НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ е роден на 18 януари 1940 г. в

НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ е роден на 18 януари 1940 година в Бургас. Завършил е българска лингвистика в Софийския университет. Поет, драматург. От 1963 година до момента работи в театъра - бил е драматург и живописен началник на Бургаския спектакъл " Адриана Будевска ", драматург и режисьор на спектакъл " Възраждане " в София. Автор на редица поетични книги, измежду които " Всичко ще изпитаме ", " Когато ставаме татковци ", " И въпреки всичко обич ", " Младостта си отива ", " Любовна поезия ", " Няма време ", " Остаряваме постепенно " и други, както и на пиесите " Ние не имаме вяра в щъркели ", " Въпрос на принцип. Любов необяснима. Мотопедът ", " Развод по български " и така нататък />
Не ми се потегля...

Гледам се на екрана... Всичко на него проличава...
Тези дълбоки бръчки... Тези остарели очи...

Бяла брада... Неподстригана... Подстригана бяла коса.
Въобразявах си някак... Стават и чудеса...

И се надявах, че може да не наподобявам остарял...
Тези жестоки камери... Прожекторът като фар...

Очите ми... Вече притворени... Гласът... Сякаш на различен...
Походката... да не приказваме... Видно е... Куцук-куцук...

И въпреки всичко хората слушат... Специално за мене пристигнали.
Всякакви... Стари и млади... С трамваи... С метро...
                                           С коли...

Виждам лицата... Усмивките... Тук-там дори сълзи.
И ми е някак хубаво... Старата тръпка пълзи...

Връщам се неумишлено 60 години обратно...
Боже, какъв брой е прекрасен тука земният свят!

Искам тук да си бъда... Не желая някакъв различен...
Ще се опитам... Ще пея... Още... Но единствено тук.

И докога?.. Докогато... Самият аз не знам...
Просто не ми се потегля... Никак... Още за Там.

Десетина години... Стават и чудеса...
Ще си подстрижа брадата... И ще си пусна коса...

Никакви остарели песни, изпяти по табиет остарял.
Просто излизам на сцената с чисто нов репертоар.

Мълчи народът

           " Мълчи народът... "
                                                                            Христо Ботев

Вечно протягаме празната шепа.
Чакат ни у дома гладни деца.
А от екрана ни гледат свирепо
ужасно удовлетворени охолни лица.

Всеки за лична своя полза
най-безогледно си прави пиар.
Дрънка от името на народа.
Номер изпитан... Уви! Номер остарял.

Номер сякаш към този момент на всички ни втръснал.
Номер идентичен... Но хваща дикиш.
Мили народе... Вече е късно...
Гледаш... И слушаш... И още търпиш.

Ти ли си този... С хайдушкото знаме...
Ти - непослушен... Ти вдъхновен...
Ти... Смел потомък на Левски и Даме...
Жалък... Разпънат... Разпеторен.

Мълчи народът... Гледа и слуша...
Уж депутати... Простак до тъпанар...
Как са се хванали гуша за гуша
да си изпълнят гушите отново.

Мълчи народът... И като че ли дреме...
Не се намесва... Въпрос на чест.
Но му приписват понякога
някой сякаш всеобщ беден митинг.

И Парламентът... Пълен е входът...
И всеки бърза да се отличи.
Мълчи народът... Мълчи народът...
Няма ли край... Докога ще мълчи?

Свобода

Еднаква в наслада и неволя...
Какво си в действителност, независимост?

Ти - мартенско прелестно цвете.
Жестоко прецъфтяло лете.
Откъснато през есента.
Изкоренено от пръстта.

Дали ще може да те има
още веднъж отново след люта зима?

Дали законът е подобен...
Да те поливаме със кръв?
Не желая, блага независимост...
Живей от въздух и вода!

Нима за тебе не сме годни?
Нима в този момент не сме свободни?

Свободно можем да гласуваме.
Свободно можем да гладуваме.
Свободно можем да избираме.
Свободно можем да умираме.

Свободно Не!.. Свободно Да!..
Какво си в действителност, независимост?

Дали куцукаща вдовица
от бели Дунав до Марица?
Или госпожица по-добре
от тук до Черното море?

Кой звяр в този момент те облада
теб, наша чиста независимост?

Във този ден - хубав и ослепителен
вземи от всички нас подарък...
Безкрайно остарял, безпределно нов...
И не ненавист... А обич!

Еднаква в наслада и неволя
живей, прелестна независимост!

Бъл-га-ри-я...

Не е допустимо да не Те обичам.
Банално е...Но помня... Как Те сричам...
На три годинки съм... И по какъв начин се случи
Как майка ми на Тебе ме научи.

Бъл-га-ри-я! Кажи! Четири срички!
Бъл-га-ри-я! Най-хубава от всички.
Бъл-гария! Бъл-гария! Чудесно!
Запомних!.. Помня... Никак не е елементарно...

Наистина... Не беше елементарно... Зная.
Но привикнах единствено с Тебе да играя...
В играта на страни... В махалата...
И постоянно губех... Нищо! Във играта.

И топките парцалени във коша.
Америка... И Англия... И Полша...
Русия... Най-голямата страна,
която безусловно побеждава...

Не те намразих... И не се срамих...
Прибирах се насълзен... Боледувах...
Момчетата... И зли... Неумолими...  
се подиграваха със твойто име.

Не е допустимо да не Те обичам...
А остарях... На нищо не наподобявам...
Годините... Какво ли не се случи...
Вървя... Ранено... Ала правилно куче...

И непринудено... Тихо... Без верижка...
И нямам друго... Само тази брошура...
Да, остарял стихотворец... С какво да се похвали?
Ще я разлистиш ли без мен?.. Едва ли...

Да Те напусна?... Не, не е допустимо...
Обичам Те... Във времето обезпокоително...
Съдбите ни вечно се сливат,
когато толкова други си отиват.

Бъл-гария! Бла-годаря Ти, скъпа!
Дъждът ти довечера ме окъпа...
И слънцето в небето се закотви...
И Ти... Най-търпеливо ме подготви

И вместо  майка ми... И няма драма.
Вместо татко ми... Двамата ги няма.
Но единствено там... На тяхната алея
вечно със Тебе да се слея.

Поръчка

След хиляди разнообразни случки
отново не преставам да съм тук.
Богат съм... Имам си две внучки,
гарнирани със един внук.

А те са толкоз разнообразни
На възраст... И даже на тип.
Себични... Умни... Симпатични.
Далеч от моя отегчителен обичай.

Не им се към този момент беседва...
Със своя дядо... Стар галфон.
Пристигат... Всеки в момент отваря
модерния си нов смарт телефон...

Чете там нещо... Или написа...
Съвсем не помни, че съм тук.
И по тази причина, до момента в който вдишвам -
поръчвам си един Правнук.

Това е хубава концепция...
И отплата въпреки всичко.
Надявам се да доживея...
Но евентуално няма по какъв начин...

И за това ще заповядам,
че другояче ще има пердах:
За наказателна премия -
Недялко да се споделя той!

Солена целувка

Е, по какъв начин сме... Ето ме, море... Това вероятно ще ти кажа,
когато се събуя необут и потегли, куцайки по плажа.
Не бива да си припомням по какъв начин по пясъка преди съм тичал...
Обичам те... И все по този начин... И постоянно съм те обичал.

Ще вляза в теб... Ще ме прегърнеш... И ще заплувам
                                       последователно.
Като преди... Като в този момент... И като на следващия ден... Неизменно.
Невероятно е, нали... Но всичко отново ще се повтори.
Момчето отново си е момче... И отново със теб ще си приказва.

Да ти опиша ли... Не знам. Дали в реалност
                                           е нужно...
Как всичкото надалеч от теб ми става някак все по-чуждо.
И тридесет години към този момент живеем с теб сякаш разграничени,
а постоянно съм си при теб, при твоите талази зелени.

Като жена, която любиш на сън, и без да я докосваш...
Не желая... Стига! Престани! Не бива да ме омагьосваш.
Без теб съм привикнал най-подир... Без теб умерено си пребивавам.
Защо да те трансформирам отново във непрекъсната фикс концепция.

Но ето ме при теб в този момент... Такъв дали ще ме познаеш...
Дали със своите талази още веднъж ще ме пожелаеш.
Върни ми момент от младостта... Спаси душата изтощена.
Със ласката си... Със пристрастеността... И със целувката солена...