Обикновено се вслушваме прекалено малко в децата на всяка възраст,

Обикновено се вслушваме прекомерно малко в децата на всяка възраст, третираме ги като невменяеми за всички основни неща, само че ги дресираме до автоматизирано съвършенство за всичко несъществено.

Най-силните въздействия върху децата въобще не изхождат от съзнателното положение на родителите, а от техния несъзнаван декор. За етичния човек, който самичък е татко или майка, това съставлява надали не отблъскващ проблем. И е ясно за какво: нещата, които повече или по-малко са в наши ръце, т.е. съзнанието и неговите наличия, без значение от нашите старания, са неефективни спрямо неконтролируемите фонови въздействия. Как тогава ще пазим децата си от самите себе си, щом съзнателната воля и съзнателното изпитание са безсилни? Няма подозрение, че за родителите е извънредно потребно да прегледат признаците на своите деца в светлината на личните си проблеми и спорове. Родителският им дълг ги задължава да го създадат. Отговорността им в това отношение се простира до такава степен, докъдето стигат силите им да устроят личния си живот по подобен метод, че да може да не вреди на децата. На децата влияят обстоятелства, а не думи. Затова родителите постоянно би трябвало да помнят, че при дадени условия самите те са първата и основна причина за неврозата на децата си.

Най-тежкото задължение на плещите на децата е неизживяният живот на техните родители. Това, което нормално оказва най-силно психическо влияние върху детето, е оня живот, който родителите не са изживели. Онази част от техния живот, която родителите вероятно биха могли да изживеят, в случай че не ги бяха попречили някакви повече или по-малко съмнителни предлози. Става дума за част от живота, от която те – да го кажем напряко – изклинчват, доколкото е допустимо, с благовидна неистина. Оттук се разтръсква най-вирулентната болест.

Несъзнаваното положение от първите 2-3 години от живота на детето може да се съпостави с психологичното положение на животното. Това е положение на цялостно обединение с изискванията на средата. Когато детето в ембрионално положение не е съвсем нищо друго с изключение на част от майчиното тяло и изцяло зависи от неговото положение, по този начин и ранната детска душeвност в известна степен е просто част от майчината, а скоро по-късно поради общата психическа атмосфера – и от тази на бащата. Първото психологично положение е това на слятост с логиката на психиката на родителите. Собствена логика на психиката е налице едвам в зародиш. От тук следва, че нервните и психологични разстройства при децата до учебна възраст се дължат извънредно на разстройства в психологичната сфера на родителите. Трудностите в връзките сред родителите намират отражение в детската душeвност и са в положение да провокират в нея същите патологични разстройства. Също и сънищата на дребното дете са ориентирани доста по-често към родителите, в сравнение с към самото него. Преди време се сблъсках с няколко извънредно показателни сънища от детска възраст. Това бяха „ сънища на възрастни “, а наличието им постоянно беше дотолкоз недетско, че изначало бях уверен, че обяснението им се крие в логиката на психиката на родителите. Имах случай с едно момче, чиито сънища възпроизвеждаха еротичните и религиозни проблеми на бащата. Той не сънуваше, тъй че се наложи да го проучвам чрез сънищата на осемгодишния му наследник. Накрая бащата самичък стартира да сънува, и сънищата на детето престанаха.

Известна смяна настава, когато детето стартира да развива схващане за личния Аз, изразяващо се външно във обстоятелството, че то стартира да споделя „ аз “. Тази смяна нормално настава сред третата и петата година от живота, само че може да се реализира и по-рано. От този миг нататък можем да приказваме за битие на самостоятелна душeвност. Тя обаче нормално придобива относителна автономия едвам след пубертета, а до тогава значително е подвластна на влеченията и изискванията на средата. Затова за детето до пубертета може да се каже, че в психическо отношение то действително не съществува. Със сигурност детето, което на шест години потегля на учебно заведение, към момента не е нищо друго с изключение на артикул на своите родители във всеки един смисъл, и макар че има първи проблясъци на схващане за личния Аз, към момента е изцяло некомпетентно да се утвърди като характерност.

Често се изкушаваме да виждаме в изключително истинските или непокорните, непослушните или неподатливите на образование деца мощна характерност в личната воля, само че това е машинация. В сходни случаи би трябвало да се изследва фамилната среда и нейните психически условия и съвсем без изключение точно там, у родителите, ще бъдат открити единствените действителни аргументи за проблемите на детето. Смущаващите му особености са не толкоз израз на личното му създание, колкото отражение на смущаващото въздействие на родителите. Когато лекарят има работа с нервно разстройване при дете на тази възраст, вярно би било да се заеме на първо време с родителите, като подложи на съществено наблюдаване психическото им положение  - проблемите им, метода им на живот, стремежите, които са осъществили или изоставили, както и  господстващата фамилна атмосфера и способи на образование. Всички тези условия оказват надълбоко влияние върху детето. Излишно е да споделяме, че нито родителите, нито децата осъзнават протичащото се. Колко заразителни са родителските комплекси, проличава по въздействието на особеностите на характера им върху децата. Дори когато напъните им да се владеят са толкоз сполучливи, че никой възрастен не би разкрил и диря от комплекс, децата някак си се повлияват.

Училището е част от огромния свят и съдържа в смален тип всички тези фактори, с които детето ще се сблъска по-късно в живота си. Ако от една страна, за детето в действителност е злощастие да е лишено от семейство, от друга, за него е рисково и да е прекомерно привързано към фамилията си. Силната обвързаност към родителите съставлява спънка за приспособяването му към света по-късно. Подрастващият обаче е съдбоносен за живот в света, а не да остане дете на родителите си. За страдание има прекалено много родители, които не престават да гледат на децата си просто като на деца, защото не желаят нито да остареят, нито да се откажат от родителския престиж и власт. С това обаче те упражняват върху децата си извънредно неподходящо въздействие, отнемайки им всяка опция за персонална отговорност. Други родители пък заради личната си уязвимост не могат да бъдат за детето престижът, от който то се нуждае, с цел да може един ден вярно да се приспособи към света. Затова учителят има деликатната задача да въплъщава престижа на старата и знаеща персона, без да оказва задушаващо влияние. Подобно отношение не се построява по неестествен път, а поражда естествено, когато учителят извършва дълга си като човек и жител. Сам той би трябвало да е обективен и здрав човек – персоналният образец е най-хубавата образователна методика. Дори и най-съвършената методика е безполезна, в случай че индивидът, който я употребява, не стои над нея с достолепията на личната си персона. Нямаше да е по този начин, в случай че в учебното заведение ставаше дума само за систематичното асимилиране на даден образователен материал. С това обаче учебното заведение е изпълнило своята роля единствено на половина. Другата половина е психическото образование, реализирано от личността на учителя. Задачата на това образование е да вкара детето в необятния свят, допълвайки по този метод възпитанието, обещано му от родителите. Колкото и грижливо да е осъществено последното, то в никакъв случай не може да преодолее известна ограниченост, защото средата остава неизменима. Училището, в противен случай, е първият откъс от същинския необятен свят, с който се сблъсква детето и който би трябвало да му помогне в известна степен да се откъсне от фамилната среда. Детето от своя страна естествено реагира на дейностите на учителя, като се приспособява по метод, усвоен от бащата – то проектира, в случай че използваме техническия термин, облика на бащата върху учителя, с желанието да асимилира личността на учителя с този облик.

При това е належащо учителят да протегне ръка на детето или най-малко да го предразположи към персонален контакт. Когато персоналните връзки на детето с учителя са положителни, не е толкоз значимо дали просветителните способи дават отговор на най-новите условия, или не. Успехът на образованието не зависи от методиката, тъй като задачата на учебното заведение не е само да цялостни главите на децата със познания, а по-скоро да ги трансформира в същински хора. Няма значение с какви познания младежът напуща учебно заведение, а дали то е съумяло да го освободи от несъзнаваното равенство със фамилията и да му помогне да се осъзнае като персона. Без това съзнание той в никакъв случай няма да знае какво желае, а вечно ще си остане подвластен и единствено ще подражава на други с произлизащото от това възприятие, че е неразбираем и потискан.

Училището не е нищо друго с изключение на средство за целеустремено подкрепяне процеса на образуване на съзнанието. Културата, затова, е висшата допустима степен на осъзнатост, схващане.

Трябва да виждаме децата такива, каквито са в реалност, а не каквито желаем да бъдат, и при възпитанието би трябвало да следваме пътя на природата, а не мъртвите наставления.

Природата не се интересува от нашите възгледи; в случай че се занимаваме с човешката душа, можем да се срещнем с нея единствено на нейна лична територия, което и вършим, когато сме изправени пред действителните и големи проблеми на живота.

Избрано от " Развитие на личността ", Карл Густав Юнг, изд. Леге Артис, 2013
Снимки: wikipedia