Не знам точно кога и как съм загубила тази най-важна

Не знам тъкмо по кое време и по какъв начин съм изгубила тази най-важна връзка. Кога съм спряла да се обръщам към своята душа, с цел да я попитам от какво има нужда…

Всичко стартира тогава, в моите нежни години, когато моето семейство пося неприятните семена на мнението " не-си-достатъчно добра, красива, умна… " И по този начин стартира най-страшната битка – да потвърждавам, че съм и че мога. Започна едно препускане през годините, в които трябваше да стана огромна, самостоятелна и да имам доста лъскави покупки, които да подреждам на дивана.
Помня по какъв начин един ден, седейки на пода в стаята си дадох обещание – ще бъда усмихната, заобиколена с доста другари и в никакъв случай сама! И това беше най-голямата илюзия, в която живеех години наред. Вярвах, че съм герой, че строя къща със здрави основи, само че се оказа, че майсторът е сложил шапка в комина и всичко потъна в сажди - черни и тъжни.
Не е значимо къде живееш, а е значимо дали живееш със личната си душа.И по този начин в най-тежките моменти се усещах сама. В останалото време – сякаш със крепко семейство, сякаш с доста другари, сякаш с доста мъжко внимание, само че на процедура различен избираше облеклата ми, пътя ми и различен ми споделяше коя би трябвало да бъда, с цел да съм добра. Мъжете, които идваха, си тръгваха бързо, защотото нямаха смелостта до опознаят обърканата ми същина, скрита зад огромната подправена усмивка.

Даде ли ми някой опцията да запитвам, да диря и да открия коя желая да бъда? Да имам право на избор и независимост, да имам право да бъда себе си? Да се вслушвам в инстинктите си? Да предпочитам какво да обличам, какъв цвят да е косата ми, какво да е настроението ми? Научиха ме, че всичко си има цена. И че в случай че не се научиш да работиш, няма да бъдеш никой. Научиха ме да диря пътя, когато подобен не се вижда единствено и единствено и единствено да потвърдя, че мога!

Звучи много вдъхновяващо, само че уви не е… Защото в тази битка и търсене не ти остава време да вникнеш в детайлите и да откриеш същността. Да откриеш миризмите и усетите, които те карат да дишаш и да се усмихваш със сърцето си.
И по този начин – един ден се разсъниха на 32. И не знаех коя съм. Жена или дете? Не знаех дали мога да обичам, не знаех по какъв начин тъкмо се обича. Не знаех по кое време и къде да потегли. Но по-сложното пристигна с това, че към този момент не бях сама. Имах наследник, които има потребност да получи внимание, топлота, деликатност и поддръжка от своята майка. Който има свои въпроси и чака търпеливо отговорите от мен… Дали мога да се оправя с това? Дали мога да дам нещо, което на мен не ми е било обещано?

Как бих могла да обичам същински и надълбоко, когато не познавам и обичам себе си?

Тогава се появи светлина, сламка и аз, както постоянно до в този момент, открих път за последващо бягство. Но се оказа не път, а късмет. Човекът, който срещнах, не ми подаде ръка, а застана до мен и ми оказа помощ да смъква розовите очила и да сложа тези с подобаващия диоптър, с цел да мога добре да видя действителността. Да видя добре, че не е значимо къде живееш, а е значимо дали живееш със личната си душа.

Дали в този момент ще мога да ходя по пътя на живота си самоуверено и с вдигната глава, с дете, което безумно обичам и да го науча да живее свободно и да обича себе си? И по този начин стигнах дотук – че на първо място имам огромна потребност от себе си. Не е ужасно, само че е извънредно мъчно. След всичките години самотност да откриеш, че най–важният човек за себе си си самият ти…