Ноемврийската вечер неумолимо се промъква в стаята. Сивото и черното

Ноемврийската вечер непреклонно се промъква в стаята. Сивото и черното побеждават. Звездите зъзнат. Луната следи света със студено око.
На края на леглото е седнала жена. Угаснал взор, превита напред фигура. Устата- тъжна  скоба. Плътно по мъжки тяло, само че с по женски нежна доверчивост. Това е майка ми. Моята майка.Гледам я и си мисля за какво в никакъв случай не успяхме да се срещнем в сякаш общия ни път. Тъгата е оставила отпечатък по цялото й тяло. Много пъти се пробвах да погледна в очите й, да я усетя...да я видя. Какво ли се крие в тези големи, черни като зинала паст очи? Виждам боязън, доста боязън! Замръзнала още преди доста години. Няма молба за обич и амнистия. Глад за любов. И тъй като я няма, храната се трансформира за майка ми в нейн единствен обичан.
В мен блесва спомен за една остаряла, черно-бяла фотография. На нея необикновено грациозна жена, фина като пъстър стрък, с луксозна черна до кръста коса. Щастлива, белозъба усмивка. Гушнала в ръцете си мен, 2-3 месечно бебе.
Не мога да допускам, че дамата пред мен и тази от фотографията са една и съща!
Дали несбъднатите фантазии за благополучен брак или угасналата женственост, натрупаха многото килограми върху тебе мамо? Храната се е трансформирала в твой пъкъл и парадайс. Твой бранител и зложелател. Твоята ризница против болката и света.
Не съм те чувала да се смееш от сърце толкоз доста години! Къде затвори смеха си, мамо? Дали си го изгубила когато си схванала, че в никакъв случай няма да бъдеш единствената жена в сърцето на татко ми? Или погреба насладата след първата му плесница под табелата „ Образцов дом ”? Помниш ли, имахме такава табела в остарялата къща?
Спомням си синините по лицето ти и нелепите неистини за пред другите.
Там някъде се е случило пропадането в бездънната за теб заешка дупка.
Лудата ми обич към татко ми, ти разчиташе като изменничество. А аз желаех теб! Да ме научиш да бъда жена, да ме гушкаш и утешаваш. Тебе те нямаше и аз взимах, каквото ми се оферираше - преиначен женски модел, през очите на татко ми. Мамо, жадувах да ми кажеш нещо, да ми изкрещищ, да ми изсъскаш! От теб на талази се носеше мраз, арктически мраз и болежка. Нищо не разбирах, мамо! Нищичко!
Сега към този момент от позицията на пораснала жена разбрах. Засрамих се от себе си! Засрамих се от безпомощната си слепота, да прозра очевидното. Как да дадеш мамо, като не знаеш какво е да даваш? Знам задоволително за твоето детство. За строгия, могъщ татко, изчезналата майка и деспотичната баба. Как ли си оживяла майчице? Отговорът е един – както си могла. Крехкото, самотно и доста срамежливо момиченце се трансформира в прелестна жена без душа. Защото когато доста те боли, когато плачеш постоянно в тъмното, в един миг приемаш болката за твой единствен, правилен сателит. Заклеймяваш всички други страсти и се предаваш на тъмнината.
Ти си си забранила да бъдеш щастлива, мамо и цялостен живот се бориш да доказваш,че благополучие не съществува! Отрече любовта, отхвърли прошката, отхвърли себе си... А мен къде ме остави?
Сега те откривам още веднъж, мамо. Ти си в мен. Аз съм твоето малко момиченце. Прости ми! Прости ми укорите, лошотията и безумието да те отхвърлям! Позволи ми да те намеря, мамо! В протвен случай ще се изгубим вечно.
 

Автор: Десислава Георгиева