„Нека е пиянде, нека е отвратителен, обаче си е мой и аз няма да остана сама...”
Общността „ Възрастни деца на алкохолици “ (ВДА )е основано да помогне възобновяване на зрели хора, израснали в дисфункционални фамилии, в които един или и двама родители са били подвластни. От алкохол, от опиати, от хазарт, от работа, от секс – няма значение, защото злокобното влияние върху фамилията е било факт. Терапията, както и при Ал-Анон (общност от близки на алкохолици – съпруги, родители, братя и сестри) е учредена на 12-стъпковата духовна стратегия на Анонимни алкохолици (АА), която дейно оказва помощ на милиони подвластни по света. Сбирки на АА, Ал-Анон и ВДА се организират и в България. Този текст е от уеб страницата на ВДА в Казахстан. Много постоянно срещано събитие е мъжът и дамата, които са основали дисфункционално семейство, да са израснали в дисфункционални фамилии, техните родители – също, дядото и бабата - също. Без осъзнаване на този циничен кръг и без принадлежности за новите поведенчески модели, излизането от него е невероятно.
Не мога да заспя…
Мислите ми препускат и се преплитат. Знаете по какъв начин е да падаш в бездната насън, стряскаш се и таман си задрямал - се събуждаш в пот. Ужасно ме беше боязън да остана сама и това се случи. Защото нямаше по какъв начин да бъдем щастливи аз и мъжът ми, в случай че не осъзнаехме, че и двамата сме травмирани за цялостен живот от детството в дисфункционални фамилии.
Вече 2 години откогато си потеглих и не съм се прибирала. Всичко е зад тила ми към този момент. Обидата и гневът, че той не оказва помощ на сина ни, нежеланието да приказвам с него, когато звънеше всеки ден, този хиперконтрол….И внезапно ме връхлита вълна на признание, защото този човек се опитваше да заслужи любовта ми, да ми е потребен. Идвах си от работа изтощена – вечерята беше подготвена. Споделях с него всичко, нищо че беше болен.
От какво ли?
Получи неуравновесеност след прекъсване на хашиша без здравна помощ, опита да ме върне, в това число и с пердах, от обезсърчение...
На зрелия човек му е неразбираема реакцията да разрушава и да отблъсква тогава, когато би трябвало да основава и възвръща.
Но когато хроничният боязън с лепкавите си пръсти те хваща за гърлото, причините на здравия разсъдък са безсилни – и ти причиняваш болежка, с цел да не причинят на теб. Да отблъснеш, с цел да не те отхвърлен.
Та ти си раснал в непрекъснатото очакване по кое време ще те изоставят, предадат, отхвърлят. Както това се е случило когато си бил на 5 и бащата ти е починал, майка ти е избрала пастрока ти пред теб и те е натирила при баба ти. Понякога си е спомняла, че има наследник.
Какъв човек е станало момчето, чийто татко е пил безпросветно, баба му е била алкохоличка, майка му цялостен живот се е претрепвала от работа загробвайки здравето си и всички останки на доверие и безусловна обич?
Мъжът ми не помнеше нищо отпреди 5-тата си година. Психолозите споделят, че става дума за сериозна психическа контузия. Когато ми посягаше, имах чувството, че ненавижда дамите и в никакъв случай няма да може да се довери на нито една. Разбирах, че той води тази война не с мен, а с майка си, която го е изоставила и не е могла да му даде чувство за полезности, обич и приемане. И в този момент, към този момент пораснал, той по всякакъв начин (освен когато ме биеше) се опитваше да ми е комфортен, с цел да заслужи любовта – от време на време стелейки се като бърсалка.
Нужните постоянно ги употребяват, а не ги обичат. Любовта не е разменна монета и не е премия за ласкателство. Не е да се посветиш напълно на другия. Можеш да обичаш поради изключителност, поради свободата на мисълта, яркостта и нестандартността, поради умеенето на другия да се приема и да се почита.
Моят мъж ме обичаше с болната си обич, а аз разрешавах да бъда обичана.
Не получавайки от мен безусловната майчина обич, той се озлобяваше от ден на ден и повече и към този момент не молеше, а изискваше.
Защо избрах него ли? Въпреки, че още от запознанството ни беше ясно, че не е напълно съответен.
Приличаше на татко ми. Татко пиеше, влизаше в запой, имаше делириум от време на време, само че през множеството време смучеше интелигентно, всеки ден по лъжичка на час. Брат му беше запоен пияч, беше се подлагал на внушаемост, само че безрезултатно. Помня, че той живееше при нас като бях на 12 и ме дразнеше извънредно. Като го гледах ме обземаше възприятие на невъзможност и отвращение.
Не можех да схвана по какъв начин по този начин огромните не могат да се управляват.
Тогава още не разбирах какъв брой подла е заболяването алкохолизъм и нямах капка състрадание към алкохолиците. Смятах ги за безмозъчни зеленчуци, които нямат място на тази земя.
Бях надалеч от истината до момента в който сама не се сблъсках челно с моята болест на съзависимостта. Страх от отменяне, занемаряване, прочувствена болежка – трябваше да извървя доста, с цел да осъзная от кое място идват те.
Винаги съм се чувствала като подхвърлена в фамилията ми.
Родила съм се в деня на гибелта на Ленин, с недостатък на крачето. Майка ми два дни е оплаквала моето раждане. Леля ми се изпуснала един път да каже, че може би са ме правили в пияно положение. Домът ни беше цялостен с вино и бира, постоянно беше отворен за непрекъснати посетители. Но всичко свърши печално. Година преди да почине, мама, към този момент с треперещи ръце, криеше от татко ми малко алкохол из секцията и ме молеше да не му споделям. Когато я питах за какво пие с него, тя ми обясняваше – с цел да остане за него по-малко.
Любовта може да е и такава….Но в този момент знам и разбирам, алкохолизмът е страшна, смъртоносна и прогресираща болест и както и да се опитваш да спасиш пиещия и да си му необходим, единствено и единствено да не те изостави, ти си безпомощен против тази болест. Колкото и да те лъже главата –
дано е пиянде, дано е непоносим, обаче си е мой и ще бъде с мен каквото и стане
и аз няма да остана сама. Няма да се сблъскам още веднъж с ужаса и отчаянието, когато бях на 5 и светът рухна в краката ми.
Нямаше на кого да се опра, нямаше кой да ми каже „ не се пердах, аз съм с теб, обичам те, ти не си сама, дружно ще се оправим “.
Не оставайте лице в лице с тази болест, има групи, където аз самата започнах да почиствам разсъдъка си отровните клишета. Срещнах се в тях с хора като мен – съпруги, сестри, дъщери на алкохолици. Те черпят вяра и споделят опит, опознавайки се от ден на ден и по-дълбоко.
Ние сме родени не с цел да страдаме, въпреки от време на време да ни се коства, че няма по-силно вино от болката! Разкъсайте тези ластици, които ви пречат да усетите своята пълноценност и яркостта на живота. Ние сме тук, напълно близо. До наскоро бяхме на лимита на силите си, на лимита на отчаянието и болката. Казвахме си: „ по-добре да умра, в сравнение с да пребивавам по този начин с него “, „ какъв брой доста се опасявам да си потегли... “
На сбирките на ВДА си протягаме един другиму ръце за помощ, обичаме ви и ви одобряваме каквито сте, без даже да ви познаваме, тъй като имаме вяра, че като прочетете това, ще изберете живота и пътя на смяната в светлото на следващия ден. Не сте сами.
Не мога да заспя…
Мислите ми препускат и се преплитат. Знаете по какъв начин е да падаш в бездната насън, стряскаш се и таман си задрямал - се събуждаш в пот. Ужасно ме беше боязън да остана сама и това се случи. Защото нямаше по какъв начин да бъдем щастливи аз и мъжът ми, в случай че не осъзнаехме, че и двамата сме травмирани за цялостен живот от детството в дисфункционални фамилии.
Вече 2 години откогато си потеглих и не съм се прибирала. Всичко е зад тила ми към този момент. Обидата и гневът, че той не оказва помощ на сина ни, нежеланието да приказвам с него, когато звънеше всеки ден, този хиперконтрол….И внезапно ме връхлита вълна на признание, защото този човек се опитваше да заслужи любовта ми, да ми е потребен. Идвах си от работа изтощена – вечерята беше подготвена. Споделях с него всичко, нищо че беше болен.
От какво ли?
Получи неуравновесеност след прекъсване на хашиша без здравна помощ, опита да ме върне, в това число и с пердах, от обезсърчение...
На зрелия човек му е неразбираема реакцията да разрушава и да отблъсква тогава, когато би трябвало да основава и възвръща.
Но когато хроничният боязън с лепкавите си пръсти те хваща за гърлото, причините на здравия разсъдък са безсилни – и ти причиняваш болежка, с цел да не причинят на теб. Да отблъснеш, с цел да не те отхвърлен.
Та ти си раснал в непрекъснатото очакване по кое време ще те изоставят, предадат, отхвърлят. Както това се е случило когато си бил на 5 и бащата ти е починал, майка ти е избрала пастрока ти пред теб и те е натирила при баба ти. Понякога си е спомняла, че има наследник.
Какъв човек е станало момчето, чийто татко е пил безпросветно, баба му е била алкохоличка, майка му цялостен живот се е претрепвала от работа загробвайки здравето си и всички останки на доверие и безусловна обич?
Мъжът ми не помнеше нищо отпреди 5-тата си година. Психолозите споделят, че става дума за сериозна психическа контузия. Когато ми посягаше, имах чувството, че ненавижда дамите и в никакъв случай няма да може да се довери на нито една. Разбирах, че той води тази война не с мен, а с майка си, която го е изоставила и не е могла да му даде чувство за полезности, обич и приемане. И в този момент, към този момент пораснал, той по всякакъв начин (освен когато ме биеше) се опитваше да ми е комфортен, с цел да заслужи любовта – от време на време стелейки се като бърсалка.
Нужните постоянно ги употребяват, а не ги обичат. Любовта не е разменна монета и не е премия за ласкателство. Не е да се посветиш напълно на другия. Можеш да обичаш поради изключителност, поради свободата на мисълта, яркостта и нестандартността, поради умеенето на другия да се приема и да се почита.
Моят мъж ме обичаше с болната си обич, а аз разрешавах да бъда обичана.
Не получавайки от мен безусловната майчина обич, той се озлобяваше от ден на ден и повече и към този момент не молеше, а изискваше.
Защо избрах него ли? Въпреки, че още от запознанството ни беше ясно, че не е напълно съответен.
Приличаше на татко ми. Татко пиеше, влизаше в запой, имаше делириум от време на време, само че през множеството време смучеше интелигентно, всеки ден по лъжичка на час. Брат му беше запоен пияч, беше се подлагал на внушаемост, само че безрезултатно. Помня, че той живееше при нас като бях на 12 и ме дразнеше извънредно. Като го гледах ме обземаше възприятие на невъзможност и отвращение.
Не можех да схвана по какъв начин по този начин огромните не могат да се управляват.
Тогава още не разбирах какъв брой подла е заболяването алкохолизъм и нямах капка състрадание към алкохолиците. Смятах ги за безмозъчни зеленчуци, които нямат място на тази земя.
Бях надалеч от истината до момента в който сама не се сблъсках челно с моята болест на съзависимостта. Страх от отменяне, занемаряване, прочувствена болежка – трябваше да извървя доста, с цел да осъзная от кое място идват те.
Винаги съм се чувствала като подхвърлена в фамилията ми.
Родила съм се в деня на гибелта на Ленин, с недостатък на крачето. Майка ми два дни е оплаквала моето раждане. Леля ми се изпуснала един път да каже, че може би са ме правили в пияно положение. Домът ни беше цялостен с вино и бира, постоянно беше отворен за непрекъснати посетители. Но всичко свърши печално. Година преди да почине, мама, към този момент с треперещи ръце, криеше от татко ми малко алкохол из секцията и ме молеше да не му споделям. Когато я питах за какво пие с него, тя ми обясняваше – с цел да остане за него по-малко.
Любовта може да е и такава….Но в този момент знам и разбирам, алкохолизмът е страшна, смъртоносна и прогресираща болест и както и да се опитваш да спасиш пиещия и да си му необходим, единствено и единствено да не те изостави, ти си безпомощен против тази болест. Колкото и да те лъже главата –
дано е пиянде, дано е непоносим, обаче си е мой и ще бъде с мен каквото и стане
и аз няма да остана сама. Няма да се сблъскам още веднъж с ужаса и отчаянието, когато бях на 5 и светът рухна в краката ми.
Нямаше на кого да се опра, нямаше кой да ми каже „ не се пердах, аз съм с теб, обичам те, ти не си сама, дружно ще се оправим “.
Не оставайте лице в лице с тази болест, има групи, където аз самата започнах да почиствам разсъдъка си отровните клишета. Срещнах се в тях с хора като мен – съпруги, сестри, дъщери на алкохолици. Те черпят вяра и споделят опит, опознавайки се от ден на ден и по-дълбоко.
Ние сме родени не с цел да страдаме, въпреки от време на време да ни се коства, че няма по-силно вино от болката! Разкъсайте тези ластици, които ви пречат да усетите своята пълноценност и яркостта на живота. Ние сме тук, напълно близо. До наскоро бяхме на лимита на силите си, на лимита на отчаянието и болката. Казвахме си: „ по-добре да умра, в сравнение с да пребивавам по този начин с него “, „ какъв брой доста се опасявам да си потегли... “
На сбирките на ВДА си протягаме един другиму ръце за помощ, обичаме ви и ви одобряваме каквито сте, без даже да ви познаваме, тъй като имаме вяра, че като прочетете това, ще изберете живота и пътя на смяната в светлото на следващия ден. Не сте сами.
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ