Обичам, когато се съберем цялата компания, всеки да забрави за

Обичам, когато се съберем цялата компания, всеки да не помни за времето, а мен да ме заболят скулите от смях и от непрекъснато усмихване. Обичам ги тези диалози, които прелитат от астрофизика и Космос, през злободневни професионални несгоди и стигнат до това какво и по какъв начин да сготвим, с цел да изненадаме гостите си, или в кой автосервиз няма да ни одерат кожите. Влюбена съм в тази подкупваща непрестореност, с която тече диалогът – без да мислиш дали това, което ще кажеш, е подходящо или не. Без да се притесняваш дали ще те схванат вярно, или изобщо няма да те схванат. Защото това са твоите хора. Онези, до които можеш да си позволиш да бъдеш човек – да бъдеш себе си, да изглеждаш нежен и трошлив или да бъдеш самоуверен, без да се боиш, че ще ти се присмеят… До които можеш да обичаш. И да имаш фантазии. И страхове. До които да строиш бъдещето си. Или да извличаш от предишното единствено онази есенция, в която са събрани най-ярките мемоари от всичко това, което те е направило индивида, който си… Дори и с години да не сте се виждали, когато още веднъж се срещнете, времето освен стопира, само че и някак забавя ход, сменя посоката и се връща обратно. За страдание, тези срещи не се случват толкоз постоянно, колкото на мен би ми се желало. Времето, дистанцията, мястото, моментът, графиците… Понякога всичко се трансформира в едно огромно разминаване. Но към този момент знам – даже и с години да не сте се виждали, когато още веднъж се срещнете, времето освен стопира, само че и някак забавя ход, сменя посоката и се връща обратно и най-после като че ли не е минал нито ден от последната ви среща. Все по този начин сте си близки. Отново намирате път един към различен – просто тъй като пътят в никакъв случай не е бил прекъсван…

Понякога тази мисъл има силата да се трансформира в носеща греда, върху която се обляга цялото всекидневие. Дните, които те сблъскват с хора от всевъзможен вид, прекомерно надалеч от твоя. Агонията от опълчването на разнообразни гледни точки, в които едната постоянно би трябвало да е вярна, а другата – не (твоята). Неприемането. Неразбирането. Ампутацията на естествена връзка. Затварянето в стандарти и опитът да те вметнат в границите на непознати разбирания за света. Откритието, че, с цел да се впишеш, би трябвало да застанеш на челна стойка, макар че даже тогава не е несъмнено. Пък и въпросът остава – има ли смисъл изобщо? Те няма да се опитат да те напъхат в личната си рамка. Ще те оставят да бъдеш свободен. Когато се срещнеш с твоите хора, картината се избистря, отговорът изплува ясно на повърхността. Не. Няма смисъл. Поне до момента в който ги има тях. Докато има хора…

...Уютни, като дом. Топли – като есенен ден, в който всичко е окъпано в жълто и охра, а слънцето се отразява в медните цветове и се загнездва в теб, като че ли може да те топли цяла зима. Безброй зими...

Има хора, които знаят – личните ни стандарти нараняват първо нас, а след това и тези, които се опитваме да ограничим с тях. Именно по тази причина те няма да се опитат да те напъхат в личната си рамка. Ще те оставят да бъдеш свободен… Да бъдеш себе си.

Има хора, чийто дух лети. Изпълва стаята. Изпълва като че ли цялата Вселена. Те ще те накарат да мислиш – с друга позиция, по разнообразни проблеми, на разнородни тематики. Те няма да ти кажат по какъв начин да мислиш, няма да се пробват да образуват и видоизменят мнението ти. Просто ще ти оказват помощ да израснеш. Да направиш крачка напред. Понякога – към незнайното даже, в тъмното. Някъде, където в никакъв случай не си мислил, че ще бъдеш. За да видиш, че там не е толкоз страшно… Има хора, които искаш да задържиш до себе си вечно. Има хора, с които можеш да приказваш часове наред и да загубиш визия за времето. А можеш и да помълчиш, без тишината да се загнездва посред ви като проблем, като мъка, като наказване.

Има хора, до които животът наподобява по-лек, по-поносим. Знаеш, че те не трябва да се трансформират в опора на света ти. Но знаеш и че, в случай че се наложи, биха изнесли целия свят на раменете си надалеч от бурята…

Има хора, които… когато откриеш, разбираш: искаш да ги задържиш до себе си вечно.

Те са… Уютни.

Като топъл ден…

Като огнище.

Като дом.

Има хора, за които ти си тъкмо подобен човек!

 

Автор: Яница Христова

Яница е приключенец по дух и повествовател на истории по природа. Според част от приятелите си в предходен живот е била или викингска принцеса, или средновековна вълшебница, защото достоверната ѝ алена коса през днешния ден я издава и се трансформира в най-отличителния белег, по който я разпознават по улиците на града. Израснала е в сърцето на Стара планина, само че твърдото разбиране, че единствено фантазиите имат силата да чертаят пътищата на ориста ти, я водят на забавни места – последното от тях се трансформира в неин дом и я предизвика да приключи „ Творческо писане ”. Чувства се непрекъснато влюбена и омагьосана – от театъра, от положителната литература, от нови дестинации, от красиви места, от Витоша, от срещи с забавни хора… Иска й се някоя ден историите, които написа, да обикалят света, а тя… просто да ги последва. Повече от нея прочетете тук: https://artyaniart.blogspot.bg/