Четири истории на Николай Дойнов
Николай Дойнов е лице на Нова телевизия от 1997 година, когато стартира първо като правосъден кореспондент. Водил е „ Здравей, България ”, както и утринното съботно-неделно шоу ”У нас ”. Познат е най-много като водещ на централната новинарска емисия „ Новините на NOVA “. Дойнов е създател на доста документални филми – измежду тях за ситуацията в Ливан 20 години след гражданската война, както и за войните в Афганистан, Сирия и Украйна.
Спомени от бъдещето
След войната ще направя всичко допустимо да отида отново в Украйна. Ще потърся остарели мои събеседници, ще се опитам още веднъж да беседвам с тях. Искам да ми опишат какво считат да вършат оттук насетне. Ще е забавно да видя дали са обезверени, или са заредени с сила да възстановят от руините тази прелестна страна.
През 2022 година към този момент два пъти бях в Украйна. Бях там и директно преди войната, и след началото. Не бях ходил в Киев от 2014 година В съпоставяне с времената на Майдана градът бе станал по-красив, по-чист, по-лъскав, по-европейски. Като прибавим към това и блестящата архитектура от времената преди социализма, която бе доста добре осветена, Киев бе станал един луксозен град.
След това имах опция да отида в Мариупол, който сега е съвсем съпоставен със земята. Когато война в Украйна към момента нямаше, видях, че градските управляващи са оставили невъзстановена една единствена постройка, потърпевша при конфликтите през 2014 година – някогашният полицейски сектор, който бе опожарен по време на про- и антируските демонстрации. Нарочно го бяха оставили по този начин, като спомен от това време. Ужасяващата параленост е, че евентуално в този момент в Мариупол към този момент няма постройка, върху която войната да не е оставила своя отпечатък.
В региона на Мариупол спахме при едно доста дружелюбно семейство с гръцки корени, живеещо в селце на 20 км от града. Без да ни познават и без да са ни виждали преди този момент, то ни подслони за една нощ и ни посрещна с прелестна софра. Надявам се тези хора да са живи и да са добре. За мен ще бъде забавно един ден, скоро, да отида отново при тях, с цел да опишат спомените си от тези кошмарни дни.
Вече в разгара на войната бяхме за една седмица в Одеса и Измаил с моя сътрудник, оператора Росен Илиев. Одеса е не по-малко впечатляващ град от Киев, в някои отношение евентуално е и по-красив, изключително центърът. Напомня на Виена и Париж. Ще бъде извънредно, в случай че неговата орис последва тази на Мариупол и другите унищожени украински градове.
Това, което в никакъв случай няма да се изтрие от спомените ми при този престой в Украйна, са невижданите за мен колони от хора, които бягат пешком от Одеския район към най-близките гранични пунктове с Румъния и Молдова. Говорим за хора, част от които вървят по 2-3 денонощия. Като споделям хора обаче, нямам поради мъже, а дами и деца, неведнъж дами с деца в ръцете си. Толкова тъга и обезсърчение имаше по лицата на тези дами, с тази панорама привикване няма.
Интервю под обстрела на изтребител
Освен в Украйна, отразявал съм още войните в Афганистан и в Сирия. В Сирия се случи и една история, в която за пръв и към този момент за финален път се оказах под ударите на бомби. Това стана в интервал, когато още нямаше и никой не беше чувал за „ Ислямска страна “. Тя се появи едвам при второто ми посещаване в Сирия, година след първото. По това време армията на президента Башар Асад воюваше с новосъздадената Свободна войска, а силите бяха много неравностойни – в Свободната войска всекидневно се вливаха хора без оръжие или кой с каквото откри.
Именно в една от базите на Свободната войска аз и Росен попаднахме на офанзива на държавен изтребител. Отидохме в нещо като щаб на бунтовническата войска да вършим изявленията с техни представители. Искаха да ни покажат документи, които съгласно тях уличаваха държавния уред в закононарушения против личния му народ.
Щабът се намираше на към 20 километра от турската граница, през която влязохме. Наблизо имаше и бежански лагер. Тъкмо включихме камерата и започнахме да работим, когато над главите ни прелетя изтребител. Преди това домакините ни бяха подсигурили, че това е отвоювана от тях територия наоколо до границата с Турция, където президентската войска не би си разрешила да нападне. Всъщност се случи тъкмо противоположното.
Изтребителят мина над нас и отлетя. Спряхме камерата и започнахме да го гледаме, както се гледа машина на церемониал. Лошото е, че в един миг водачът заходи за второ минаване. Тогава усетихме, че този път няма да се разминем единствено с гледане. Чу се: „ Бягайте! “ и всички хукнахме. Настъпи заплашителен безпорядък. Самолетът мина над базата и хвърли бомба, която избухна на към 500 м от нас и на към 500 м от бежанския лагер. През това време бойците от Свободната войска започнаха да стрелят по него с автомати, друго нямаха. Представете си какво може да създадат няколко автомата против същински военен изтребител?!
На всичкото от горната страна – няма къде да се скриеш! Намирахме се в средата на голи баири, на нещо като голям плац. Някога там е имало паркинг с магазини, който в този момент се използваше от военните и от бежанците. Затова за пилота не беше никакъв проблем да огледа добре мястото и да насочи идната си бомба доста по-добре.
Тичах дружно с един от арабските бойци. Аз бях с маратонки, а той беше безусловно необут. Скрихме се зад нещо като дребна барачка. Съзнавахме, че това не е никакво прикритие, само че въпреки всичко... В такива моменти адреналинът е голям, нямаш време да мислиш и просто гледаш да си надалеч от мястото, където ще падне бомба. След като се скрихме зад бараката, видях, че спътникът ми се е разкървавил при тичането. След това погледнах към себе си и видях, че сме може би най-лесната цел. Около нас имаше дребни маслинови дръвчета и нищо друго – виждахме се идеално от въздуха.
Изтребителят направи още един заход, само че този път не бомбардира, а си отпътува. Дълго откакто си отиде, в мен имаше толкоз адреналин, колкото евентуално е необходим да се построи цех.
Добра дума за българската войска
Най-дългата ми военна командировка беше в Афганистан. Прекарах там две седмици, през първата от която бях в Кандахар, а през втората – в Кабул. В Кандахар бях във военновъздушната база, в рамките на която беше и гражданското, и военното летище. За пръв път тогава видях военен дрон, всекидневно виждах и всевъзможни изтребители. За мен това беше празник, тъй като съм вманиачен на тематика авиация.
В Афганистан радикално трансформирах мнението си за българския боен. Дотогава конфликтът ми с българската войска беше по-скоро спомен от казармата, в която бях сред 1990 и 1992 година Бях в противотанковата артилерия. През този интервал се срещнах както с прелестни хора във военна униформа, по този начин и с човеци, с които не бих желал да се срещам повече. Докато в Афганистан видях експерти, каквито не знаех, че има в нашата войска. Военни на международно равнище. Говоря за експерти в своята област, които не отстъпват по нищо на военните в нито една войска. Тогава тези младежи бяха майори, през днешния ден евентуално са полковници, които командват още по-големи формирования на българската войска.
Тези хора освен владееха военната просвета до съвършенство. Те се оказаха и отлични политици, защото тяхната цел и концепция беше в никакъв случай да не се стига до използването на оръжие. И би трябвало да се признае, че реализираха тази си цел.
Пътувах с българските бойци на караули в афганистански села на по 30-40 км от Кабул. На тези задачи те нямаха друга отбрана с изключение на самите себе си. Вярно, влизаха в селото с по 3-4 джипа, въоръжени до зъби. Но какво от това, бяха лесни цели. Тези хора обаче правеха по този начин, че да се разбере и да се запомни, че са българи. За децата в селото носеха тетрадки, писалки, храна. А когато старейшините в селото споделяха: „ Ама на нас ни би трябвало бензин “, бързо сваляха аварийните туби в машините и преливаха в техните резервоари. Посланието беше: българите не ни мислят злото и не гледат на нас като на врагове. Така последователно нашите бойци съумяха да основат в афганистанците почит, който бе натурален, не подправен. За това приказва и фактът, че нито един път хората от селата край Кабул не издадоха нашите конвои и не осведомиха талибаните за тях. А постоянно можеше да вдигнат телефона и да кажат: Те са на 10 километра отсам, ударете ги! Такъв случай обаче нямаше.
За избавеното дете и признателния татко
По време на командировката ми в Афганистан пипнах някакъв стомашен вирус. Това ми даде опция да установя, че в Кабул французите са създали супермодерна военна болница, последна дума на технологиите. Не става дума за полева болница, намираше се в солидна постройка, която беше малко по-малка от нашата ВМА в София. Когато домакините ми видяха, че от този вирус съм зле и не мога да си заставам на краката, ме вкараха във въпросната болница. Изкарах на системи 24 часа и излязох оттова чисто нов.
Говорих с началника на болничното заведение, французин, който ми сподели, че българите под негово командване, от сестрите до хирурзите, имат доста високо добро име. Обясни ми, че са експерти, които би взел на всички места, когато става дума за война, а и освен.
В тази болница един от хирурзите ми описа потресаваща история. За да се разбере какво е Афганистан, би трябвало да се напомни, че тази страна в никакъв случай не е била подчинявана за дълъг интервал от време. Пробвал се е кой ли не, в това число руснаци и американци. В един миг всички те са си тръгвали, само че не като спечелили.
Афганистанците са невероятни хора – жилави до безсрамие, в положение да изтърпят всичко на този свят. И да оцелеят. Всеки, който е минал през Афганистан, обаче прави една огромна беля в тази страна – минира големи площи. Когато аз бях там, разминирането на минните полета в страната беше голям бизнес, от който се печелеше луди пари.
Та въпросният доктор ми описа по какъв начин един път на операционната маса пред него докарали момиченце, което влезнало в такова минно поле. Докарали я на носилка, безусловно на части. Детето претърпяло няколко интервенции и всички зачакали дали ще оцелее.
Оцеляло. В Афганистан думата антибиотик е съвсем непозната, съвсем никой не е виждал такова нещо. Когато на момиченцето почнали да му вливат антибиотици, това имало извънреден резултат. Само за към 2 седмици то почнало да става от леглото и да се движи. Изкъпали го, сресали и детето се оказало извънредно приятно творение. Постепенно се трансформирало в нещо като амулет на болничното заведение и появяването му предизвиквала на всички места радостно раздвижване.
Дошъл денят на изписването. Звъннали на доктора, който ръководел интервенцията и лекуването на детето, и му споделили, че долу го чака бащата. Когато се видели, афганистанецът попитал дали той е този, който е избавил момиченцето му. След това бръкнал в някаква дипла на дрехата си, извадил оттова една ябълка и я подал. Това било единственото нещо, което имал. Хирургът ми сподели, че в никакъв случай няма да не помни тази среща и този подарък, тъй като се равнява с това да ти подарят целия свят.
Спомени от бъдещето
След войната ще направя всичко допустимо да отида отново в Украйна. Ще потърся остарели мои събеседници, ще се опитам още веднъж да беседвам с тях. Искам да ми опишат какво считат да вършат оттук насетне. Ще е забавно да видя дали са обезверени, или са заредени с сила да възстановят от руините тази прелестна страна.
През 2022 година към този момент два пъти бях в Украйна. Бях там и директно преди войната, и след началото. Не бях ходил в Киев от 2014 година В съпоставяне с времената на Майдана градът бе станал по-красив, по-чист, по-лъскав, по-европейски. Като прибавим към това и блестящата архитектура от времената преди социализма, която бе доста добре осветена, Киев бе станал един луксозен град.
След това имах опция да отида в Мариупол, който сега е съвсем съпоставен със земята. Когато война в Украйна към момента нямаше, видях, че градските управляващи са оставили невъзстановена една единствена постройка, потърпевша при конфликтите през 2014 година – някогашният полицейски сектор, който бе опожарен по време на про- и антируските демонстрации. Нарочно го бяха оставили по този начин, като спомен от това време. Ужасяващата параленост е, че евентуално в този момент в Мариупол към този момент няма постройка, върху която войната да не е оставила своя отпечатък.
В региона на Мариупол спахме при едно доста дружелюбно семейство с гръцки корени, живеещо в селце на 20 км от града. Без да ни познават и без да са ни виждали преди този момент, то ни подслони за една нощ и ни посрещна с прелестна софра. Надявам се тези хора да са живи и да са добре. За мен ще бъде забавно един ден, скоро, да отида отново при тях, с цел да опишат спомените си от тези кошмарни дни.
Вече в разгара на войната бяхме за една седмица в Одеса и Измаил с моя сътрудник, оператора Росен Илиев. Одеса е не по-малко впечатляващ град от Киев, в някои отношение евентуално е и по-красив, изключително центърът. Напомня на Виена и Париж. Ще бъде извънредно, в случай че неговата орис последва тази на Мариупол и другите унищожени украински градове.
Това, което в никакъв случай няма да се изтрие от спомените ми при този престой в Украйна, са невижданите за мен колони от хора, които бягат пешком от Одеския район към най-близките гранични пунктове с Румъния и Молдова. Говорим за хора, част от които вървят по 2-3 денонощия. Като споделям хора обаче, нямам поради мъже, а дами и деца, неведнъж дами с деца в ръцете си. Толкова тъга и обезсърчение имаше по лицата на тези дами, с тази панорама привикване няма.
Интервю под обстрела на изтребител
Освен в Украйна, отразявал съм още войните в Афганистан и в Сирия. В Сирия се случи и една история, в която за пръв и към този момент за финален път се оказах под ударите на бомби. Това стана в интервал, когато още нямаше и никой не беше чувал за „ Ислямска страна “. Тя се появи едвам при второто ми посещаване в Сирия, година след първото. По това време армията на президента Башар Асад воюваше с новосъздадената Свободна войска, а силите бяха много неравностойни – в Свободната войска всекидневно се вливаха хора без оръжие или кой с каквото откри.
Именно в една от базите на Свободната войска аз и Росен попаднахме на офанзива на държавен изтребител. Отидохме в нещо като щаб на бунтовническата войска да вършим изявленията с техни представители. Искаха да ни покажат документи, които съгласно тях уличаваха държавния уред в закононарушения против личния му народ.
Щабът се намираше на към 20 километра от турската граница, през която влязохме. Наблизо имаше и бежански лагер. Тъкмо включихме камерата и започнахме да работим, когато над главите ни прелетя изтребител. Преди това домакините ни бяха подсигурили, че това е отвоювана от тях територия наоколо до границата с Турция, където президентската войска не би си разрешила да нападне. Всъщност се случи тъкмо противоположното.
Изтребителят мина над нас и отлетя. Спряхме камерата и започнахме да го гледаме, както се гледа машина на церемониал. Лошото е, че в един миг водачът заходи за второ минаване. Тогава усетихме, че този път няма да се разминем единствено с гледане. Чу се: „ Бягайте! “ и всички хукнахме. Настъпи заплашителен безпорядък. Самолетът мина над базата и хвърли бомба, която избухна на към 500 м от нас и на към 500 м от бежанския лагер. През това време бойците от Свободната войска започнаха да стрелят по него с автомати, друго нямаха. Представете си какво може да създадат няколко автомата против същински военен изтребител?!
На всичкото от горната страна – няма къде да се скриеш! Намирахме се в средата на голи баири, на нещо като голям плац. Някога там е имало паркинг с магазини, който в този момент се използваше от военните и от бежанците. Затова за пилота не беше никакъв проблем да огледа добре мястото и да насочи идната си бомба доста по-добре.
Тичах дружно с един от арабските бойци. Аз бях с маратонки, а той беше безусловно необут. Скрихме се зад нещо като дребна барачка. Съзнавахме, че това не е никакво прикритие, само че въпреки всичко... В такива моменти адреналинът е голям, нямаш време да мислиш и просто гледаш да си надалеч от мястото, където ще падне бомба. След като се скрихме зад бараката, видях, че спътникът ми се е разкървавил при тичането. След това погледнах към себе си и видях, че сме може би най-лесната цел. Около нас имаше дребни маслинови дръвчета и нищо друго – виждахме се идеално от въздуха.
Изтребителят направи още един заход, само че този път не бомбардира, а си отпътува. Дълго откакто си отиде, в мен имаше толкоз адреналин, колкото евентуално е необходим да се построи цех.
Добра дума за българската войска
Най-дългата ми военна командировка беше в Афганистан. Прекарах там две седмици, през първата от която бях в Кандахар, а през втората – в Кабул. В Кандахар бях във военновъздушната база, в рамките на която беше и гражданското, и военното летище. За пръв път тогава видях военен дрон, всекидневно виждах и всевъзможни изтребители. За мен това беше празник, тъй като съм вманиачен на тематика авиация.
В Афганистан радикално трансформирах мнението си за българския боен. Дотогава конфликтът ми с българската войска беше по-скоро спомен от казармата, в която бях сред 1990 и 1992 година Бях в противотанковата артилерия. През този интервал се срещнах както с прелестни хора във военна униформа, по този начин и с човеци, с които не бих желал да се срещам повече. Докато в Афганистан видях експерти, каквито не знаех, че има в нашата войска. Военни на международно равнище. Говоря за експерти в своята област, които не отстъпват по нищо на военните в нито една войска. Тогава тези младежи бяха майори, през днешния ден евентуално са полковници, които командват още по-големи формирования на българската войска.
Тези хора освен владееха военната просвета до съвършенство. Те се оказаха и отлични политици, защото тяхната цел и концепция беше в никакъв случай да не се стига до използването на оръжие. И би трябвало да се признае, че реализираха тази си цел.
Пътувах с българските бойци на караули в афганистански села на по 30-40 км от Кабул. На тези задачи те нямаха друга отбрана с изключение на самите себе си. Вярно, влизаха в селото с по 3-4 джипа, въоръжени до зъби. Но какво от това, бяха лесни цели. Тези хора обаче правеха по този начин, че да се разбере и да се запомни, че са българи. За децата в селото носеха тетрадки, писалки, храна. А когато старейшините в селото споделяха: „ Ама на нас ни би трябвало бензин “, бързо сваляха аварийните туби в машините и преливаха в техните резервоари. Посланието беше: българите не ни мислят злото и не гледат на нас като на врагове. Така последователно нашите бойци съумяха да основат в афганистанците почит, който бе натурален, не подправен. За това приказва и фактът, че нито един път хората от селата край Кабул не издадоха нашите конвои и не осведомиха талибаните за тях. А постоянно можеше да вдигнат телефона и да кажат: Те са на 10 километра отсам, ударете ги! Такъв случай обаче нямаше.
За избавеното дете и признателния татко
По време на командировката ми в Афганистан пипнах някакъв стомашен вирус. Това ми даде опция да установя, че в Кабул французите са създали супермодерна военна болница, последна дума на технологиите. Не става дума за полева болница, намираше се в солидна постройка, която беше малко по-малка от нашата ВМА в София. Когато домакините ми видяха, че от този вирус съм зле и не мога да си заставам на краката, ме вкараха във въпросната болница. Изкарах на системи 24 часа и излязох оттова чисто нов.
Говорих с началника на болничното заведение, французин, който ми сподели, че българите под негово командване, от сестрите до хирурзите, имат доста високо добро име. Обясни ми, че са експерти, които би взел на всички места, когато става дума за война, а и освен.
В тази болница един от хирурзите ми описа потресаваща история. За да се разбере какво е Афганистан, би трябвало да се напомни, че тази страна в никакъв случай не е била подчинявана за дълъг интервал от време. Пробвал се е кой ли не, в това число руснаци и американци. В един миг всички те са си тръгвали, само че не като спечелили.
Афганистанците са невероятни хора – жилави до безсрамие, в положение да изтърпят всичко на този свят. И да оцелеят. Всеки, който е минал през Афганистан, обаче прави една огромна беля в тази страна – минира големи площи. Когато аз бях там, разминирането на минните полета в страната беше голям бизнес, от който се печелеше луди пари.
Та въпросният доктор ми описа по какъв начин един път на операционната маса пред него докарали момиченце, което влезнало в такова минно поле. Докарали я на носилка, безусловно на части. Детето претърпяло няколко интервенции и всички зачакали дали ще оцелее.
Оцеляло. В Афганистан думата антибиотик е съвсем непозната, съвсем никой не е виждал такова нещо. Когато на момиченцето почнали да му вливат антибиотици, това имало извънреден резултат. Само за към 2 седмици то почнало да става от леглото и да се движи. Изкъпали го, сресали и детето се оказало извънредно приятно творение. Постепенно се трансформирало в нещо като амулет на болничното заведение и появяването му предизвиквала на всички места радостно раздвижване.
Дошъл денят на изписването. Звъннали на доктора, който ръководел интервенцията и лекуването на детето, и му споделили, че долу го чака бащата. Когато се видели, афганистанецът попитал дали той е този, който е избавил момиченцето му. След това бръкнал в някаква дипла на дрехата си, извадил оттова една ябълка и я подал. Това било единственото нещо, което имал. Хирургът ми сподели, че в никакъв случай няма да не помни тази среща и този подарък, тъй като се равнява с това да ти подарят целия свят.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ