се явиха и номинираните бяха единствено 20 за детски театър, а ние бяхме номинирани за най-хубав танцов театър и най-хубава музика, особено основана за постановката. Беше като сън. Не можехме да повярваме какво се случва.
- Ваш персонален план е " Приказки на колелета ", разкажете по какъв начин се роди концепцията за него и какво съставлява?
- Случи се заради потребност, тъй като, откакто се разделихме с някогашния ми брачен партньор и много от представленията паднаха от афиша, се оказа, че имам останали доста кукли, които ми беше мъчително да затворя в куфарите. Казах си, че желая да ги видят хората и децата да не престават да ги допират, тъй като обичаният ми миг беше след представленията, когато излизам измежду тях и могат да ги гушнат. Да имат досег с публиката, да не са единствено на сцената, осъзнах, че това най-вече ме въодушевява и ме зареждат срещите със феновете. Казах си: свършва животът на няколко спектакъла и какво върша с куклите, за какво не ги оставя да продължат живота си и децата да им се радват. И с цел да не е скучно, излагайки ги просто като в музей, взех решение да им основа дом, атмосфери - фон, осветлен по по-различен метод и дали хората да не минават през него и по този начин последователно се зароди концепцията за тунел през пространства от едно в друго, през които те да минават. Видяхме ремарке, което бе някогашна преносима телевизионна станция, добра концепция да се трансформира, тъй като това е подготвен тунел. Получи се шумоизолирана, звукоизолирана, светлоизолирана и лека-полека, с доста труд, с много персонални средства и с помощ от фамилията ми нещата станаха. Проектът не е финансиран. Идеята е на това място да се описват приказки по този начин, както бабите и дядовците ни са го правили преди време. Традиционни и типичен, като тези на Андерсен. Дадох си сметка, че през годините съм работила главно по приказки и куклите, които съм правила и имам, са по приказки. Идеята е децата да могат да познаят приказките. Измислила съм им задачки, давам им разнообразни жокери и да забележим дали те ще познаят коя е приказката. Не е единствено галерия, която децата преглеждат в тунела, по тази причина няма и надписи. Много хора ме питат за какво няма табели, на които да написа кои са приказките? Обяснявам, тъй като всичко ще бъде наготово. Искам да бъде друго, децата да разпознават приказката, да бъде забавно.
- Сама ли изработвате куклите?
- Някои са на сценографа Живко Ангелов, само че множеството съм ги правила аз и са от спектакли на " Театър Плюс ", някои подиуми са да вземем за пример от пещерата с триглавата ламя, особено основана за музея, има и илюстрации от приказки, които съм рисувала, тъй като рисуването ми е също любопитно като изкуство. Не са единствено кукли. Има и река, която си сменя цветовете... Задавам въпроса: Тя от коя приказка беше?
- Казвате, че не получавате помощ отникъде, по какъв начин се справяте с всичко?
- Не е план по стратегия и не получавам финансиране. Сама взех решение да го направя, не знаех какво ще излезе и не желаех да съм обвързана със периоди и отговорности - който дава парите, той поръчва музиката. 22 години пребивавам и създавам в Испания и цялостен живот пиша планове, след това ги извинявам и знам, че да се кандидатираш за даден план, би трябвало да си ненапълно подготвен към този момент, тъй като периодите притискат и постоянно правиш креативен взаимни отстъпки, с цел да го изкараш в точния момент.
- " Приказки на колелета " единствено за българските деца ли е и за какво?
- В България има доста мощна куклена школа, кукленият спектакъл е със мощно наличие. Когато приказваме за приказки си представяме драматизирането й и слагането й на сцена. В Испания има друго изкуство, което е единствено описване на приказки. Правят го по друг и забавен метод. Много ми хареса. Направих пет български приказки в Испания, които описах с български фолклорни предмети, кърпички, мускалчета. Прие се доста добре. Основното са разказвачът, приказката и публиката. Дори не се угася светлината в салона, с цел да можеш да виждаш хората, с цел да могат те да вземат участие и да си поддържате връзка посредством приказката. Този метод на връзка сред артист и аудитория доста ми хареса и си споделих, че желая да продължа да го развъртвам. Така трябваше да направя и идната крачка и да видя по какъв начин ще се оправя с езика. В живота и на сцената приказвам превъзходен испански, само че все пак езиковата преграда е неизпълним факт в непозната страна, колкото и добре да владееш езика. Обаче, когато разказваш приказка, дистанцията сред артиста и публиката е незначително, все едно сме си в хола и си разправяме вицове. Тогава би трябвало да си безусловно откровен. Няма по какъв начин да стане по различен метод. Ние сме очи в очи с публиката и тогава е изключително мъчно, бариерата не ти разрешава да си откровен до дъно. Разбрах, че ИСКАМ да бъда откровена до дъно и си споделих: значи би трябвало да описвам приказките на майчиния си български език. Хубавото на този метод на поднасянето на приказки е, че децата вземат участие в целия развой.
- Споделете по какъв начин се случва това.
- С въпроси, със загадки освен към дребните фенове, само че и към родителите. Например запитвам: какво е направил третият брат от приказката за " Тримата братя и златната ябълка ", с цел да не заспи? И стартира едно мислене... цяла нощ чукал орехи, а по този начин ли беше...? И родителите споделят, че са я чели, само че са я не запомнили.
Приказките са цялостни със знаци, с мъдрости, които просто заспиват в един миг, в случай че не се връщаме към тях, стоят в книгите и чакат някой да ги извади. И като чуя изречението, ще би трябвало отново да я прочетем, напряко ми се разтапя сърцето. Опитвам се да въвлека децата в играта и дружно да се любуваме на момента, по тази причина и приказките са къси, по 15-20 минути, с цел да не се скапва магията. После оставям всички да си преглеждат, да вършат фотоси, да поддържаме връзка. Това е цялата идея - ние сме едно семейство и сме тук с една и съща цел, приказките да ни създадат по-добри и да създадат по-добри и нашите деца.
- Днешните подрастващи обичат ли приказките на фона на всички други занимания и модерни технологии, с които разполагат? Как да ги научим изобщо да обичат книгите?
- Обичат ги. Много е просто. Децата се учат, имитирайки ни! Ако ние, родителите, четем и децата ще четат! Мисля, че там е разковничето. Проблемът идва не от устройствата, които от дълго време са част от живота ни. Но въпросът е да не ги позволяваме да ни вземат толкоз значими неща като фамилното другарство. Това е другата цел на " Приказки на колелета " - да беседваме между тях, всички да станем деца за 15 минути и да си поддържаме връзка, глейдаки се в очите. Разрешавам да ме снимат и записват на видео, тъй като това ще бъде безусловно неповторим миг. Повече няма да се повтори, а детайлите се не помнят извънредно бързо. Особено на нежната възраст сред 3, 4, 5 години. А точно с устройствата този миг ще остане за по-дълго.
- " Приказки на колелета " къде са разположени? Как и къде решавате да пътувате?
- Отиваме там, където имаме покана за изява. Например през лятото участвахме във фестивалите " Михаил Лъкатник " в Ямбол, " Хора и кукли " в Бургас, във Велико Търново " Лято, кукли и другари ", в Трявна " Fun на открито фест ", " Оупън Бузлуджа "... С транспортна компания с камион пренасяме ремаркето на нужното място, след това за половин ден го инсталираме.
Фондация " Музей на приказката ", която аз, синът ми и татко ми направихме, основава самодейността " Приказки на колелета ". Арт апаратура в някогашната преносима телевизионна станция (14-метрова), която се трансформира в самобитна капсула във времето и пространството, където можем да се срещнем още веднъж с приказките. Мястото е село Воденичане, там е паркирано ремаркето за непрекъснато в двора на татко ми. Поддържането му е много скъпо наслаждение.
Затова и голямо благодаря на всички положителни и дружелюбни хора, които ни поддържат! Благодаря на всички, които са оставили в нашата дарителска касичка своята признателност - " Благо-дарение ". " Приказки на колелета " е обмяна на сила с публиката, реципрочност, която е пристрастяваща, колкото и мъчно да е със средствата. Има смисъл!
- Скоро беше българската премиера на сполучливия и награждаван театър " Геометрия на душата " в Открита сцена " Сълза и смях ", участвахте и на фестивала " Пиеро " в Стара Загора, за какво решихте да има представления и у нас?
- Премиерата на " Геометрия на душата " на " Театър Плюс " беше на 9 октомври предходната година, последният ни театър. Интересното е, че сътворяваме най-различни продукции, като за нас постоянно най-важното е било посланието. Идеята. Това, което вършим, да ни вълнува като форма и концепция. Докато множеството частни театри се центрират върху една техника или върху избран вид спектакъл, тъй като са си намерили идентичността, ние се фокусираме върху посланието. От 3 години съм аз тази, която движи театъра. Синът ми приключи също кукли в класа на проф. Румен Рачев и по време на КОВИД-а стартира този опит. Той подходи по напълно друг метод към основаването на спектакъла, тръгвайки от една материя. Процесът беше дълъг година и половина и доста комплициран, минахме през най-различни стадии и резиденции, т.е. места където да творим. Репетициите бяха прекъсвани понякога, поради КОВИД-а и други наши планове, само че в края на краищата се получи добър театър - доста друг от всичко, което сме правили до момента. Нито е единствено куклен спектакъл, нито единствено движенчески, нито единствено танцов, нито е спектакъл без текст, а обединение на всичко това в едно хармонично единение. Не знаехме дали това ще се разбере и одобри от публиката. Но нейният банкет беше толкоз парещ, импровизиран и автентичен, че си дадохме сметка, че може би сме създали нещо хубаво.
- Отличен е за най-хубав театър за 2022 година в Испания.
- Много е мъчно в непозната страна да бъдеш признат. Имаше изявление с Ара Маликян, прочут цигулар с арменски генезис, който живее в Испания, за който даваха документален филм и татко му му споделяше по този начин: ти не би трябвало да си по-добър от локалните, би трябвало да си 10 пъти по-добър от тях, с цел да те виждат и да те признаят! А аз прибавям - да бъдеш по-добър не е задоволително, би трябвало и да си друг.
Спектакълът до момента има три публични награди на три разнообразни фестивала, като една от тях е за най-хубав театър за 2022 година в Астурия, провинцията, където живеем в Испания. Имаше и две номинации за премиите " Макс ", което е голямо самопризнание, като се има поради мащаба на продукциите там. Последният път над 700 компании се явиха и номинираните бяха единствено 20 за детски театър, а ние бяхме номинирани за най-хубав танцов театър и най-хубава музика, особено основана за постановката. Беше като сън. Не можехме да повярваме какво се случва.
- Ваш персонален план е " Приказки на колелета ", разкажете по какъв начин се роди концепцията за него и какво съставлява?
- Случи се заради потребност, тъй като, откакто се разделихме с някогашния ми брачен партньор и много от представленията паднаха от афиша, се оказа, че имам останали доста кукли, които ми беше мъчително да затворя в куфарите. Казах си, че желая да ги видят хората и децата да не престават да ги допират, тъй като обичаният ми миг беше след представленията, когато излизам измежду тях и могат да ги гушнат. Да имат досег с публиката, да не са единствено на сцената, осъзнах, че това най-вече ме въодушевява и ме зареждат срещите със феновете. Казах си: свършва животът на няколко спектакъла и какво върша с куклите, за какво не ги оставя да продължат живота си и децата да им се радват. И с цел да не е скучно, излагайки ги просто като в музей, взех решение да им основа дом, атмосфери - фон, осветлен по по-различен метод и дали хората да не минават през него и по този начин последователно се зароди концепцията за тунел през пространства от едно в друго, през които те да минават. Видяхме ремарке, което бе някогашна преносима телевизионна станция, добра концепция да се трансформира, тъй като това е подготвен тунел. Получи се шумоизолирана, звукоизолирана, светлоизолирана и лека-полека, с доста труд, с много персонални средства и с помощ от фамилията ми нещата станаха. Проектът не е финансиран. Идеята е на това място да се описват приказки по този начин, както бабите и дядовците ни са го правили преди време. Традиционни и типичен, като тези на Андерсен. Дадох си сметка, че през годините съм работила главно по приказки и куклите, които съм правила и имам, са по приказки. Идеята е децата да могат да познаят приказките. Измислила съм им задачки, давам им разнообразни жокери и да забележим дали те ще познаят коя е приказката. Не е единствено галерия, която децата преглеждат в тунела, по тази причина няма и надписи. Много хора ме питат за какво няма табели, на които да написа кои са приказките? Обяснявам, тъй като всичко ще бъде наготово. Искам да бъде друго, децата да разпознават приказката, да бъде забавно.
- Сама ли изработвате куклите?
- Някои са на сценографа Живко Ангелов, само че множеството съм ги правила аз и са от спектакли на " Театър Плюс ", някои подиуми са да вземем за пример от пещерата с триглавата ламя, особено основана за музея, има и илюстрации от приказки, които съм рисувала, тъй като рисуването ми е също любопитно като изкуство. Не са единствено кукли. Има и река, която си сменя цветовете... Задавам въпроса: Тя от коя приказка беше?
- Казвате, че не получавате помощ отникъде, по какъв начин се справяте с всичко?
- Не е план по стратегия и не получавам финансиране. Сама взех решение да го направя, не знаех какво ще излезе и не желаех да съм обвързана със периоди и отговорности - който дава парите, той поръчва музиката. 22 години пребивавам и създавам в Испания и цялостен живот пиша планове, след това ги извинявам и знам, че да се кандидатираш за даден план, би трябвало да си ненапълно подготвен към този момент, тъй като периодите притискат и постоянно правиш креативен взаимни отстъпки, с цел да го изкараш в точния момент.
- " Приказки на колелета " единствено за българските деца ли е и за какво?
- В България има доста мощна куклена школа, кукленият спектакъл е със мощно наличие. Когато приказваме за приказки си представяме драматизирането й и слагането й на сцена. В Испания има друго изкуство, което е единствено описване на приказки. Правят го по друг и забавен метод. Много ми хареса. Направих пет български приказки в Испания, които описах с български фолклорни предмети, кърпички, мускалчета. Прие се доста добре. Основното са разказвачът, приказката и публиката. Дори не се угася светлината в салона, с цел да можеш да виждаш хората, с цел да могат те да вземат участие и да си поддържате връзка посредством приказката. Този метод на връзка сред артист и аудитория доста ми хареса и си споделих, че желая да продължа да го развъртвам. Така трябваше да направя и идната крачка и да видя по какъв начин ще се оправя с езика. В живота и на сцената приказвам превъзходен испански, само че все пак езиковата преграда е неизпълним факт в непозната страна, колкото и добре да владееш езика. Обаче, когато разказваш приказка, дистанцията сред артиста и публиката е незначително, все едно сме си в хола и си разправяме вицове. Тогава би трябвало да си безусловно откровен. Няма по какъв начин да стане по различен метод. Ние сме очи в очи с публиката и тогава е изключително мъчно, бариерата не ти разрешава да си откровен до дъно. Разбрах, че ИСКАМ да бъда откровена до дъно и си споделих: значи би трябвало да описвам приказките на майчиния си български език. Хубавото на този метод на поднасянето на приказки е, че децата вземат участие в целия развой.
- Споделете по какъв начин се случва това.
- С въпроси, със загадки освен към дребните фенове, само че и към родителите. Например запитвам: какво е направил третият брат от приказката за " Тримата братя и златната ябълка ", с цел да не заспи? И стартира едно мислене... цяла нощ чукал орехи, а по този начин ли беше...? И родителите споделят, че са я чели, само че са я не запомнили.
Приказките са цялостни със знаци, с мъдрости, които просто заспиват в един миг, в случай че не се връщаме към тях, стоят в книгите и чакат някой да ги извади. И като чуя изречението, ще би трябвало отново да я прочетем, напряко ми се разтапя сърцето. Опитвам се да въвлека децата в играта и дружно да се любуваме на момента, по тази причина и приказките са къси, по 15-20 минути, с цел да не се скапва магията. После оставям всички да си преглеждат, да вършат фотоси, да поддържаме връзка. Това е цялата идея - ние сме едно семейство и сме тук с една и съща цел, приказките да ни създадат по-добри и да създадат по-добри и нашите деца.
- Днешните подрастващи обичат ли приказките на фона на всички други занимания и модерни технологии, с които разполагат? Как да ги научим изобщо да обичат книгите?
- Обичат ги. Много е просто. Децата се учат, имитирайки ни! Ако ние, родителите, четем и децата ще четат! Мисля, че там е разковничето. Проблемът идва не от устройствата, които от дълго време са част от живота ни. Но въпросът е да не ги позволяваме да ни вземат толкоз значими неща като фамилното другарство. Това е другата цел на " Приказки на колелета " - да беседваме между тях, всички да станем деца за 15 минути и да си поддържаме връзка, глейдаки се в очите. Разрешавам да ме снимат и записват на видео, тъй като това ще бъде безусловно неповторим миг. Повече няма да се повтори, а детайлите се не помнят извънредно бързо. Особено на нежната възраст сред 3, 4, 5 години. А точно с устройствата този миг ще остане за по-дълго.
- " Приказки на колелета " къде са разположени? Как и къде решавате да пътувате?
- Отиваме там, където имаме покана за изява. Например през лятото участвахме във фестивалите " Михаил Лъкатник " в Ямбол, " Хора и кукли " в Бургас, във Велико Търново " Лято, кукли и другари ", в Трявна " Fun на открито фест ", " Оупън Бузлуджа "... С транспортна компания с камион пренасяме ремаркето на нужното място, след това за половин ден го инсталираме.
Фондация " Музей на приказката ", която аз, синът ми и татко ми направихме, основава самодейността " Приказки на колелета ". Арт апаратура в някогашната преносима телевизионна станция (14-метрова), която се трансформира в самобитна капсула във времето и пространството, където можем да се срещнем още веднъж с приказките. Мястото е село Воденичане, там е паркирано ремаркето за непрекъснато в двора на татко ми. Поддържането му е много скъпо наслаждение.
Затова и голямо благодаря на всички положителни и дружелюбни хора, които ни поддържат! Благодаря на всички, които са оставили в нашата дарителска касичка своята признателност - " Благо-дарение ". " Приказки на колелета " е обмяна на сила с публиката, реципрочност, която е пристрастяваща, колкото и мъчно да е със средствата. Има смисъл!
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ