Нито един човек на тази планета не е еднакъв с

Нито един човек на тази планета не е идентичен с някой различен. Това е повече от добра вест, не желаете да срещате своя двойник и тъкмо това разграничение може да ви накара да се чувствате малко по-уникални, по-щастливи и даже самостоятелни. Съществуват хора, които могат да проявят своите разлики в доста ранна възраст. Те могат да се назовават гении, странници, уникати и още доста други, като всичко се свежда до това кой тъкмо гледа и прави оценка. Така да вземем за пример можем да открием, че дребният Фреди, който се научава да върви до учебно заведение самичък, освен това още в първи клас, прави това, до момента в който си пее песни. Съседите се забавляват, защото момчето минава като радио и с огромна акуратност пее всичко, което е чуло – паметта му е безупречна.

Освен лирики, цифрите също не са проблем. Това е положителната страна, която майката на Фреди ще показа на педиатъра – неприятната обаче е, че настроенията на момчето се трансформират извънредно внезапно. Той стартира да демонстрира неспокойствие, когато се смени маршрута до учебно заведение и не вижда това, което е свикнал  да следи по принцип. Всичко, което се случва пред неговите очи би трябвало да носи споменът за през вчерашния ден и същият би трябвало да бъде еднакъв, а както се досещаме, светът е динамичен и от време на време става доста по-сложен, в сравнение с можем да си представим.

Доктор Лео Канър може да се похвали с към 25 години практиката с такива случаи, неговите сътрудници в университетската болница Джон Хопкинс признават, че през последните години е съумял да направи някои революции в медицинските проучвания и тъкмо това не би трябвало да ни изненадва по никакъв метод. Канър е следил деца като Фреди и от доста време открива, че същите пациенти нормално разкриват своите компликации сред 4 и 8-годишна възраст. Един подобен пациент е Чарли, който отказвал да седне на масата, в случай че приборите не са подредени по тъкмо избрания метод. Бихте споделили, какво толкоз, това не е неприятна процедура, само че е неприятно, когато Чарли помни всичко до последния подробност и е подготвен да води революции, с цел да се подреди всичко по загатна за през вчерашния ден или последната вечеря. Реално няма верен метод, само че Чарли е решен, че това е формалната класификация и същата би трябвало да се съблюдава.

Една друга пациентка на Канър – Сюзън е извънредно недоволна и уплашена от новата цепка в стената, която с изключение на всичко, стартира да се плъзва по стената и да става още по-голяма и всяка вечер фамилията влиза в по-голяма борба, с цел да открие какво да направи, с изключение на явно належащия ремонт. Малкият Ричард да вземем за пример идва с необикновен обред за лягане, който включва осъществяването на всички задания и нарушаването на същите правила може да докара до една дълга и безсънна нощ. Д-р Лео Кoнър знае доста добре какво в действителност се случва в главите на децата, считан е за бащата на детската психиатрия, към този момент е разгласил три случая и монография по отношение на модерната педиатрия, само че всичко това е единствено дребна част от ползите му. През 1951 година издава книгата със заглавието Концепцията на задачите и празнините в ранните форми на детски аутизъм.

Именно там Лео дава малко повече информация по отношение на метода на живот и вселената, която детският разум в границите на аутизма разкрива. Там ще открием, че светът е неподвижен и измененията в никакъв случай не се толерират. Аутистите генерално влагат цялото си време, с цел да поддържат едно равнище на повторяемост и тъкмо този статус би трябвало да остане непременно. По същото време Канър написа и историята на фотографската памет, като за задачата обръща внимание на тъкмо този инстинкт за опазване на всичко към нас.

Героят, който ще открием в книгата ни среща с огромните си страхове – разместената библиотека, в която можем да попаднем на разминавания в азбучния ред на книгите или подредбата им по номера. За всичко това дава отговор един специфичен дял от мозъка, чиято функционалност е да разреши удължаването на компонентните частици, да се синтезира и сътвори едно унифицирано цяло. Обикновеният човек има тъкмо тази заложба, визията за една гора може да бъде приключена с погледа на картина с доста дървета и в случай че дадем воля на възприятията и фантазията си, незабавно ще си я представим по какъв начин се разкрива оттатък фотографията на съзнанието. Децата с аутизъм не могат да управляват същата фикция и просто прекаляват в построяването на една цяла пространствена картина.

Всички аутисти могат да се похвалят с невероятна памет и уменията им да учат и прибавят нови познания е в действителност впечатляваща, само че огромната заложба постоянно е специфицирана в дребните елементи. Според Кoнър, децата с това заболяване могат да съберат информацията и да поддържат една огромна целокупност, само че нищо не се разделя на по-малки съставни елементи. Според някои писатели като Борхес, една от главните способности, които човешкият мозък има, е забравата. Единствено и единствено с нейна помощ, индивидът може да генерализира нови мемоари. Какво значи това, да вземем за пример кучето, което виждаме рано заран, може да е кучето, което виждаме и вечер, въпреки и светлината върху него да е една и съща.

За някои аутисти, това ще бъдат две разнообразни животни. Без дарбата да не помни, героят на Канър няма никакъв различен избор с изключение на да направи света си идентичен, повторяем и приключен, без право да се трансформира и израства. Идеята на Борхес се преглежда напълно от учените, изключително откакто ни се коства извънредно разумна и в този миг. За да прибавим нови познания е належащо да забравим някои от не толкоз нужните в този миг. Елементарен образец е, че не можем да поемем повече въздух, без да пуснем остарелия от дробовете си. Забравата е тъкмо това филтриране на бързия и непрекъснато работещ мозък, то е изпускането на въздуха от мемоари, които препускат без покой в нашето схващане.

Както и самият Алън Уотс ще показа – мозъкът работи непрекъснато, той е като един вибриращ детайл и без нужния надзор ще изпадне в един безконечен кръговрат. В последните години следим, че от ден на ден лекари са на мнение, че аутизмът би трябвало да се преглежда в секцията с избрани болести, заради простата причина, че същият се демонстрира в разнообразни крайности и слагането на етикет може единствено да потвърждава, че науката отхвърля да се занимава с него. Ще открием и още доста фамилни организации, които са на мнение, че това даже не би трябвало да се преглежда като заболяване, а като липса на несъмнено обществено качество.

Откритието на генолози демонстрира, че има обилни разминавания при някои гени, които просто не работят и действат по същия метод, както при родителите. Колкото и необичайно да е, приемете, че в тялото ви участва ген, който понякога ще разтоварва съзнанието ви, като онази стратегия, която почиства кеша на браузъра ви, с цел да може да работи малко по-бързо. Кoнър може би е прав в това отношение, че за аутистите една повторяема и сигурна среда може да избегне предизвикания и толкоз нужен когнитивен безпорядък, чиято отговорност остава прибавянето на нови познания и благоприятни условия. Забавната страна на нещата е, че даже и до момента в който четете тези редове, може да допускате дали не сте не запомнили нещо. Колко пъти тръгвате на отмора и се чудите дали в действителност заключихте вратата – заключили сте, в случай че това сега ви глозга, от време на време мозъкът има тъкмо такива игри. Нека се замислим за момент по отношение на нашето битие.

Целият ни свят се управлява на база познанията ни и преживяванията, които имаме на база спомените си. Имаме сигурността, че ще се събудим в същия дом и ще забележим същите лица, които познаваме от доста време. Не търсим никакъв безпорядък, когато мозъкът ни оперира на познати картини и дейности, до някаква степен множеството са повторяеми, само че още веднъж стоят на резултата на повторяемост. Има и още една детайлност, мозъкът се стреми да не помни повтарянето, никой не се вълнува тъкмо по какъв начин е стигнал до работа и не е броял с какъв брой коли се е разминал, нито какви са били хората по улицата. Понякога даже не се замисляме по какъв начин караме и какви са разпоредбите, като че ли използваме някаква мистична мощ, която управлява всичко, до момента в който се доверяваме на протичащото се. Попадаме в нормата и вярата в обществото, че всичко, което се случва през днешния ден, може да се повтори още веднъж на следващия ден.

Някои леки промени като разкопаването на улицата и избирането на нов маршрут могат да се случат с лекост, само че за  един аутист това е покруса, която не разрешава на мозъка да реагира съответно, а да се блокира от обстоятелството, че тази галактика и този свят би трябвало да работят по този метод. С други думи, аутистите освен мъчно се приспособяват в нова среда, до момента в който ние имаме свободата когато и да е освен да променим разпоредбите на една игра, само че и да създадем напълно нова такава. И всичко това може да се случи единствено и само със свободата да се приспособяваме, да забравяме, да търсим новото, вместо да пазим салдото в цялото. Тоест ставаме малко по-динамични и гъвкави. Оказва се, че огромна част от нашата същина е допустима само с помощта на правото да забравяме. Колкото по-бързо забравяме, толкоз повече пространство за информация освобождаваме и в случай че тя е потребна, остава в каузи на дълготрайната памет, която остава виновна за познанията в света.

Учените от дълго време са забелязали, че мишките, които минават през комплицирания лабиринт, рядко съумяват да запомнят маршрута си. Те го не помнят и в хода на самата работа ще стартират да търсят други възможности за по-висока успеваемост. Следователно не би трябвало да се тормозим, в случай че забравяме някои всекидневни събития и даже ключовете си, това не значи, че сме аутисти, а просто даваме късмет на мозъка да работи в друга посока и да употребява цялостния си капацитет за нещо, което откриваме за доста по-важно и належащо.

Снимки: Wikipedia