НИКОЛАЙ ШОПОВ е писател и публицист. Завършил е история и

НИКОЛАЙ ШОПОВ е публицист и журналист. Завършил е история и българска лингвистика в Софийския университет " Св. Климент Охридски ". Автор на поетични книги и участник в антологии на актуалната българска лирика. Автор на преведени и издадени книги и стихове в районен съд Македония, Русия, Сърбия, Молдова, Албания, Румъния. Занимава се с превод на лирика и прозаичност. Носител на медал " Св. св. Кирил и Методий ", на националните награди за лирика " Слав Караславов " и " Иван Нивянин ", както и на " Македонски литературен Дедал ". Член на Съюза на българските писатели. Член на публицистичната гилдия на списание " Орфеева лира ", на вестник " Моята религия " и съосновател на кооперация " Никола Вапцаров ". Член на Славянската литературна и артистична академия.

   
ЕЛЕГИЯ

Отиват си, отиват си старите комунисти -
с глуха кашлица, с хладни пръсти
и с горещи сърца.
Гледам по какъв начин оредяват - един по един
се откъсват в пожълтялата есен
от дървото на своя живот.
Вярвам в пъпката бъдна, която ще пристигна
на празното място, само че не мога
да скрия сълзата.
Не мога.
И реката на вярата, с реката на болката
в мене се сливат.
А те си отиват - един по един
се откъсват в пожълтялата есен.
И разбирам за какво става залеза
все по-червен.    

ГРОТЕСКА

Самотата е събрала
хилядите на площада...
Тъжните палачи молят
смъртниците за прошка...

Смях пресекващ, гневна наслада,
суетност, трамваен тътнеж...
И висим като над бездна
в сбърканата ни ера.

Хиляди сме: разпилени
водоравно, вододелно - 
колкото сме по-народно,
толкоз и поотделно.

Всеки в себе си висящ,
самичък си меси самотата:
нещо като паяк, който
с мрежа плаши светлината - 

и върти, и омотава, и най-после
самичък се хваща -
самичък, като Давид, улучен
от фамозната си прашка. 

А от вътрешната страна ни дълбае
боязън: от апетит, от гибел, от старост;
Но животът милостиво
и безлично ни повтаря...

Паяжинките проблясват,
птичите криле се връщат - 
всичко си върви по пътя,
всичко е едно и също.

Носим кръста си, копаем
каменистите си ниви...
Всеки самичък си е палач,
всеки самичък си е избавител.

Всеки самичък избира - да е
или фен, или клада...
Самотата е събрала 
хилядите на площада.   

СЪЛЗА ЗА БЪЛГАРИЯ

            На Иван Есенски

Над прахоляците - вълчи писък.
Бели са сенките
на луната избеляла.
Повалените флагове са
възправени
в сан на кръстове.
Безименни - 
като всичката ни традиция.
България - моя болежка и горест,
като една ария,
в която нотите плачат.
Моля Него за амнистия,
а се хващам,
че пепелищата ти измолвам;
че ме задавят небесата ти
от обети престъпени;
че се белеят
на историята ти костите
в паметта ни твърдоглава.
Ти си цялата от повторения.
Ти си цялата от подготовки.
Да му мислим ние,
тъкачите.
И гордостта ни - изтъканата
от заточенията на Яворов,
от бягствата на хъшовете,
от маждраци и барабани...!
Майчице!
Падат сланите есенни
по изтощените ти ливади.
Време е 
и ти да си кажеш думата - 
задоволително те надвиквахме! 
Жива душа не се мярка отколе
и по близките пътища
за Околчица.
Народът
самичък си отглежда вълците
и самичък си облизва раните.