Нобеловият лауреат за литература Иво Андрич в отговор на въпроса:

Нобеловият лауреат за литература Иво Андрич в отговор на въпроса: Кой е имал решаващо въздействие върху вас и за какво? (фрагмент).

Никак нямам доверие в решаващи въздействия

Човек пораства, развива се, чете, рисува, написа, композира, едно го притегля повече, друго по-малко, на едно се предава целият, на друго се опълчва, умишлено или неумишлено. Понякога от някой концерт съм получавал несравнимо повече, в сравнение с от среща с публицист, който в миналото доста съм обичал. И назад: случвало ми се е да отида на концерт благополучен, че ще чуя творба, която в даден миг е имала за мен огромно значение, а се връщам от концерта празен, изпепелен. Не тъй като тази творба е била по-друга, а тъй като аз съм бил по-друг, по-друго е било настроението ми, единия път съм бил напълно чист и открит, подготвен да приема едно въздействие, а другия път съм бил като затворена книга. А може би за това, което този ден съм правил, точно вторият видимо неудачен концерт е бил по-значителен от първия, който е останал в паметта ми като безценен спомен…

Когато бях момче, живеех измежду бедност. Всеки ден - немотия. Нищо нямаше в нашата къща. Никога не сме имали нито една книга с изключение на по някоя моя, и то учебник… Пътят от учебното заведение до къщи беше постоянно еднакъв: първо по баира надолу до града, а след това по баира нагоре до къщи. Знаех на кой сараевски ъгъл кого ще срещна, знаех къде безусловно ще спра: и зиме, и лете, и по дъжд, и по слънце, постоянно се спирах пред една витрина. Ето и тази витрина на една провинциална книжарница, цялостна с книги, чиито заглавия даже не разбирах, е имала въздействие върху мен. Положително е имала, в това съм сигурен, знам какво значеше тя за мене и тогава, и по-късно. Но когато ме питате: дали е имала решаващо въздействие? Какво да ви отговоря! Може би е имала и решаващо въздействие, въпреки че съгласно мен човек в никакъв случай не може да знае какъв брой такива въздействия претърпява в живота.

Тази витрина привличаше вниманието ми изключително по здрач, когато бе осветена. Струваше ми се, че книгите тогава, по този начин осветени, са още по-хубави, а заглавията тя още по-примамливи. Сънувах тази витрина. Много пъти по-късно, когато към този момент въпреки всичко бях постигнал нещо в живота, се хващах пред тази отколешна сараевска витрина. Стоя пред чудните и тайнствени заглавия, заслепен от лъскавите корици, и любознателно се заглеждам във всичко, което е изложено. Едно от мъчителните изводи от тия дни, може би най-мъчителното, беше обвързвано с тази дребна витрина, осветена, натъпкана с книги. Тогава разбрах какво значи да нямаш. Да нямаш опция да притежаваш това, което по този начин горещо желаеш. Никога в живота си не съм приемал немотията като товар, само че тогава за пръв път я почувствах и със сърцето, и с мозъка си. Някаква непроходима стена ме разделяше от тия книги, за които копнеех, и последователно започнах да разбирам какво значи да имаш и какво значи да нямаш.

Пред тази невидима витрина, мога да ви кажа това откровено и в доверие, започваше да работи моята фикция и там за пръв път, мога да кажа, започнах да пиша — не с ръка и не на хартия, а в себе си, в мислите си, във въображението си: давах свои тълкувания на тези чудни, неразбираеми, тайнствени заглавия, които знаех наизуст, въпреки че не разбирах какво означават; представях си своите наличия, пробвах се в същина да си пресъздам някак си оня живот, който тези книги скриваха от мен. Там изникнаха моите първи хрумвания, там, някъде може би в подсъзнанието, се е раждала в мен мисълта да пиша, да стана публицист, там възникваха моите ненаписани разкази, моите ненаписани романи. Ще ви открия една загадка: воин на всички тия мои наличия бях аз. Мина доста време, тази витрина към този момент от дълго време я няма, само че тя живее в моите мемоари, ясно я виждам. Виждам себе си пред нея. Много книги от това време са минали през ръцете ми, над доста от тях съм стоял дни и нощи наред, доста от тях са ми станали най-хубави другари, някои и самичък написах, само че тая витрина с книгите от далечните момчешки дни живее непрестанно в мене. Винаги ме е следвала, където и да съм, каквото и да работя…

Има още един миг в моя живот, съдбовно обвързван с книгата. Беше през войната и един ден ме арестуваха. Когато през днешния ден споделям „ ме арестуваха “, този акт, за жалост, няма към този момент онази значимост, онази тежест и значение, както тогава през моите млади години. Дотогава арестуваха единствено нарушители и крадци; във всеки град се знаеше от коя и каква къща може да бъде задържан човек, а от коя не може. С тази вълна от арести, която стартира Австро-Унгария, бе сложено началото на ерата на всеобщо депортиране на хора, която доближи кулминационната си точка през Втората международна война. Искам да кажа, че моето потомство не беше привикнало, като вашето, с арестите. Вашето потомство е привикнало с тях. А тогава да бъдеш в пандиза, ми се струваше, че това значи завършек на всичко. Край на живота, чакате единствено по кое време ше дойдат да ви заведат на стрелбището, друго не се чакаше… В този живот, заварден от килията, от неопределеност и боязън, беше същински празник, когато се открих пред следователя, млад виенчанин, малко по-голям от мене. В диалога той ми сподели нещо, което в първия момент не можах да допускам и което радикално промени целия ми живот; сподели ми, припомням си тъкмо: „ Ще ви дам лакей да отиде до къщата ви и да ви донесе топли облекла, одеяло и книги… “ Когато пристигна индивидът, който трябваше да занесе това предписание, ме попита: кои книги. Във вълнението си, което носи всяка непредвидена смяна на ситуацията, в което се намирате, споделих: „ Съберете всички книги от масата ми. “ И той отиде. Донесе ми одеяло, чорапи, хазайката ми беше изпратила няколко прелестни ябълки и новия ми костюм и единствено една книга. Една единствена. Един ден преди да ме арестуват, бях подреждал стаята си и всичко бях сложил на място, обичах реда, само че в пандиза бях не запомнил за това нещо. Когато прислужникът предал моето предписание. хазяйката погледнала на масата и видяла една единствена книга, която раздавачът в това време бил донесъл. Тази книга, една единствена била на масата и тя, една единствена, стигна до ръцете ми! Но беше книга. Имах книга в ръцете и внезапно ми се струваше, че целият оня неизцерим боязън е липсващ някъде, струваше ми се, че не преставам да живея…

И когато ме питате кой е имал върху мен решаващо въздействие, какво да ви отговоря? Онази витрина с книгите, чиито заглавия не разбирах? Може би таман тя? Или може би онази една единствена книга, която се е намерила на масата ми! Може би таман тя!… Но вижте: на масата е могла да бъде, да кажем, и книга на Киркегард или книга на Жул Верн и с тази една единствена книга, която случайността е пъхнала в ръцете ви, оставате затворени една година, две години, прочитате я 10, двадесет пъти. Може ли този създател и неговата книга да не въздействат върху вас? Не могат да не въздействат, само че не е все едно дали ще въздейства Киркегард или Верн… Не, фактически считам, че в тази ситуация отговорът не може да бъде прецизен…

Когато се впуснете в случката на писането, тогава всичко въздейства върху вас. На млади години да вземем за пример доста обичах Леопарди. Бях удивен от неговата поезия; когато почвах да пиша, си споделях: коства ли си човек да написа, когато никой не може да каже повече от това, което е споделил Леопарди… И по този начин както го е казал… Много години по-късно един от най-хубавите писатели сред нашите унгарци, който даже не познавах персонално, в едно есе за мене преди към четиридесет години уточни, че когато ме чете, чувствува Леопарди… Бях поласкан. Аз съм следвал в Краков и бих могъл доста, доста да описвам какъв брой дължа на полската литература, на полските поети и полските романисти… Или: има у мен една невероятна подчертана обвързаност към скандинавските писатели: Стриндберг, Хамсун, Селма Лагерльоф, Ибсен. Или какъв брой бих могъл да описвам какво значеше за мен запознаването с някои френски писатели или с съветските, немските, британските, испанските. Като студент четох във френски и немски преводи старите китайски поети. Вълнуваха ме и с мисловността си, и с топлотата си…

Всичко това - онази дребна витрина, Леопарди, китайските стихове, скандинавци и поляци, французи и немци, руси, - всичко това е единствено един вероятен тип на описа за въздействието. Как от всичко това и от още доста други неизказани да се отдели нещо, което да се дефинира като решаващо въздействие? Просто не зная, а не съм сигурен дали ще умея да го кажа. Причината е напълно елементарна: когато четете положителни писатели, от време на време ви се случват невероятни неща - изведнъж чувствувате, че писателят, който четете, приказва за нещо, което тлее някъде заровено у вас, и вие по учудваш метод разбирате, че не сте самичък, че и някой различен се е измъчвал от това, което изтезава и вас, че и някой различен е изпитвал болежка и се е разпъвал от това, от което вие в този момент изпитвате болежка и което и вас разпъва. Това е в същото време и поддръжка, и вяра, и мас, а за надарения публицист - още една опция нещо тествано, добро… да въздейства върху него.

Из: „ Прокълнатия двор “, Иво Андрич, изд. „ Народна просвета “, София, 1976 година
Снимка: Иво Андрич (1892-1975); Снимки: slobodnahercegovina.com, sr.wikipedia.org