Мирела Иванова, драматург на НТ “Иван Вазов”: Останах същият болезнено свободолюбив, самотен литературен атом
Нейни стихове са преведени на всички огромни европейски езици и са включени в голям брой антологии. През 2000 година хайделбергското издателство “Вундерхорн” отпечатва алманах с определени стихотворения на поетесата. Сега е драматург на Народния спектакъл “Иван Вазов”.
- Името ви, както споделят, е със непокътнат знак в модерната лирика и у нас, и в Европа. И взирайки се във времето, “хвърляте по някой и различен камък във водата”. Как става това, от кое място се подклажда, какво ви коства, накъде ви води? Вашето пояснение?
- Думите ме владееха още от детството. Заради един цялостен със списание “Славейче” кашон, който нямах самообладание да преглеждам, на тригодишна възраст си счупих главата. Сега си мисля през смях: полетът в необята на Словото стартира с тежко рухване... Пиша и отпечатвам стихове още от ученичеството си, от 1977 година в “Родна реч”. Изглежда, поезията е моята орис, тя “нагласява” и предопределя най-важните събития в живота ми, характера ми, пътя ми - още през 1990 година, незабавно след рухването на стената, ме води в Западен Берлин, в едно от най-знаковите литературни места на Европа - Литераришес колоквиум. Поезията е най-величественото смесване сред мощ и накърнимост, сред несвършващо любознание и свръхизтощение, а какво ми коства, е мистерия и за мен. Зная единствено, че ме изисква отдадена открай до дъно, само че ме държи изправена и в годините, през които не пиша стихотворения, и във всекидневието, през което се бутам като всеки различен човек, та и повече...
- Бяхте дълги години основен организатор на къщата музей “Иван Вазов”. Мислех си, че тъкмо това е мястото за вас. И въпреки всичко какво ви липсваше, тишината очевидно ви уморява, очевидно има и нещо “спортно” във вас - “сменяте дисциплините”...
- Да, музеят на Иван Вазов бе моето място: изпълнено с ентусиазъм, с възрожденска работа, с дух. Голям подарък - обитавах дома на писателя, който ни е съчинил и написал такива, каквито сме и през днешния ден, с други думи, дишах въздуха на всички български времена по едно и също време. Много обичах музея, провела съм и съм издишала всевъзможните му поправки, попивала съм от духовната патина на стаите и предметите, преизпълвала съм се с достолепието и любовта до несвяст към България на неговия популярен собственик, Иван Вазов. Но един ден просто си потеглих, прекосих улица “Раковски” и от битовото Вазово място отидох в символното - в Народния спектакъл. Винаги ще съм признателна на Мариус Донкин за това.
- От “Каменни криле” до “Седем. Стихотворения (с) биографии”, пък и напред по какъв начин се променяхте през годините - Владимир Зарев, щерка ви, награди, самопризнание, а и през днешния ден драматург в Народния спектакъл “Иван Вазов”? Какво още...
- Променях се по какъв начин ли не, само че си останах и същият мъчително свободомислещ, уединен книжовен атом.
- Какви уроци получихте от фамилията си, от татко си, от майка си?
- Майка и баща бяха лекари в доста сложни и лимитирани за специалността им времена, само че ме научиха с голяма любов на труд и посветеност, четяха ми доста в най-ранното ми детство и по този начин обикнах книгите, от този момент до през днешния ден знам наизуст стихотворения, които съм запомнила с помощта на тях. Изтърпяха много ограничения, с цел да получа обучение, да си закупувам книги, да пребивавам независимо още от ученическите си години и не просто да се усещам самостоятелна, а и да запазя независимостта си. Посветила съм им една от своите книги - “Разглобяване на играчките”.
- Имате доста и разнообразни контакти. Какво ви наранява, досажда, а за какво не и да ви оправя настроенията? Как укротявате бесовете в себе си, край себе си?
- Ами то толкоз развързани бесове шетат в близост и на всички места, че аз се опасявам да развържа своите. Инак ме нараняват доста неща: нелепостта, мързелът, несправедливостите, които ни бодат очите, устремът към взаимоунищожение, озъбените отвред зависти и ненависти. Понякога имам възприятието, че като общественост не желаем да намерим и реализираме равновесието в живота си, че зорлем страним от нормалността, която изисква много повече старания и отхвърля манталитета на дребния и наедрял хитрец... инак всеки допир до същинско изкуство, до същински и смислени хора не просто оправя настроението ми, само че и ме зарежда с сила.
- Знам, че има уют в дома ви. Кой от вас обаче с господин Зарев способства повече за това? И по какъв начин?
- Владимир Зарев е освен огромен публицист, само че и огромен домошар - той способства повече за уюта и хубостта в дома, влюбен е в картините и предметите, преподрежда ги, съзерцава ги.
- Как си почивате? Издайте кои са вашите обичани книги на бюрото ви, край леглото...?
- Чета доста и лакомо, по няколко книги по едно и също време - на всички места, в трамвая, в леглото, вечер, заран, във всеки свободен момент, прибирам се към най-важните книги на младостта си, обичам да ги прелиствам, несъмнено, и доста лирика, класическа, съвременна. Точно по този начин си почивам - като чета книги или се разхождам, даже се шляя из София, виждам какво се е трансформирало, веселя се на островите на европейскостта в моя роден град. Почивам си и като бленувам ходейки, фантазирам си утопични планове, най-често свързани с литературата, само че освен.
- Какво желаете за щерка си?
- Искам Зорница да живее в единодушие със себе си, да следва пътя си, да не се бои от тестванията и да е добър човек.
Елена КОЦЕВА
/вестник "Над 55 "/
- Името ви, както споделят, е със непокътнат знак в модерната лирика и у нас, и в Европа. И взирайки се във времето, “хвърляте по някой и различен камък във водата”. Как става това, от кое място се подклажда, какво ви коства, накъде ви води? Вашето пояснение?
- Думите ме владееха още от детството. Заради един цялостен със списание “Славейче” кашон, който нямах самообладание да преглеждам, на тригодишна възраст си счупих главата. Сега си мисля през смях: полетът в необята на Словото стартира с тежко рухване... Пиша и отпечатвам стихове още от ученичеството си, от 1977 година в “Родна реч”. Изглежда, поезията е моята орис, тя “нагласява” и предопределя най-важните събития в живота ми, характера ми, пътя ми - още през 1990 година, незабавно след рухването на стената, ме води в Западен Берлин, в едно от най-знаковите литературни места на Европа - Литераришес колоквиум. Поезията е най-величественото смесване сред мощ и накърнимост, сред несвършващо любознание и свръхизтощение, а какво ми коства, е мистерия и за мен. Зная единствено, че ме изисква отдадена открай до дъно, само че ме държи изправена и в годините, през които не пиша стихотворения, и във всекидневието, през което се бутам като всеки различен човек, та и повече...
- Бяхте дълги години основен организатор на къщата музей “Иван Вазов”. Мислех си, че тъкмо това е мястото за вас. И въпреки всичко какво ви липсваше, тишината очевидно ви уморява, очевидно има и нещо “спортно” във вас - “сменяте дисциплините”...
- Да, музеят на Иван Вазов бе моето място: изпълнено с ентусиазъм, с възрожденска работа, с дух. Голям подарък - обитавах дома на писателя, който ни е съчинил и написал такива, каквито сме и през днешния ден, с други думи, дишах въздуха на всички български времена по едно и също време. Много обичах музея, провела съм и съм издишала всевъзможните му поправки, попивала съм от духовната патина на стаите и предметите, преизпълвала съм се с достолепието и любовта до несвяст към България на неговия популярен собственик, Иван Вазов. Но един ден просто си потеглих, прекосих улица “Раковски” и от битовото Вазово място отидох в символното - в Народния спектакъл. Винаги ще съм признателна на Мариус Донкин за това.
- От “Каменни криле” до “Седем. Стихотворения (с) биографии”, пък и напред по какъв начин се променяхте през годините - Владимир Зарев, щерка ви, награди, самопризнание, а и през днешния ден драматург в Народния спектакъл “Иван Вазов”? Какво още...
- Променях се по какъв начин ли не, само че си останах и същият мъчително свободомислещ, уединен книжовен атом.
- Какви уроци получихте от фамилията си, от татко си, от майка си?
- Майка и баща бяха лекари в доста сложни и лимитирани за специалността им времена, само че ме научиха с голяма любов на труд и посветеност, четяха ми доста в най-ранното ми детство и по този начин обикнах книгите, от този момент до през днешния ден знам наизуст стихотворения, които съм запомнила с помощта на тях. Изтърпяха много ограничения, с цел да получа обучение, да си закупувам книги, да пребивавам независимо още от ученическите си години и не просто да се усещам самостоятелна, а и да запазя независимостта си. Посветила съм им една от своите книги - “Разглобяване на играчките”.
- Имате доста и разнообразни контакти. Какво ви наранява, досажда, а за какво не и да ви оправя настроенията? Как укротявате бесовете в себе си, край себе си?
- Ами то толкоз развързани бесове шетат в близост и на всички места, че аз се опасявам да развържа своите. Инак ме нараняват доста неща: нелепостта, мързелът, несправедливостите, които ни бодат очите, устремът към взаимоунищожение, озъбените отвред зависти и ненависти. Понякога имам възприятието, че като общественост не желаем да намерим и реализираме равновесието в живота си, че зорлем страним от нормалността, която изисква много повече старания и отхвърля манталитета на дребния и наедрял хитрец... инак всеки допир до същинско изкуство, до същински и смислени хора не просто оправя настроението ми, само че и ме зарежда с сила.
- Знам, че има уют в дома ви. Кой от вас обаче с господин Зарев способства повече за това? И по какъв начин?
- Владимир Зарев е освен огромен публицист, само че и огромен домошар - той способства повече за уюта и хубостта в дома, влюбен е в картините и предметите, преподрежда ги, съзерцава ги.
- Как си почивате? Издайте кои са вашите обичани книги на бюрото ви, край леглото...?
- Чета доста и лакомо, по няколко книги по едно и също време - на всички места, в трамвая, в леглото, вечер, заран, във всеки свободен момент, прибирам се към най-важните книги на младостта си, обичам да ги прелиствам, несъмнено, и доста лирика, класическа, съвременна. Точно по този начин си почивам - като чета книги или се разхождам, даже се шляя из София, виждам какво се е трансформирало, веселя се на островите на европейскостта в моя роден град. Почивам си и като бленувам ходейки, фантазирам си утопични планове, най-често свързани с литературата, само че освен.
- Какво желаете за щерка си?
- Искам Зорница да живее в единодушие със себе си, да следва пътя си, да не се бои от тестванията и да е добър човек.
Елена КОЦЕВА
/вестник "Над 55 "/
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ